Църквата и…
«Православие и култура», «Православие и спорт», «Православие и банково дело» – в тези съчетания всичко е някак загадъчно и има нужда от допълнителни разяснения, които обаче просто няма да получиш. Ако става дума за Православието на Апостолите и Светите отци, то няма място за никакво «Православие и ...». А и какво в случая се има предвид под «култура», «спорт» и т. н.? И най-вече – какво значи това «и»? Зад този съюз се крие съчетаване на несъвместими едно с друго неща. Това е смешение и то такова смешение, в което общото ниво се установява по нивото, съдържащо се в по-ниско стоящия съд. Подразбира се, че такива видни гностици като В. С. Соловьов или о. Ал. Шмеман, имат свои обяснения за това загадъчно «и», но тези обяснения едва ли ще удовлетворят човек, на когото главата му си е на мястото.
«Ние сме призвани да не отхвърляме света, а да го освещаваме», - учи съвременният гностицизъм. А има ли въобще някакъв смисъл в подобни изречения, особено като се има предвид, че нашите гностици не вярват в никакво благодатно осенение и освещение даже в Тайнствата?
Недостигът на смисъл в такива лозунги се компенсира с практическата изгода от следването им. Значи например епархиалният сайт, който публикува сред другите предстоящи църковни събития и материал като «Хайде на ски!», заслужава не осмиване, а дълбоко гностическо уважение.
Колко много удобства произтичат от «освещаването» на битовата реалност и от неразривно свързаното с него осветскостяване на Църквата! Какво огромно идеологическо достижение е налице, когато Църквата и светът се окажат на едно ниво в съвременната цивилизация!
Някога в миналото Православието се е отличавало от езичеството, иудаизма и мохамеданството по това, че е можело безпогрешно да разкрие неверието и нечестието. Днес това различие се заличава само с едно кратко и тъпо движение на мисълта, при което Православието от Богооткровена религия става «начин на живот».
Православието като «начин на живот» не обещава такава неизменност и определеност, каквато дарява вярата в невидимата и вечна Истина. Такова «православие» допуска всякакви корективи и дарява на човека абсолютната свобода да мисли и действа. Но само Истината е несъвместима с лъжата, докато «начинът на живот» не е враждебен спрямо нищо, дори срещу изменчивата суета на този свят.
Ако се слуша модернистката пропаганда в СМИ, то е невъзможно да се установи някакъв критерий за различаване на доброто и злото, на истината и лъжата, но това не е и нужно. При сегашното състояние на умовете даже лъжливото учение за Троицата е невъзможно да се определи като ерес, както виждаме от неотдавнашния скандал с видео беседите на един от известните мисионери с мюсюлманите.
Или вземете толкова разпространеното днес осъждане на греха без осъждане на грешника. Иеромонахът, който «не е против секс малцинствата», ще се сили да ви доказва колко много ненавижда този грях. Но помислете само! Св. Иоан Златоуст не се е поколебал да се изправи против самите иудеи, а тук се сблъскваме с такава невероятна духовност, която възразява против греха, но... само като идея!
Ако ние не сме против грешника, то против какво възразяваме тогава и къде, в такъв случай, се намира грехът? Явно не другаде, освен в «света на идеите», където очевидно се вихри титаническа борба със злото… Но ето ти проблем: в света на идеите съществуват само истинските идеи и там няма никаква борба. А грехът и лъжата не се намират другаде освен в човешкото сърце, защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули (Мат. 15:19).
Удивително на пръв поглед, но само у защитниците на осветскостяването няма никакви определени възгледи в отношенията, както и в светските дела, например в държавата. Така например о. Всеволод Чаплин или Владимир Легойда с рядка настойчивост предоставят на християните правото да се придържат към всякакви политически убеждения. Самите те предпочитат може би монархията, а може би конституционната монархия или още по-добре либералната «монархия», но всъщност избират всеки съществуващ режим, а по-добре дори, ако е несъществуващ.
В това е и парадоксът, че освещаването на света в модернистката идеология съвсем не може да се случи, а се домогва единствено до признанието, че цялата окръжаваща действителност така или иначе е причастна към спасението.
Осветскостяването на Църквата произхожда не от някакви определени убеждения и цели. На хората просто им харесва да мислят за земното (Филип. 3:19), дори и то да е враждебно на християнството.
Такъв е и техният «начин на живот», че не осъждат грешниците, просто защото им е безразлична тяхната вечна участ, а грехът многословно «осъждат», но на теория, доколкото за тях всяка теория не е нищо повече от думи, думи, думи.
Антимодернизм.ру
Превод: Десислава Главева