1. Кой вика „Долу фарисея!”

Преди дни в българското интернет пространство се появи едно обяснение на въпроса, който мнозина си задават: защо не се пости в седмицата след Неделя на митаря и фарисея. Това половинчато обяснение гласи, че: „Църквата отменя едно правило, осветено от традицията и безспорно полезно за човека, за да покаже, че правилата и правилните неща не са нужни на Господ.” От което следва прекият извод, че на Господ явно са Му нужни безредието и неправилните неща.

Подобно на горното обяснение, но със съществено допълнение,  ще намерите във всезнаещата Уикипедия, но и тя мълчи като риба откъде е взела следното: „За ознаменуване на това, че сляпото следване буквата на закона (устава) носи духовна вреда, в среда и петък (на седмицата след Неделя на митаря и фарисея) постът се отменя”. Истината всъщност е, че това обяснение се явява допълнение към истинската причина, поради която няма пост в седмицата след Неделя на митаря и фарисея. Само че нея няма да я научите от статията, която се появи у нас, защото за разлика от руската Уикипедия, тя е умишлено премълчана. Ако човек я прочете цялата, ще остане с впечатление, че едва ли не Църквата е против правилата и явно затова на някои им идва щастливо да извикат: „Хип-хип-ура! Църквата е против поста!”

Обяснението в българската статия обаче е колкото лесно смилаемо и елементарно, толкова подвеждащо и не съвсем вярно. Затова преди да е плъзнало като живеница (2 Тим. 2:17), ще обясним по-долу как всъщност стоят нещата.

Никой свети отец, какво остава за преподобните отци, съставили Църковните устави, няма да тръгне да се бори с „правилата и правилните неща”, както и да ги отхвърля, за да придобие смирение. Точно обратното: всеизвестно е, че всички наши светители и преподобни отци и майки са вършели еднакво телесни и духовни трудове и така са ни показали как трябва да се трудим за спасението и ние. Не напразно тям - на Всички преподобни, просияли в постнически подвиг - е посветена специална служба в събота преди Неделя Сиропустна – за да ни бъдат вдъхновяващ пример в предстоящото постническо поприще.

Прохождащият в духовния живот започва своя път с малки крачки, както и прохождащият младенец не тръгва веднага да тича, а послушно изпълнява наставленията на учещите го възрастни, докато полага усилия да се задържи прав.

„Смирението, - пише св. Иоан Лествичник, - е послушание и отречение от своята воля.”^[1] „В същото време, - допълва авва Исаия - от послушанието се ражда смирението.”^[2] Така и новоначалният християнин стъпва на пътя на послушанието и смирението, когато започне да изпълнява един минимум в духовния живот: пост в сряда и петък, ежедневно молитвено правило, посещаване на неделно-празничното богослужение и т.н., учейки се по този начин на послушание към Църковния ред, на уважение към уставите на Православната Църква и към всичко, което тя е постановила, пренебрегвайки собственото си мнение или по-право, подчинявайки го на църковното, така както се старае да подчини и своята воля на Божията. „Много важно е пастирят и пасомите да се възпитават в дух на църковност, в любов към Светата Църква и в послушание към нея, в смирена покорност на нейните свети Устави. Който действително жадува за спасение, длъжен е да обича Светата Църква, която е единствената надеждна ръководителка към спасението. А който действително обича Църквата, длъжен е да обича и всичко, което тя ни е дала като ръководство, всичко, което е завещано и установено от нея.”^[3]

Едва когато човек подчини своята воля на Църковните установления и започне да ги спазва, а не да ги нарушава или противопоставя на християнските добродетели, към които се стреми, ще стъпи на пътя на смирението и ще започне да възраства в добродетелта, а не обратното. В противен случай излиза, че светите отци са ни дали някакви вредни „правила и правилни неща”, които, ако бъдат спазвани, ще доведат до гордост и погибел.

Добродетелта на митаря съвсем не се състои в това, че бил грешник. Добродетелта на митаря се състои в това, че смирено съзнавал своите грехове, като се подразбира, че е щял да се опита да промени това положение. Затова и ние молим Господ да ни дарува да принесем плод от нашето покаяние, а не като Иуда да кажем „съгреших”, но после да погинем. Пример за такъв покаен плод виждаме в други двама евангелски митари - Матей, оставил всичко, станал и тръгнал след Господа (Мат. 9:9), и Закхей, който обещал да изправи живота си след срещата със Спасителя (Лука 19:8).

Грешката на фарисея съвсем не се състои в това, че е изпълнил правилата. Грешката на фарисея се състои в това, че се възгордял от делата си и се превъзнесъл над събрата си и затова Господ го оправдава по-малко от митаря (Лука 18:14). От нелепото тълкувание, с което започнахме тази статия обаче излиза, че Господ облажава човеците-грабители, неправедници и прелюбодейци, противопоставяйки ги на упражняващите се в благочестие, като предрича на първите вечно спасение, а на вторите вечна мъка. Но нима затова отиде Той в дома на Закхея и затова ли сядаше на трапезата на блудници и митари – за да ги призове към спасение, като ги утвърди в греховете им и в нарушаване на заповедите? Съвсем не.

Свети Апостол Павел предупреждава, че не бива да правим зло, за да излезе добро (Рим. 3:8), с което показва безоснователността в твърдения като: „по-добре да грешим, защото така ще се оправдаем и да не изпълняваме закона, за да не би да се възгордеем и да погинем”.

В пета песен на Канона от Утренята на празника се пее: „Да се опитаме да подражаваме на добродетелите на фарисея, и да възревнуваме за смирението на митаря, като възненавидим във всеки от тях различното: нелепото превъзнасяне [на фарисея] и гибелността на греховете [у митаря].^[4]

Страдащи от дефицит на духовна разсъдителност са и придобилите напоследък гражданственост модни интерпретации на евангелските текстове, с каквито изобилстват безсъдържателните и по фарисейски многословни статии на протопрезв. Николай Лудовикос, Лимасолския митрополит Атанасий, архим. Андрей Конанос и други гръцки духовници, чиито текстове звучат като писани за недоразвити. Например у архимандрит Варнава Янку намираме следното „прозрение”: „В евангелския текст за Страшния съд Господ казва, че няма да бъдем съдени за това колко пости сме пазили (и то без олио), нито колко поклони сме правили, а критерий за нашето спасение ще бъде любовта, човеколюбието”.

Това е все едно да кажем, че няма нужда спортистите да тренират усилено, защото на едно спортно състезание съдиите няма да питат състезателите колко и какви упражнения са правели, на какъв хранителен режим са се подлагали и какви лишения са претърпели, а ще чакат от тях съответните спортни постижения. Да разделиш спортните успехи от труда и дисциплината, които ги предшестват, е също толкова нелепо, колкото да разделиш усърдието на православния християнин да се труди за спасението си, като върши добри дела и се пази от грехове, от въздаянието на Съда. Та нали спортните постижения идват след изтощителни тренировки в залите, след стриктен хранителен режим и след немалки лишения. Никой спортист не е станал шампион с танци в дискотеките, с неумерено хранене, с леност и невъздържан секс.

Така и в духовния живот човек не може да придобие нито една християнска добродетел, още по-малко "любов и човеколюбие", ако не започне борба със страстите, защото, докато е техен роб, ще пада постоянно и за никакво възхождане не може да става дума. При това положение как ще съумее да изпълни голямото – да възлюби ближните, ако не изпълни малкото – да се научи на телесно и духовно въздържание? „Без сърдечно съкрушение е невъзможно съвършено да се избавиш от злото, а сърцето се съкрушава от тройното въздържание: от сън, храна и телесен покой”^[5]. Как например ще се въздържа да не „убива” ближния с езика си онзи, който преди това не приучи езика си да мълчи или не го обучи във въздържание? „Плът и кръв за лошо ще помисли”, разкрива тъжната истина дори за помислите ни Иисус, син Сирахов (17:30). Как тогава ще се въздържа от човешко месо онзи, който не може да се откаже поне за малко от животинско?

Новозаветният предобраз на съвременните борци с правилата

Във втора глава на Откровение Господ се обръща към ангела на пергамската църква така: „ти имаш някои, които държат николаитското учение, което мразя”. Николаитите проповядвали, че за да се постигне освобождаване от злото, трябва да се опознаят дълбините сатанински (Откр. 2:24), като твърдели, че чувствеността може да бъде победена чрез удовлетворяване на чувствените страсти. Те изповядвали същото, което и съвременните лениви християни: страстите се побеждават, като им се отдадеш, защото тогава идва Господнята благодат и те спасява. Но ако, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не! (Гал. 2:17). Тогава „какво, прочее, ще кажем? Ще останем ли в греха, за да се умножи благодатта? Съвсем не.” (Рим. 6:1).

Николаитите са par excellence предшественици на днешните ревностни „борци срещу фарисейството”, защото навремето сами се обявили срещу, тъй да се каже, тогавашния каноничен минимум или „списък с правила” – постановлението на Апостолския събор (вж. 15 глава от Деяния Апостолски), което предписвало въздържание от идолски жертви, кръв, удавнина и блудство.  Според св. Ириней Лионски николаитите учели, че „няма нищо законопрестъпно в нецеломъдрието и в яденето на идоложертвено”^[6]. Така че този модерен хит на съвременните николаити в Топ пет от дългия им билборд с отстъпления отдавна е бил изпят от такива като тях, макар и на древен лад.

По скáлата, която дава св. апостол Петър, любовта, за която непрекъснато приказват модерните християни, стои на последното и най-високо място, явявайки се венец на християнския живот, и е предшествана от всяко старание, вяра, добродетел, знание, въздържание, търпение, благочестие и братолюбие. В тази градация всяка следваща добродетел се ражда от предходната. Както пише преп. Макарий Великий, „добродетелите са свързани една с друга като брънки на верига”^[7]. Не е случайно и това, че светият апостол посочва явна зависимост на познаването на Господа с тия добродетели и тяхното умножаване (2 Петр. 1:5-7).

И така, кой вика „Долу фарисея!”? Отговорът не е съвсем еднозначен, защото викащите имат у себе си по нещо и от митаря и от фарисея. Само че както винаги са оплескали всичко и вместо да вземат положителното от двамата - смирението на първия и добрите дела на втория, както учи Църквата, те направили обратното и взели отрицателното - греховете на първия и гордостта на втория.

2. Защо не се пости в сряда и петък в седмицата след Неделя на Митаря и Фарисея?

Прието е, когато нещо не ни е известно, да се допитаме до онези, които знаят повече от нас, а не да си правим свободни съчинения, удобни нам. След като този въпрос ни интересува, най-добре е да се обърнем към богослужебните книги и да видим как ще ни отговорят те. Под всяка служба на по-голям празник в Минея, Триода и Пентикостара има точни инструкции за нейното отслужване, както и за утешенията, които се разрешават на трапезата след това.

В Постния Триод след службата в Неделя на митаря и фарисея четем:

„Трябва да се знае, че през тази седмица иномъдърстващите държат пост, наречен арцивуриев. Ние [монасите], в който и ден да е [вкл. сряда и петък] ядем сирене и яйца. Миряните ядат месо, стъпквайки повеленията на тази голяма ерес.”^[8] Затова и седмицата се нарича «всеядна», тъй като не се пости през всичките й дни, в това число в сряда и петък. Типиконът потвърждава: «Трябва да се знае, че през тази седмица постят трижди проклетите армяни^[9], техният пост е мерзък»^[10].

Действително в арменския обряд през тази седмица се пости. Този пост се нарича «араджавор», т. е. «първи» или „предварителен” (на грузински - „аладжор”, което съответства на гръко-славянското название «арцивуриев»)^[11] и е десет седмици преди Пасха. Православната Църква обаче не приема поста на арменците и за да подчертае този факт и да се разграничи от тях, повелява през тази седмица да се блажи в сряда и петък.

Някои съвременни литургисти отхвърлят това обяснение. Например М. С. Красовицкая смята, че постът в Седмицата на митаря и фарисея не е свързан с монофизитството и е с доста по-древен произход, но дори тя не потвърждава половинчатото обяснение, с което започнахме тази статия. Според нея, св. Григорий просветител на Армения, за да подготви арменския народ за Кръщение, заповядал на всички да постят една седмица, а в Неделя на Блудния син започнал да кръщава. Този пост, твърди тя, е оттогава и в него няма нищо еретическо^[12].

Само че това съвсем не е така. В житието на преп. Иларион Мъгленски (21 октомври/3 ноември), съставено от св. Евтимий патриарх Търновски, този въпрос е разгледан съвсем обстойно. Св. Иларион е известен с борбата си срещу всякакви извращения и ереси, които се разпространявали по негово време сред Божия народ. Като истински пастир той е знаел, че негово първо задължение е да пази Светата Православна вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без отдаване на чужди и различни учения^[13]. Знаел е, че негов свят дълг е да бъде верен преди всичко на Бога, Неговата Църква и Вяра, защото само тогава може да служи вярно и на народа, преподавайки му неповредена отеческата вяра.

Неведнъж св. Иларион е влизал в спор с еретиците-арменци. Изобличавал е тяхното зловерие, като е показвал къде са се отклонили от богословието на православните свети отци. Така в пренията си с тях той ги е упреквал и за арцивуриевия пост, който армените държат в Седмицата на митаря и фарисея. Лукавствайки, те неколкократно опитвали да изложат най-различни богословски основания за своя пост, но доводите им всеки път бивали съкрушавани от Мъглинския светител. В отговор на тяхното възражение, което привежда и М. С. Красовицкая, че арцивуриевият пост е по повод кръщението на Армения от свети Григорий, св. Иларион отговаря: "Не е така, а когато преди покръстването ви преследваха бесовете, беше ви заповядано да постите шейсет дни. После, когато свети Григорий щеше да ви покръсти, заповяда да постите трийсет дни, както е написано в арменските книги. И нито един от тези пости не беше наречен Арцивуриев пост.”

„Те, - продължава житиеписецът - изпълнени със срам и недоумение, не знаеха какво да отговорят.”^[14]

Заключение

Видяхме какви са мотивите на отците, съставили православното богослужение, да премахнат поста в седмицата след Неделята на митаря и фарисея: да се акцентира върху мерзостта на еретическия пост и да се направи разграничение от ереста и еретиците. В цитираното в началото половинчато обяснение обаче, този факт е удобно пропуснат, за да се внуши на читателя съвсем друго нещо, а именно, че: "поради важността на тази притча за всеки християнин, Църквата я илюстрира и педагогически - отменя през тази седмица поста в сряда и петък. Отменя едно правило, осветено от традицията и безспорно полезно за човека, за да покаже, че правилата и правилните неща не са нужни на Господ.” Само че за никаква "отмяна на правилото" не става дума. Правилото за поста в сряда и петък си остава неотменено, а в случая се касае не за отмяна, а обратното – за въвеждане на правило, че през тази седмица (на митаря и фарисея) винаги ще се блажи. Типиконът ясно казва, че тъй като през тази седмица постят "трижди проклетите армяни-еретици", то "техният пост е мерзък". Значи пред Господа са мерзки не "правилата и правилните неща", както внушава статията, а подвизите на еретиците и единението с тях. Така че еуфорията на противниците на правилата и ревнители на безредието е напразна. Впрочем като смятат, че правилата не са важни, защо тогава спазват това църковно правило и блажат през тази седмица? Отговорът, мисля, е ясен.

За вразумление на мелезите, съвместяващи в себе си гордостта на фарисея и греховете на митаря, и ненавиждащи външната форма на благочестието - „правилата и правилните неща”, архим. Рафаил Карелин пише следното: „съдържанието не може да съществува без формата и за падналия човек е необходим външен ориентир, за да не сбърка гласа на страстите си с гласа на съвестта. <…> В абсолютната простота на Божеството външното и вътрешното представляват неделимо цяло. Волята Божия, дадена на хората в заповедите, има словесна форма, която заключва в себе си съдържание, идещо от Божествената безконечност, съдържание, което се открива чрез благодатта и служи като средство за осъществяване на обожението.”^[15]

Често чуваме тези хибридни християни да цитират св. ап. Павел, където той пише, че буквата убива, а духът животвори (2 Кор. 3:6). Неговите думи обаче не бива да се абсолютизират и да се вадят от контекст, а да се види кога буквата започва да убива, защото все пак знайно е, че закон без буква няма. Буквата убива, когато бъде изпразнена от съдържание. „Убива тогава, когато в нея отслабне духът, който я е запечатал. Но когато тя расте от дълбините на крепкия и животворящ дух, тогава и тя живее и разцъфва и благоухае като прекрасен цвят, растящ на живо и силно стъбло. Невъзможно е да се живее без «буквата» в условията на този свят.”^[16]

Интелигентните хора знаят, че както не може да се пренесе вода без съд, така и съдържанието не може да бъде предадено без форма. Може да хвалим тази вода, може да й се възхищаваме, може неспирно да твърдим, че тя е прекрасна сама по себе си, но ако не я налеем в някакъв съд, няма как да се ползваме от живителната й сила.

Затова нека тези, които крещят срещу формата и правилата, не забравят това, защото иначе има опасност да умрат от жажда, докато газят във водата.

Бележки:
 

^[1] Преп. Иоан Лествичник, Лествица, Стъпало 4.

^[2] Авва Исаия, Добротолюбие. Том 1, Слово 26.

^[3] Светител Афанасий Сахаров, О поминовении усопших по Уставу Православной Церкви.

^[4] Постен Триод, Неделя митаря и фарисея.

^[5] Преп. Марк Подвижник, Том первый, Наставления Марка подвижника о духовной жизни, 1. Послание к иноку Николаю.

^[6] Св. Ириней Лионский, „Против ересей”, Гл. ХХVІ.

^[7] Макарий Великий, Семь слов, Слово 1. О Хранении сердца.

^[8] Постен Триод, Пак там.

^[9] „Армяните” са монофизити, непризнаващи ІV Вселенски събор и съборите след него.

^[10] Типикон, Глава 49.

^[11] М. С. Желтов, А. А. Лукашевич, А. А. Ткаченко, Великий пост.

^[12] М. С. Красовицкая, Литургика, Лекция 12, Подготовительный Период к Великому Посту.

^[13] Завет на Свети Иван Рилски Чудотворец

^[14] Житие и живот на нашия преподобен отец Иларион, Мъгленски епископ, а заедно с това и как беше пренесен в преславния (наш) град Търнов, написано от (кир) Евтимий, Търновски патриарх – вж. тук.

^[15]  Архим. Рафаил Карелин, „За юридизма в сотириологията” – вж. тук.

^[16] Георгиевский А. И., Смысл обряда.