Посвещава се на убития от ислямисти о. Даниил Сисоев

Преди повече от двадесет години работех в гинекологичното отделение в болница в северната част на Москва в Бусиново. Веднъж при мен на консултация изпратиха една жена мюсюлманка с тежка форма на следабортен синдром – постстресово разстройство в резултат на няколко аборта. Тя много страдаше, имаше клаустрофобия и натрапчиво чувство за вина, което не й позволяваше да живее нормално, да яде и да спи. Опитах да й помогна като я посъветвах: „Отидете при своя свещеник – моллата и се покайте, Господ е милостив, Той ще ви прости и тогава ще ви олекне”. Но за моя изненада тя отвърна, че при тях жената не може да ходи при моллата и при това положение покаянието за нея е невъзможно. След това си отиде, потъвайки в това страшно предадово битие, в което пребивават някои хора още тук на земята.

Днес не бих посъветвала никого да се обърне към молла, дори ако при мен дойде мюсюлманин. Това, което сторих тогава, беше грях против вярата. Господ беше пратил тази жена при мен, за да свидетелствам за Него пред нея, защото Той зове към Себе си всички: и мюсюлмани, и католици, и иудеи, казвайки: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28).

Аз оставих тази жена със смъртните й грехове на пътя към ада, а може би тя би могла да стъпи на верния път, кой знае. Или поне би знаела, че за нея такава възможност съществува. Защо тогава не можах да й кажа за това и твърдо да засвидетелствам своята вяра? Малодушие – да, маловерие – също. Но повече от всичко тогава ми попречи невежеството: духовно, богословско, историческо.

Аз например смятах, че всички традиционни религии в Русия не само че са еднакво истинни, но и не си противоречат една на друга. Православни епископи, мюфтии, равини, будисти, католици и протестанти са все заедно, винаги седят на една маса по конференции и съвещания и на човек му се струва, че в това няма нищо лошо. Не съвсем явно, но дълбоко в душата ми се таеше еретическата мисъл, че ние всички имаме един Бог, а значи и спасението е възможно във всички вери и религии. А ти си стой в своята черупка и сам си спасявай душата, пък останалите не са твой проблем, твоите проблеми са ти достатъчно!

Но защо тогава апостолите са обиколили целия свят, проповядвайки Възкръсналия Господ не само на езичниците, а и на еретиците? Известно е, че апостол Тома просвещавал народите на Индия, а светител Тихон обърнал в православие алеутите в Аляска, тоест не тези, които живеят, тъй да се каже под носа ни, а тези на хиляди километри извън каноничната територия на християнството. Но у нас днес е разпространен следният мит: няма защо да се бутаме там, където нас, православните, не ни канят. Но работата е в това, че ни канят! Бог ни приканва, но просто ние сме забравили и не искаме да чуваме словата Му: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19).

Може ли православен свещеник и православен християнин да се среща с представители на исляма, с католици, с езичници? Може, но за да донесе на всички благата вест, светлината на Христовата вяра и да просвещава с нея представителите на лъжливите религии. Всички останали варианти на диалог са предателство на християнството.

Именно Православната Църква като пазителка на Абсолютната Истина, в която само е възможно спасението, отново излиза на бой против ересите за душите на еретиците, против езичеството за душите на езичниците, против исляма за душите на мюсюлманите”, пише о. Даниил Сисоев.

На седми февруари в програмата „Диалог под часовниците” от мултиблога на о. Дмитрий Смирнов се появи едночасово интервю, в което прот. Дмитрий разговаря с мюфтията Мохамедгали Хузин. По време на беседата от страна на о. Дмитрий не се наблюдаваше никаква борба за душите на мюсюлманите. Той като че в самото начало се опита да очертае някакви религиозни граници, казвайки: „Ние трябва да учим хората на Православие, а Вие на ислям”. Но тези граници се размиха още след първата минута, защото през повечето време говореше мюфтията. Очевидно набрал смелост след първия половин час от беседата, той премина към открито цитиране на Корана и прокарване на различни еретически мисли и твърдения. Мюфтията например организирал в Перм междуконфесионален комитет, състоящ се от седем представители на тъй наречените традиционни религии плюс лутераните, старообрядците и арменците. И там те заедно движели работата и, по думите на мюфтията, „всички решения се вземат колегиално”.

Интересно какво ще кажат православните членове на този комитет по въпроса за женското епископство при лютераните или многоженството в исляма? И цялото това мракобесие изобщо не бе критикувано от о. Дмитрий, а дори напротив, той съветваше мюфтията да публикува повече ислямистки, тъй наречени, богословски трудове, и дори му предложи да си открие собствен мултиблог, такъв, какъвто има маститият протоиерей.

Каква пъстра и радостна картина нарисува мюфтията! Трябва да отбележим, че о. Дмитрий постоянно се съгласяваше с тази картина и дори отбеляза в прилив на силни чувства: „Аз много Ви обичам, между нас се установиха особени отношения”, а в края на беседата говореше за мюфтията като за „моя скъпоценен приятел”. Напълно в съответствие с така изразената любов към мюфтията са и коментарите в блога на о. Дмитрий:

„Истинският свещеник е винаги истински човек, бил той мюсюлманин или православен. Ако човек служи на Бога, той не може да бъде лош.”

„Мюфтията несъмнено е един от диамантите в духовната корона на възраждаща се Русия.”

„Трябва по-често да слушаме такива мюфтии. Скъпоценен човек, удивителен.”

„Видях и почувствах фонтан от любов. Скъпи мюфтийо, Господ да ви пази.”

„Мюфтията е от Духа Светаго, Който отива, където иска.”

„Знаем, ще има градеж,

Знаем, ще има цъфтеж,

Щом в нашата Русия

такива хора се намират.”

Всички тези "бисери", сътворени от последователите на о. Дмитрий Смирнов, са плод на извършваната от него икуменическа обработка на съзнанието и говорят сами за себе си. В тези коментари (около 50 на брой) е налице отсъствие на главния критерий за вяра и живот на православния човек и най-важното, че в нашата Църква Го има Господ Иисус Христос, Сина Божий.

Най-голямата лъжа и ерес в беседата се заключава в това, че мюфтията, не без помощта на о. Дмитрий, който не спореше, а само кимаше в знак на съгласие, се опитваше да ни убеди в това, че Православието и ислямът изповядват вяра в Един и Същи Бог. Мюфтията не го каза направо, но активно създаваше впечатление за единство и сходство между Православието и исляма.

Ще ми се да оспоря тези зловредни твърдения. Всички православни християни знаят, че най-главното в нашата Църква е Господ Иисус Христос, Богочовекът, а не пророкът, стоящ след запетая в списъка на пророците след Мохамед. Освен това е известно, че Аллах в исляма не е конкретна личност, а нещо, което дава закон. В исляма няма догмат за Света Троица, затова молитвата „В името на Отца и Сина и Светия Дух” там е абсолютно невъзможна. Ислямът не се явява авраамическа религия, както това доказва в своята статия „Явява ли се ислямът авраамическа религия?” о. Даниил^[1]. От православна гледна точка ислямът е лъжовна религия и „който не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него” (Иоан 3:36). И ако ислямистите казват, че вярват, че Иисус Христос е бил пророк, това съвсем не означава, че за тях Той е Бог, Такъв, в Какъвто православните християни вярват в съответствие с Никео-Цариградския Символ на вярата: [Вярвам и в] Един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния...

„Самият факт, че човек е част от религиозна традиция, която не е установена от Бога, е грях”, пише о. Даниил пак там^[2].

Възможно е о. Дмитрий, организирайки ислямска мисия по православен медиен канал, да не се е опасявал за своите енориаши, в смисъл на опасност, че биха могли да прибягнат до духовните грижи на мюфтията. Но нали хората, намиращи се в лъжовната вяра, още повече ще се укоренят в своите заблуди, слушайки взаимните комплименти на о. Дмитрий и мюфтията. Нима тяхната съдба ни е безразлична или православните християни се намират в Църквата зад някаква огромна ограда и който днес не е успял да влезе, за него утре ще е късно?

Нима ни е безразлична съдбата и вечната участ на католици, будисти, иудеи, иеховисти и останалите, които погиват пред очите ни? Господ никога не е обещавал, че всички ще се спасят, но на пътя си всеки православен човек веднъж или няколко пъти в живота среща заблудени овци, покланящи се на други богове. И мюфтията е една такава овца. Разбира се, без пряка Божия намеса убеденият иноверец не би се измъкнал от антихристиянските дебри. Но това, което осъществи о. Дмитрий на канала „Съюз” със слово и дело, може само да затвърди тези заблуждения. По време на беседата изобщо не бе спомената Едната Света Съборна и Апостолска Църква, в която единствено е възможно човек да спаси душата си.

„Истината и лъжата не са равноценни и те не бива да бъдат равноправни. Когато чувам, че не бивало да заставяме еврейските или татарските деца да узнаят за Христос, аз се удивлявам: „Но защо толкова ненавиждате евреите и татарите? Какво толкова лошо са сторили, че заради нашата толерантност трябва да бъдат пратени в ада?”, пише о. Даниил^[3].

А апостол Иоан казва: „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19).

И още един мит, който е добре да бъде развенчан – представата за исляма като мирна религия. Мюфтията използва такава градация: има лоши уахабити, които убиват християни по целия свят и дори самите мюфтии в Дагестан, а има бели, пухкави, добри мюсюлмани, които и с фашистите са воювали и т. н. и т. н. По повод последното ще отбележим, че мюфтията явно има пред вид, че по времето на Сталин мюсюлманите не можели да се отклоняват от военна служба или пък може би, че не са постъпили като власовците и не са преминали на страната на фашистите, организирайки мюсюлмански батальон от СС.

Но винаги и във всички времена мюсюлманите са водели религиозни войни срещу християните. Не уахабитите, а ислямистите. От най-древни времена те включили някои християнски традиции в своите вярвания, които после били извратени. А мюфтията заяви, че православното монашество и мюсюлманите, които се молят пет пъти на ден и постят 30 дни, са едно и също. По неговите думи това е „монашеският път в света”. И о. Дмитрий изобщо не противоречеше на това.

Знаем, че ислямът се е насаждал по целия свят не чрез проповед, а с огън и меч. И днес в Косово, както ми разказа една православна сръбкиня Драгана Николич, в конклавите на косоварите на сърбите се разрешава да останат само след като приемат исляма. В противен случай: „вървете си или смърт!” И това било мирна религия! А насилствено абортираните сръбски младенци в Косово, за които ми разказа православният свещеник от град Гус-Хрустални? Или о. Дмитрий не иска да говори с мюфтията за тези ужаси?

Мюфтията твърдеше, че „мюсюлманите не са пета колона, че не са врагове и не удрят в гръб”. Но о. Анатолий Чистоусов и Евгений Родионов бяха убити за Христа от мюсюлмани в Чечня - и двамата мъченици бяха измъчвани от мюсюлмани. Отец Анатолий не много преди смъртта си казва: „Ето това е истинско щастие – да пострадаш за Христа и да умреш с Неговото име на уста”. И Евгений Родионов не заменил кръста Христов за живот без него. Тези съвременни религиозни убийства са част от една поредица религиозни войни, които ислямът води срещу християнството от много векове насам. В исляма, който погледнато исторически, никога не е бил мирна религия и няма да бъде, това не е случайност, а закономерност.

„Ние знаем, че тези, които не вярват в Отца и Сина – иудеи, мюсюлмани, с чувство на изпълнение на религиозния дълг умъртвявали верните на Христа. Това започнало със св. Стефан и продължава до наши дни”, пише о. Даниил^[4].

На 9 октомври 2009 г. убитият от ислямисти четиридесет дни по-късно о. Даниил Сисоев пише на своята страница в интернет под заглавие „Добрите мюсюлмани”: „При мен пак има новост. Днес – може да ви е смешно, – но мюсюлманите пак обещаха да ме убият, сега вече по телефона. Взе да ми омръзва, това е вече 14-ия път. Свикнах, а по-рано това ме напрягаше. Ще стане, когато Бог допусне. Прося молитвите на всички”^[5].

А на другия ден: „Може много да се говори каква мирна религия е ислямът, но когато мюсюлманите редовно заплашват с убийство всички несъгласни и при това се отказват от честен диалог, това говори много”^[6].

Диалогът на о. Дмитрий Смирнов с мюфтията, пред когото той се постилаше и даваше съвети как да се обръщат хората в лъжовната религия, е едно грозно заплюване на мисионерското дело на о. Даниил Сисоев, за което той плати с живота си. Това е предателство на Христа.

Послеслов

Аз не призовавам към война срещу исляма. Но ние трябва адекватно да оценяваме днешната ситуация. Джихадът срещу християнството никога не е бил прекратяван. Ярък пример е това, което днес се случва в сърцето на православна Метохия – в Косово. Кръстени православни биват убивани всяка година във войната в Чечня, в Дагестан и просто по улиците на Русия, а дагестанските „тигри” после биват оправдавани в съда.

О. Анатолий Чистоусов, Евгений Родионов, о. Даниил Сисоев, колко такива като вас, известни и неизвестни, са загинали за Христа от ръцете на ислямистите?

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев

^[1] Гражданин неба. М., 2011. С. 209.

^[2] Пак там, С. 196.

^[3] Пак там, С. 204.

^[4] Пак там, С. 195.

^[5] Пак там, С. 108.

^[6] Пак там, С. 108.