21. Виждаш ли този най-кратък, многополезен и безопасен път, водещ към самите свръхприродни и небесни съкровища? Във външната мъдрост трябва още в началото да бъде убита змията, тоест да бъде унищожена идващата от нея надменност – колко трудно е това! Защото както казват, „философското високомерие не се родее със смирението”, но тъй или иначе надменността трябва да се унищожи.

След това трябва да се отсекат и изхвърлят като огромно зло главата и опашката на змията, тоест явно лъжовното мнение за ума, за Бога и първоначалата, както и басните за творението; средната ѝ част, тоест разсъжденията за природата ти си длъжен с помощта на изпитващата и съзерцателна способност на душата да отделиш от вредните мъдрувания, тъй както приготвящите лекарства с огън и вода очистват змийската плът, като я сваряват. Впрочем, ако всичко това направиш и правилно приложиш добре отделената преди това част – колко труд и каква разсъдителност са нужни за това! -  все едно, казвам, дори правилно да ползваш добре отделената преди това част от външната мъдрост, зло тя, разбира се, няма да е, още повече, че по природа тя е създадена като оръдие за добро, но и тогава не би могла да се нарече Божий и духовен дар в собствен смисъл, тъй като тя по-скоро е естествена и не е изпратена свише. Неслучайно първият в божествената мъдрост мъдрец апостол Павел я нарича „плътска”, казвайки: „Гледайте, братя, какви сме ние, призваните: не мнозина сме мъдри по плът”. Нима някой да би могъл да се ползва от тази мъдрост по-добре от мъдреците, които ап. Павел нарича външни? Но все пак по отношение на тази мъдрост той ги нарича плътски мъдреци. Това е справедливо.

22. Както свързаното с детераждането удоволствие в законния брак никой няма да назове божествен дар, защото това е дар плътски и природен, а не благодатен, макар природата също да я е сътворил Бог, тъй и познанията на външната наука, дори да се прилагат с блага цел, не са благодатен дар, а природен, даден изобщо на всички от Бог чрез природата и увеличаван с трудовете и това, че без труд и без старание той никъде и у никого не се намира, също е явно свидетелство за неговата природност, а не духовност. В собствен смисъл божествен, а не природен дар е нашето богомъдрие. Дадено свише то дори рибарите, както пише св. Григорий Богослов, прави синове на гърма^[1] и тяхното слово се разнася до крайните предели на вселената, и дори митарите – закупчиците на човеци, и дори кипящите от ярост гонители преобразява и превръща от Савловци в Павловци, възнасящи се от земята до третото небе и слушащи неизказани неща (2 Кор. 12:2–6). Именно чрез това богомъдрие и за нас е възможно да станем и след смъртта си да бъдем подобни Богу, а у Адама природната мъдрост е била не по-малко от които и да било хора след него и все пак той първи не опази богоподобието. Освен това философията служеща на външната мъдрост е съществувала и до пришествието на Този, Който чрез Себе Си възстановил душата в първоначалната й красота. Защо ние не сме се обновили чрез тази философия преди Христа, а сме се нуждаели, както и всички мъдреци в това число, и въобще всички, не от учител в изкуството на философията, преминаващо заедно с този век и затова наречено „изкуство на този век”, а от този, Който снема греха от света и дава истинска и вечна мъдрост, макар за временните и обречени мъдреци тя да е глупост, мъдрост, която не само не е мнима, но която със своето отсъствие превръща в глупци всички, които не се стремят към нея с ума си (1 Кор. 1:18; 2:6)? Не е ли съвсем ясно, че не знанията от външната наука спасяват и очистват познавателната част на душата, уподобявайки я на божествения първообраз? Тогава сега вече в края ще приведа разсъждения за нея. Ако някой се върне към съблюдаването на Моисеевия закон, надявайки се да се очисти чрез него, нему Христос не е помощник, макар тези закони някога да са били дадени несъмнено от Бога. Но изучаването на външните науки също няма да му помогне. Още повече, ако някой отново се обърне към отхвърлената философия на външните мъдреци, надявайки се чрез нея да очисти душата си, Христос по никакъв начин няма да му помогне. Павел, който е уста Христови, говори за първото и заедно с нас свидетелства за второто.

23. Всичко това, брате, кажи на онези, които повече отколкото трябва превъзнасят външната мъдрост. И освен това покажи им чрез приведените по-долу извадки, за колко суетна и презряна са я смятали нашите свети отци, особено онези, които опитно са я познали.

Св. Григорий Ниски, из «Съзерцание на телесното устроение»: «Такъв е законът за духовните овци: изобщо да не се нуждаят от какъвто и да било глас извън Църквата, както говори Господ, чужд глас да не слушат (Иоан 10:15)»^[2].

Същият, из «Послание до Евпатрий»: «Твоите старания във външната мъдрост ни доказаха, че у теб няма никакъв стремеж към божествените науки»^[3].

Св. Василий Велики, из Беседи върху седми псалом: «Ние намерихме два смисъла обозначавани с думата истина. Първият, постигане на това, което води в блажения живот, другият – вярно познание по отношение на което и  да било от нещата в този свят. Истината, съдействаща на спасението, живее в чистото сърце на съвършения мъж, който безхитростно я предава на ближния. А ако не знаем истините за земята, морето, звездите, за тяхното движение и скорост, то това съвсем няма да ни попречи да получим обещаното блаженство»^[4].

Св. Дионисий Велики, из първата книга от «За църковната йерархия»: «Уподобяването на Бога и единението с Него, както учи Божественото Писание, се постига само с любов към достопоклоняемите заповеди и тяхното свято изпълнение»^[5].

Св. Иоан Златоуст, из «Тълкувание на Евангелието от Матея»: «Това, което външните мъдреци никога не са виждали дори насън, за това ни възвестяват простите рибари с пълна достоверност. Изоставили земното, те ни казват всичко за небесното, носейки ни друг живот и друго съществуване, друга свобода, друго служение и друг мир, и въобще всичко изменяйки, но не както това правят Платон или Зенон, или някой друг съставител на закони, защото всички онези ясно показали, че душите им били вдъхновявани от зъл дух, някакъв свиреп демон, враждебен на нашата природа. И тези рибари с вяра философстват за Бога неща, които никой от тях никога не би си и помислил, затова философстването на онези философи пропаднало и погинало, и това е справедливо, защото то било внушено от демоните. И тъй то изчезнало и е презряно като най-нищожна паяжина, по-скоро като нещо смехотворно, безчинно, таящо в себе си огромен мрак и непотребство, но не такава е нашата философия»^[6].

Св. Григорий Богослов: «Първата мъдрост е живот, похвален и очистен от Бога или очистван от Него, Пречистия и Пресветлия, изискващ от нас една само жертва на очищението. Първата мъдрост е да се презира мъдростта, намираща се в словесните разсъждения, в засуканата реч, в двусмислените и излишни противопоставяния. Тази мъдрост аз възхвалявам и жадувам – тази мъдрост, с която рибарите уловили в евангелските мрежи вселената, побеждавайки обезсилената мъдрост посредством своите съвършени и прями слова»^[7].

Св. Кирил, из «Тълкувание на девети псалом»: «Привържениците на тази светска, демонична и душевна мъдрост се превъзнасят чрез нея и разпалват нищите по разум, тоест правят ги синове на геената, защитавайки лъжата, която прикрива измамата чрез гладкостта на речта и мнозина водят по пътя на заблудата: те биват улавяни с измамнически умисъл като в примка, защото това, което те замислят, за по-неопитните се превръща в капан»^[8].

Св. Григорий Ниски, из «Тълкувание на книга Еклесиаст»: «Ето умозаключението на Еклесиаст: от многото мъдрост идва много знание, а увеличаването на знанието е съпътствано като последствие от увеличаване на скърбите (Екл. 1:16–17). Тъй че изучаването на много и безполезни външни науки, човешката мъдрост и многознанието, придобивано с безсънни трудове на твърде заетите с него, не само не допринася нищо необходимо, полезно и водещо към вечен живот, но напротив, увеличава скръбта. Като се простим с всичко подобно, трябва да бодърстваме в песнопенията и молитвите към нашия Създател, Господа и Бога, в тях да упорстваме, с тях да се занимаваме, като по такъв начин издигаме ума и сърцето си към непостижимата висота на Божието величие, да гледаме красотата на Слънцето на Славата, да се просвещаваме посредством приобщаването и участието в Небесното Царство и чрез нашия вътрешен и външен човек, да се опиваме от неизречената слава в посилни за нас съзерцания, изпълвайки се с наистина неизказана и божествена радост, за да не бъдем подхвърлени на незабавно осъждане за безполезни занимания с празни неща»^[9].

<< предишна

Из „Триады в защиту священно-безмолствующих”, Триады І, Часть 1, 21-23. Для чего и до каких пор полезно заниматься словесными рассуждениями и науками. 

Превод: Свещ. Божидар Главев

[1] Св. Григорий Богослов. Слово 41, 14: РG 36, 448 с.

[2] Св. Григорий Ниски. За устроението на човека 35: PG 44, 2400.

[3] Св. Григорий Ниски. Писмо II: PG 46, 1041 С.

[4] Св. Василий Велики. Беседа върху 14-и псалом 3: PG 29, 256 ВС.

[5] Вж. Първа част четвърта точка.

[6] Св. Иоан Златоуст. Беседи върху Евангелието от Матея 1, 4–5: PG 57, 17–19.

[7] Св. Григорий Богослов. Слово 16, 12: PG 35, 936 ВС.

[8] Св. Кирил Александрийски. Тълкувание върху девети псалом: PG 69, 780 A.

[9] Този откъс не е от св. Григорий Ниски, а от Григорий Агригентски (Тълкувание на книга Еклесиаст 118: PG 98, 796 CD).