Вход

Православен календар

Протопрезв. Томас Хопко

 

 

Свещеник в Американската автокефална църква (OCA), преподавател в семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк от 1968 г. до 2002 г., а от 1992 г. до 2002 г. – неин декан.

Богослов-модернист, икуменист, почитател на папата-синкретист Йоан Павел ІІ. Нравствен монист. Счита, че в Православната Църква трябва да има служби за самоубийци. Ревизионист.

О. Томас Хопко е роден* през 1939 г. в Ню Йорк, САЩ и е с руски произход. Кръстен е в Карпато-руската православна гръкокатолическа църква Света Мария” в Ендикот, Ню Йорк.

През 1960 г. завършва Нюйоркския университет „Фордам” със специалност русистика.  През 1963 г. се жени за дъщерята на прот. Александър Шмеман - Анна. Същата година е ръкоположен за свещеник и служи от 1963 г. до 1968 г. в църквата Св. Иоан Кръстител в Уорън (Охайо). Продължава образованието си в семинарията „Св. Владимир”, където през 1964 г. получава магистърска степен по богословие. Там му преподават видни модернисти като прот. Александър Шмеман и прот. Иоан Майендорф. През 1968 г. получава магистърска степен по философия в частния римокатолически университет „Дюкейн” в Пенсилвания. През 1982 г. получава степен доктор на богословските науки от „Фордам”.

От 1968 г. до 1978 г. служи в църквата „Св. Григорий Богослов” в Уопингърс Фолс, Ню Йорк и междувременно започва да преподава в семинарията „Св. Владимир”, където впоследствие наследява катедрата по догматическо богословие; преподава също по практическо богословие и омилетика. От 1978 г. до 1983 г. служи в църквата „Св. Николай” в Джамайка Истейтс, Ню Йорк. От 1970 г. е протоиерей, а от 1995 г. – протопрезвитер. През септември 1992 г. става декан на семинарията „Св. Владимир”. Оттегля се през 2002 г.

От 1975 г. до 1991 г. о. Томас Хопко е член на комисията „Вяра и църковно устройство” към Световния Съвет на църквите (ССЦ), както и представител на Американската автокефална църква на асамблеите на ССЦ в Упсала, Швеция и Найроби, Кения[1]. От 1992 г. до 1995 г. е президент на Православното богословско общество на Америка. Добре известен в икуменическите кръгове.

През 1983 г. издава книгата „Жените и свещенството – размисли и дебати”, в която допуска възможността в Православната Църква да бъде дебатиран въпроса за женското свещенство. Има издадени и други книги, на които е автор или съавтор и множество лекции.

НЕГОВОТО УЧЕНИЕ

Нравствен монизъм


О. Томас изповядва лъжеучението „нравствен монизъм”, чийто основни компоненти са антиюридизмът, адогматизмът и ирационализмът. Както е характерно за нравствените монисти, о. Томас твърди, че Православието не е религия и че „думата религия даже не е в Библията”[2]. Учението му за спасението пък копира в детайли еретическите идеи на Александър Каломирос и митр. Антоний Храповицки:

„Когато човек умре, той се озовава пред любовта и когато човек не иска да я приеме, тя се превръща в негов мъчител... От тази гледна точка казвам, че няма такова нещо като наказание. Нашето наказание е плод на нашето собствено зло и действието на Божията любов върху нас, когато отказваме да я приемем. Бог не ни измъчва или наказва.”[3]

На друго място пък възкликва „Бог не е затворник на собствената Си Църква!”[4], декларирайки по този начин, освен своя антиюридизъм, и икуменическите си еклезиологически разбирания, които са като на прот. Георги Флоровски по отношение границите на Църквата.

О. Томас твърди още, че:

„Трябва да изоставим това, което проницателните критици на модерния плурализъм наричат „написани чрез тире” истини, ценности, история, етика и изкуство. Това значи, че не трябва да си позволяваме да говорим просто за Православие или за православно богословие, духовност, култура и морал. По-скоро трябва да говорим за самата реалност от гледна точка на Евангелието и православната традиция.”[5]

О. Хопко очевидно счита, че има някаква „православна традиция”, която не съдържа ясни и неоспорими истини, ценности, история, етика, изкуство, духовност и морал; но тогава „православната традиция”, както я разбира той, се превръща в една чисто словесна формулировка, защото се оказва, че традиция има, но всичко, от което тя се състои, всъщност го няма.

Как е възможно да се говори за „самата реалност” (каквото и да означава това), или по който и да е друг въпрос, използвайки несъществуващите критерии на хаоса и анархията? Защото там, където няма „истини, написани чрез тире”, може да има само адогматизъм, който не може да отговори категорично на нито един въпрос, а само да спекулира, без да има и елементарна основа. Разбира се, той говори и за Евангелието, но ако православната традиция е такава, каквато си я представя о. Томас, то това, което логически погледнато остава от нея, не е нищо повече от... sola scriptura.

Относно молитвите за самоубийците

„Моето лично мнение е, че Православната църква трябва да създаде специална служба за погребение на самоубийци.”[6], смята о. Томас Хопко.  Проблемът обаче е, че Църквата никога не благославяла опелото на самоубийци и самоубийството винаги се е считало за най-тежък грях, за хула срещу Светия Дух, който не може да бъда простен. Както гласи 178-мо правило от Номоканона, както и други правила, не може да се извършва опело за самоубийци. Тоест, Църквата винаги е считала самоубийците за отпаднали от Църквата (единствено изключение може да се направи за такъв, който е отнел живота си в състояние на умопомрачение), и до неотдавна на никого не е и хрумвало, че това учение на Църквата може да бъде поставяно под съмнение. О. Томас, обаче, изглежда не е съгласен с установения от Църквата ред, и твърди, че:

„...не можем просто да приемем за даденост, че самоубийците са обречени на ада. Това е и коренът на нашата канонична практика да не се служи заупокойна служба за самоубийците, както и за всички, които очевидно са извън Църквата. Отново повтарям – причината, поради която над тях не се извършва този ритуал, е защото със самото си действие те са се отделили от Църквата. И този акт трябва да бъде уважаван. Но само Бог може да го разбере докрай и да го оцени. И само Бог може да реши какво да прави с този човек. Но би било много добре, ако ние имаме специално последование в нашия требник (сегашното, както споменах, се ограничава само до изпяването на Трисвятое)”[7].

Тук отново си проличава адогматизмът на Хопко. Църквата, която се ръководи от Светия Дух, е постановила, че актът на самоубийството е непростим грях, но според Хопко, „само Бог може да го разбере докрай”. Нима Бог Сам вече не се е произнесъл по този въпрос чрез светите отци?! Какво ни дава основание да мислим, че Бог ще направи нещо, което е в явно противоречие с многовековните постановления на Неговата Църква? О. Томас отново, макар и индиректно, припомня един от постулатите на нравствения монизъм, а именно, че Бог може да действа извън догматите и каноните.

Грешката на о. Томас не е само в това, че счита, че трябва да има такива служби, въпреки каноните, които изрично забраняват опяването на самоубийци, но и в цялостния му подход към догматиката, и в частност, отношението му към светите отци и техните слова:

„Понякога светите отци са се изказвали точно така - четем подобни формулировки спрямо еретици или гонители на християните; можем да прочетем например, че такива ще получат заслуженото от Бога. Но ми се струва, че подобни изказвания са по-скоро педагогични - те целят да ни предпазят от подобни грехове, а не толкова да създадат догматична основа за осъждане на други хора.”[8]

Нека за момент се абстрахираме от това, че става дума за светите отци и си представим, че става дума за педагогическите похвати по принцип. Странна е идеята, че един добър педагог може да си позволи да научи някого да избягва определени ситуации, без тези ситуации всъщност да са реални. Когато родителят или учителят каже на децата да не си играят с огъня, той не им го казва, за да ги предпази само от акта на играене с огъня, но и от неговите последствия – опарване или изгаряне. Ако огънят беше нещо съвършено безобидно, което не водеше до никакви последствия, то какъв би бил смисълът от предупрежденията, че е опасно да се играе с него? Ако приложим логиката на о. Томас към този пример, се оказва, че учителят предупреждава децата да не си играят с огъня, не защото ще се опарят или изгорят, а заради самия акт на игра с него. Не че ако играят с него може да се опарят (все пак никой няма право да се изказва категорично по този въпрос, ние не знаем!), но все пак да не играят. Разбира се, това е абсурден силогизъм, но о. Томас точно това твърди и за определението на светите отци, че еретиците и гонителите на Църквата ще наследят вечна мъка. Тоест, според Хопко, въпреки че светите отци са казали тези неща по един доста категоричен начин, те не били абсолютно убедени, че това, което казват, е напълно вярно, ами по-скоро се опитвали да ни предпазят. Да, в действителност тези изказвания и анатеми имат и педагогическа цел, но това е така, точно защото ни показват ясните и неизбежни последствия от подобни действия; ако те (анатемите и изказванията) не бяха обективно истинни, то те не биха били и педагогически.

От всичко това става ясно, че о. Томас разглежда този въпрос по непознат за Православната традиция начин, което го води и до заключения, несъвместими с Православието. Не може да не направи впечатление и прекомерната му употреба на изрази като „моето лично мнение” и „както аз го разбирам”, което затвърждава усещането, че о. Хопко изразява в действителност своето лично мнение, а не църковното.

Ревизионизъм на Църковното Предание

О. Томас Хопко, както и други богослови-модернисти, счита, че светият равноапостолен император Константин Велики не е бил член на Църквата, но че въпреки това е бил канонизиран:

„Константин Велики, например, е бил кръстен на смъртния си одър от арианския епископ Евсевий Никомидийски. Докато е бил жив, той [св. Константин] никога, нито за минута, не е бил член на Православната Църква”[9].

Това изказване е не само антиисторическо, но е и недопустимо за когото и да било православен християнин. От Църковното Предание знаем, че св. Константин е бил кръстен още преди Първия Вселенски Събор, а в службата за него ясно се казва, че това е направил св. Силвестър, папа Римски.  Много чудеса са станали по молитвите на св. Константин, а многобройните чудотворни икони, на които е изобразен светецът и храмовете, носещи неговото име ясно показват дали е бил православен св. Константин или не.

По същия начин Хопко лъжливо твърди за преп. Исаак Сирин и св. Дионсий Аеропагит, че:

„Исаак Сирин е бил несториански епископ, който напуснал епархията си и е живял в усамотение, молил се е и написал много неща, които са били приети в нашата Църква, и сега той е в нашия календар като светец.  Неговите писания са били по-четени (като количество) от които и да е други в Руската Православна Църква по време на монашеското движение през 19-ти век, без той да е бил, технически погледнато, член на Православната Църква. <>За автора на Дионисиевия корпус знаем почти със сигурност, че е бил монофизит. Ние наистина вярваме, че Бог действа и извън Църквата”[10].

За св. Николай пък твърди:

„Най-невероятното нещо, свързано с образа на св. Николай, който имаме в Църквата, е че той не е известен с нищо невероятно.”[11] О. Томас, както и много други модернисти, поставя под съмнение факта, че св. Николай е ударил плесница на еретика Арий.

Ревизионизмът на протопрезвитер Томас Хопко е в пряко противоречие не само с житията на светиите, които Църквата е приела за истинни, но и с Нейния литургичен живот, в който въпросните жития се използват за назидание и поука на верните.

* О. Томас Хопко почина на 18 март 2015 г. - бел. ред.

[1] http://en.orthodoxwiki.org/Thomas_Hopko

[2] http://www.youtube.com/watch?v=TJBlp9UgkUk

[3] http://www.orthodoxchristian.info/pages/afterdeath.htm

[4] http://orthodoxinfo.com/ecumenism/hopko.aspx

[5]Прот. Тома Хопко, Православието в модерните плуралистични общества

[6] Прот. Тома Хопко, Църквата и самоубийците

[7] Пак там.

[8] Пак там.

[9] http://orthodoxinfo.com/ecumenism/hopko.aspx

[10] Пак там.

[11] The Winter Pascha: Readings for the Christmas-Epiphany Season. By [Father] Thomas Hopko. Crestwood, NY: St. Vladimir's Seminary Press, 1984.

Други статии от същия раздел:

module-template9.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти