Битката за Православието - част 5

Диалогът на светите отци и новомъченици с исляма

д) Светител Григорий Палама

Светител Григорий никога не е мислел да организира диалог с мюсюлманите и не се e стремял към такъв. Но бил принуден да беседва с тях при изключително трагични обстоятелства, което не му попречило смело да възвести истината, рискувайки живота си. Би ли могъл някой да сравни условията, в които плененият от агаряните Солунски архиепископ водел диалог с разярените ислямисти, готови да го разкъсат на парчета за всяко оскърбление на техния пророк и тяхната религия, с фиестата в Асизи, с разкошните, комфортни хотели и другите учреждения, където живеят и се хранят участниците в днешните междурелигиозни срещи? Всички тези блага и удобства, признание за високата научна ценност на диалога и статусът на „почетни гости” се явяват добри стимули, които трябва да породят у участниците „готовност за сътрудничество”, взаимна отстъпчивост, „обективност”, „безпристрастност”, но в никакъв случай категоричност и безкомпромисност. Участвайки в подобни съвещания, посредствени учени получават възможност да заявят за себе си и да допълнят биографията си с нови данни, а честолюбиви клирици и богослови - да продължат ръста в кариерата си и да заемат топли местенца в различни икуменически съвети и комисии.

Светител Григорий Палама има не мними, както у някои, а реални заслуги пред Църквата. Великият православен подвижник, след съкрушаването на ереста на Варлаам Калабрийски^[105] и изобличаването на заблудите на папизма от позицията на крайния, както биха казали днес, антиикуменизъм и фундаментализъм, през 1347 г. бил избран на Солунската архиепископска катедра, възхождайки на нея „по порядъка и по закона на духовното възхождане... не похищавайки и не със сила присвоявайки властта, не преследвайки чест, но сам преследван от честта, и не възползвайки се от човешка милост, но от Божия милост и приемайки Божията благодат”, както пише светителят Григорий Богослов за свети Василий Велики^[106]. Заради противодействието от страна на партията на зилотите^[107] неговата интронизация се състояла чак след три години – през декември 1350 г. Времето от момента на избирането до интронизацията той прекарал на Света Гора^[108] и на о. Лимнос, където две години изпълнявал длъжността на местоблюстител. Но и след заемането на архиепископската катедра, което се състояло при стечение на огромно множество солуняни, които възторжено приветствали светителя, неговото пастирско служение съвсем не било безметежно, основно по причина на династическите спорове между двете императорски фамилии на Кантакузините и Палеолозите. По време на едно от неговите пътувания до Константинопол с посреднически миротворчески цели през март 1354 г. корабът, с който той пътувал от о. Тенедос бил принуден заради разразилия се в морето щорм да акостира на брега близо до Галиполи^[109] от европейската страна на Дарданелите, където за пръв път в историята турците се прехвърлили от азиатския бряг (последните се възползвали от паниката и хаоса предизвикани от разрушителното земетресение станало на 2 март 1354 г. и не срещнали никаква съпротива от страна на императорските войски). Тук свети Григорий заедно със съпровождащите го лица попада в турски плен и за него настъпва година на много тежки изпитания. В писмо изпратено от него до Солунската църква, докато се намирал в плен у турците, светителят ги назовава „най-големите варвари от всички варвари”. В своя плен той вижда действие на Божия Промисъл, имащ за цел както проповедта на Евангелието сред друговерците, така и подкрепа на християните, върху които в условията на поробване от мюсюлманите надвиснала заплаха за принудителна ислямизация. Тук светителят Григорий предизобразява дейността на великите светии подвизавали са по време на турското иго – св. Козма Етолийски и коливадите^[110], набелязва пътя на изповедничеството и дръзновението в принудителните диалози с поробителите, в истинните междурелигиозни диалози, които впоследствие явили на света множество новомъченици. А какъв е резултатът от днешните междурелигиозни диалози, какво се ражда от тях? Разбира се, не мъченици и изповедници, а топлохладни и равнодушни към въпросите на вярата отстъпници от Православието.

За времето на своите принудителни странствания (турците, узнавайки, че техният пленник е изтъкнат иерарх, поискали за него огромен откуп и го местели от град в град) светителят Григорий провел с ислямските богослови три дискусии. За първата от тях се споменава в „Писмо до своята Църква”, за второто – пак там, а също и в друго послание писано по време на плена до неизвестен адресат^[111], за третото „с безбожните хионити” (бивши християни, обърнати в ислям) е съставен своего рода протокол от лекаря Таронитис, когото християните повикали да помогне на заболелия поради понесените страдания светител^[112].

И тъй, светителят Григорий Палама вижда в своя плен водителството на Божия Промисъл: „На мен ми се струва, че в резултат на това положение на нещата, за деянията на нашия Господ Иисус Христос, Който е над всички Бог, се възвестява на най-големите варвари от всички варвари, за да бъдат те неизвиняеми ^[113] по време на идещия Страшен съд, който вече е близо. По силата на това и ние, както се вижда, сме предадени в техни ръце. Заедно с това наказанието ни се явява също тъй леко в сравнение с нашите многобройни прегрешения пред Бога”^{[ 114]}.

Днешните срещи и диалози се случват не по Божий Промисъл, а по човешки сметки и нямат за цел да открият евангелската истина на мюсюлманите, „за да бъдат те неизвиняеми”.

От Галиполи всички пленници били преместени в Лампсак^[115]. Те били поставени в много тежки условия, страдали от глад и студ, търпели всевъзможни лишения и телесни скърби. Предводителят на варварите се надявал да получи като откуп за светителя хиляди златни монети, а фанатично настроените ревнители на исляма изливали върху него цялата си злоба и го принуждавали да води богословски дискусии, бидейки уверени в това, че пленът, в който той се оказал, е Божие наказание за „нечестивата” вяра на християните. Светителят не можел да не бъде възмутен от това, че „този ненавистен Богу и престъпен род” се хвали с победа над ромеите, посочвайки като причина своето мнимо благочестие и любов към Всевишния. Той напомня, че съгласно Евангелието, „този свят лежи в злото^[116] и над по-голямата част от него често господстват зли хора, роби на преизподнята, които със силата на оръжието подчиняват съседите си”. До времето на Константин Велики светът бил управляван от идолопоклонници, към които, разбира се, Бог не благоволил. С мюсюлманите, както смятал светителят, се случило същото, което и с елините, които по думите на апостола били предадени на „извратен ум”^[117], защото те „като познаха Бога, не Го прославиха като Бог”^[118]. Защото и мюсюлманите познали Христа, свидетелствайки за Него, че Той е Слово и Дух от Бога, че е роден от Дева, че действал и учил по Божествен начин, бил възнесен на небето и някога ще дойде да съди света. „Познали по този начин Христа, те не Го прославили като Христос, тоест като Богочовек и Слово, но истината заменили с лъжа^[119] и повярвали в обикновен смъртен човек, който бил погребан – Мохамед, въздали му благодарност и го последвали. Последвали него вместо да последват Богочовека, безсмъртното и вечно Слово”.

Отхвърляйки решително учението на мюсюлманите, които „Бог предал на извратен ум, похоти и безчестие”, свети Григорий дава оценка на техния живот на база и на своя личен опит от общението си с тях: „И тъй, хората за които иде реч, за това, че те познали Христа, но не Го прославили и не Му възблагодарили като на Христос, Бог ги предал на развратен ум, похоти и безчестие, тъй че те подобно на Исав живеят срамотно, не по човешки и богопротивно, подобно на Исав^[120], който от детство бил ненавистен Богу и лишен от бащино благословение: те живеят, разчитайки на лъковете и мечовете си, живеят в разпътство, намирайки удоволствие в поробването на хора, в убийства, грабежи и похищения, предавайки се на безчинство, разврат и содомски грях. И те не само вършат всичко това, но и вследствие на някакво безумие си мислят, че Бог одобрява техните действия. Ето какво мисля за тях сега, след като по-добре опознах начина им на живот”^[121].

Спомняйки си за своето пребиваване в Лампсак, светителят пише, че при него се стичало множество християни – мъже, жени и деца. Едни искали да се изповядат, други да зададат някакъв въпрос във връзка с вярата, при това много от тях, явно под въздействие на това, което говорели мюсюлманите, искали да си изяснят причината, поради която Бог отстъпил от ромеите. Някои плачели, изразявайки своето дълбоко съчувствие към пленниците. Последните прекарали в Лампсак седем денонощия, а на осмия ден били отправени в Пига^[122]. По време на това пътешествие светителят претърпял неимоверни страдания и унижения, за което свидетелства: „Ако започна за разказвам за понесените от нас по този път страдания, то не би ми стигнало нито мастилото, от което имам сега в изобилие, нито хартията”^[123].

След три дни те се добрали до Пига. Изтощени от пътешествието, останали да нощуват под открито небе, независимо от студа – било март месец. Светителят и още няколко монаси с него били отделени от останалите пленници. Започнали всячески да ги заплашват, желаейки да увеличат сумата на откупа, но те нямали какво да предложат на турците за своето освобождение. Накрая страдалците били приютени у един християнин. Той се грижел за тях в течение на трите месеца на тяхното пребиваване в този град, чиято църква станала място, където гражданите и пленниците се събирали да слушат поученията на архипастиря.

След три месеца пленниците били преместени в Бруса^[124]. Недалеч от града, в лятната резиденция на емира Орхан, свети Григорий имал беседа с неговия син Исмаил. Наред с другите въпроси той попитал светителя, приемат ли и обичат ли християните техния пророк Мохамед: „Той отново попита дали приемаме и обичаме техния пророк Мохамед”^[125]. Днешните патриарси, архиереи и богослови няма нужда да ги питат за това, нито пък да ги подлагат на страдания, каквито е претърпял св. Григорий в плен. Те и без това бързат да дадат положителен отговор. Разбира се, не защото искат да избегнат гонения и неприятности, а по силата на своята „прогресивност” и „широта на възгледите”, "благородния" стремеж да бъдат преодолени всички неща, които разделят хората, в това число и тези в областта на религията, да не бъдат „расисти и фанатици”, подобни на св. Григорий, който, без да се замисли за възможните последствия, веднага отговорил на своя опонент: ние не приемаме и не обичаме Мохамед.

Когато Исмаил се поинтересувал за причината, светителят казал: „За този, който не вярва на думите на учителя, не е възможно да обича учителя като учител”^[126]. Били засегнати и други теми. По време на беседата Исмаил проявявал само някаква язвителност, но не се гневял, макар, както пише светителят, „по думите на онези, които го познават, той е един от най-жестоките люде и злобен враг на християните”^[127].

След това пленените били откарани в Никомидия, при самия емир Орхан. На него му направило впечатление колко усърдно се грижел за св. Григорий неговият лекар-християнин Таронитис и затова го поразпитал що за човек е този монах. Получавайки съответните разяснения, емирът заявил, че има в своя двор мъдри богослови, които ще встъпят с пленника в диспут. И незабавно наредил да повикат хионитите (бивши християни, приели ислям), които светителят назовава хора, „нищо не изучили и на нищо ненаучени от сатаната, освен на безсрамни хули към нашия Господ Иисус Христос, Сина Божий”^[128]. Мюсюлманите от всички времена по отношение на божествеността на Христос заемат същата позиция като хионитите. Това се отнася и за съвременните мюсюлмани, участващи в междурелигиозните диалози. Но заявил ли е някога някой от водещите преговори с тях, че тяхната вяра е безсрамна хула срещу Бога, внушена от сатаната?

В „Писмо до своята Църква” светител Григорий не съобщава подробности за диспута с хионитите, препращайки интересуващите се към записките на лекаря Таронитис. Според последния, в Никомидия се състояла втората (след споменатата вече беседа с Исмаил) дискусия на светеца с представители на исляма. Твърде показателно е, че Таронитис нарича мюсюлманите безбожници. Дори изхождайки от това може да се съди колко много са се отличавали диалозите, които провеждали светиите, от съвременните диалози, започващи винаги със заявления, че всички почитат един и същи Бог. Не бихме могли да си представим, че в резултат на някоя от днешните междурелигиозни срещи представителите на исляма ще бъдат признати за безбожници и би се появил текст подобен на онзи, за който става въпрос и който е озаглавен: „Диспут с безбожните хионити, записан от лекаря Таронитис”.

Във встъпителната част на този диспут свети Григорий изложил основите на християнското вероучение, показвайки разликите с мюсюлманското. Той изложил учението за Света Троица, за Божествеността на Сина и Светия Дух и опровергал съществуващите възражения на мюсюлманите. Представителят на емира Палапан, който изглежда бил осведомен за отговорите, които светителят по-рано бил дал на Исмаил, задал същия въпрос, като упрекнал християните, че те са по-малко склонни към взаимно разбирателство и сближение отколкото мюсюлманите, които приемат Христа, почитат и обичат, също както и Неговата Майка, докато християните не изпитват подобни чувства към Мохамед: „Господарят иска от тебе отговор на въпроса защо ние приемаме Христос, обичаме Го, уважаваме Го, изповядваме, че Той е Божествено Слово и дихание, ние също така поставяме Неговата Майка редом с Бога, а ти все още не приемаш нашия пророк и не го обичаш”^[129].

Светителят този път отговорил по-подробно и по-пълно. „Ние, казал той, не вярваме на учението на Мохамед и затова не го обичаме. Който не обича думите на учителя, той не обича самия учител... Господ наш и Бог Иисус Христос ни е казал, че Той ще дойде да съди целия свят. Той също тъй ни е заповядал да не приемаме никого, докато Самият Той не се върне при нас. Освен това е казал на невярващите в Него: „Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43). Тук има явен намек за самозвания мюсюлмански пророк, който не е пратен от Бога, а сам себе си провъзгласил за пратеник. Обяснявайки защо християните отхвърлят Мохамед, светителят привежда и думите на св. ап. Павел от Посланието до галатяни: „Но ако дори Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”^[130].

Светителят Григорий забележително отговорил на поставените пред него въпроси защо християните не приемат обрезание и защо почитат светите икони, не виждайки в това никакво отклонение от Свещеното Писание. „Когато турските чиновници след завършването на диспута станали и с уважение се поклонили на епископа, един от хионитите го издебнал и го ударил в окото”^[131]. А колко оскърбления и плесници получават участниците в днешните диспути, които заявяват, че подражават на св. Григорий Палама?

От Никомидия светителят бил преместен в Никея, знаменит град, място на провеждането на два Вселенски Събора - Първи (325 г.) и Седми (787 г.). Пленникът, в чието писмо намираме интересно кратко описание на този град, отишъл в манастира на свети Иакинт, където се поселил в усамотение, защото монасите и клириците, които били пленени заедно с него, по това време вече били освободени за значително по-малък откуп от искания за Солунския архиепископ. Веднъж свети Григорий излязъл да се разходи и минал през източните врата на Никея. Тук той видял процесия от мюсюлмани отиващи да погребват свой единоверец. Когато участващите в погребението (в това число и ислямският свещенослужител) се връщали и седнали да си починат недалеч от мястото, където се намирал светителят, той се поинтересувал, няма ли сред присъстващите някой, който да владее и двата езика. Намирайки такъв човек, светителят по собствена инициатива встъпил в много интересна беседа с мюсюлманския свещенослужител. За повод послужил извършеният току що обряд, а станало дума и за изпращането на човека в последния му път и за Страшния съд. Свети Григорий отбелязал, че погребващите покойника би трябвало да възнасят своите молитви към Христос, тъй като те вярват, че Христос ще дойде да съди всички. Според Авраам, Вселената ще съди Бог, а за това говори и пророк Даниил. Значи Христос като Бог ще съди света. Той е едно с Отца по божество, както са едно слънцето и слънчевото сияние. На мюсюлманския свещенослужител подобни разсъждения не му били по вкуса. Той започнал да привежда доводи, опитвайки се да удържи победа в завързалата се дискусия, която в своя ход била наблюдавана с интерес от насъбралото се множество турци и християни. Заявявайки, че мюсюлманите приемат всички пророци, в това число и Христос, и признават Евангелието Христово за Божествено Откровение, мюсюлманинът запитал светителя: „Защо вие не приемате нашия пророк и не вярвате на книгата му, която също е слязла от небето?”^[132]

Свети Григорий дава на този въпрос пълен, смел и решителен отговор, базиран на учението на неговите предшественици – светите отци, и преди всичко на преп. Иоан Дамаскин. Тук също се вижда характерната разлика на тогавашните междурелигиозни диалози със съвременните. Тогава се вземала под внимание светоотеческата традиция, участниците в дискусиите не говорели от своя ум, не импровизирали и не смятали себе си за източник на светлина. Отговаряйки на мюсюлманина, светият мъж казал, че от древност у всички хора съществува обичай нищо да не приемат за истинно без съответните свидетелства, които биват два вида. Първо, това да са свидетелства на самите дела или явления, и второ - да са свидетелства на хора, заслужаващи доверие. Като пример светителят привел Моисей и Иисус Христос, „Който извършил много и небивали дела и за Когото има свидетелства от Моисей и от другите пророци”. За Мохамед няма подобни свидетелства – нито пророчески, нито пък е показал някакви изключителни чудеса. „Що се отнася до Мохамед, то ние не намираме за него свидетелства у пророците, нито пък в действията му може да се спомене нещо необичайно, способно да породи вяра в него. Затова ние не вярваме в него и не вярваме на книгата му”^[133].

Тези думи поставили мюсюлманина в трудно положение, но той продължавал да се защитава, твърдейки, че в Евангелието имало свидетелства за Мохамед, но християните ги унищожили, и че знак за Божието благословение, почиващо върху техния пророк, се явяват даруваните му свише победи над всички народи от изток до запад: „Излязъл от крайните предели на изтока, той, както виждаш с победи дошъл на запад”.

Свети Григорий подложил аргументацията на опонента си на съкрушителна критика. Евангелието, по неговите думи, нямало как да бъде изрязано или изопачено, тъй като всеки, който би дръзнал да стори такова нещо, си навлича велики и страшни проклятия и се отсича от Христа, както за това предупреждава Писанието. Никой християнин не би се осмелил да изкриви богоначертаните слова, това, което е изрекъл Самият Христос. От друга страна за отсъствието на каквито и да било повреди в Евангелието свидетелстват и всички съществуващи преводи на други езици, в които се запазва единството на смисъла. Също така и инакомислещите християни – еретиците, които в някои неща са съгласни с мюсюлманите, не могат да покажат подобни изкривявания на евангелския текст. Освен това в Евангелието няма нищо, което да не е било предсказано от пророците. И ако в него имаше някакво указание за Мохамед, то би трябвало да бъде намерено такова и у пророците. Но написаното в Евангелието говори за друго – за това, че „ще се явят лъжехристи и лъжепророци и ще прелъстят мнозина”^[134]. Затова и Словото Божие ни призовава: „Не се отбивайте от пътя си и не вървете след тях”^[135].

Наистина Мохамед като победител преминал от изток към запад. Но как побеждавал другите народи? „Посредством войни, с меч, с грабежи, с поробване и избиване на хора. Нищо от това не може да изхожда от Бога, Който е добър, но по-скоро ставало по волята на дявола, който още от начало е човекоубиец. И какво, нима Александър Велики, излизайки от запад, не покорил целия изток? И още много други в различни времена предприемали военни походи и нерядко завладявали цялата вселена. Но на никой от тях никой народ не е поверявал душите на хората си, както вие на Мохамед. Впрочем той използвал и сила, и наслади предлагал, но не привлякъл на своя страна дори една част от вселената. А учението на Христа, макар и отхвърлящо почти всички удоволствия от живота, обхванало всичко под небето и без всяко насилие господства сред онези, които воюват с него, по-скоро тържествувайки над насилието, което всеки път му се противопоставя, тъй че в това се заключава победата, която победи света”^[136].

Този решителен и смел отговор на светителя предизвикал раздразнение у мюсюлманите. Християните, забелязвайки това, давали знаци на светителя, че следва да бъде по-внимателен в думите си. А той, като се усмихнал, за да разведри обстановката, меко добавил, че такива разногласия са напълно естествени, иначе ние бихме имали една и съща вяра^[137]. Атмосферата наистина се разведрила и някой от турците казал: „Ще дойде време, когато ние ще постигнем общо съгласие”. Светителят Григорий се съгласил с това заявление, просто защото не желаел повече да дразни своите опоненти, но никак не вярвал в това, че християните и мюсюлманите някога ще стигнат до единомислие^[138].

За щастие светителят по-нататък разяснява своята позиция, за да се избегне неправилно нейно тълкуване, което, уви, става по време на днешните междурелигиозни диалози. Както твърдят съвременните икуменисти, свети Григорий Палама се съгласил, че православните християни и представителите на исляма някога ще достигнат взаимно разбиране и се молел за скорошното настъпване на времето, когато това ще се случи^[139]. Точно така организаторите на междуконфесионалните срещи успокояват своята съвест: защото сега, според тях, било настъпило точно това време на взаимно разбиране и те претворяват в живота това, за което се е молил светителят.

Но това не е нищо повече от жалко самозаблуждение, защото по-нататък светител Григорий уточнява, че това съгласие между християнството и исляма, той не го вижда в историческа перспектива, а в метафизическа – след Второто пришествие Христово. Действително, изказвайки пожелание, времето на единомислието да дойде колкото се може по-скоро, той пояснява: „Аз се съгласих, защото си спомних думите на апостола, че „пред името на Иисуса Христа ще преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език ще изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца”. Това неминуемо ще се изпълни във времето на Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос.”^[140]

И тъй, какво общо има диалогът на свети Григорий, който, бидейки пленник и предстоейки пред враждебно настроените варвари, без колебание свидетелствал, че ислямът е напълно чужд на Евангелието, а техният пророк Мохамед се явява най-обикновен военачалник, който покорявал хората с насилие и поощряване на човешките страсти, какво общо имат тези събеседвания със съвременните междурелигиозни диалози, характерна черта на които се явяват компромисите и съглашателството, пълното отсъствие на дух на изповедничество и желание да се свидетелства за истината? Нека поне не си кривим душата и не изопачаваме житията и учението на светиите. Нека намерим в себе си смелост да си признаем, че случващото се на днешните междуконфесионални съвещания е отречение от Евангелието и оскърбяване паметта на светиите – на първо място на мъчениците и новомъчениците, за които ще стане дума в края на статията.

е) Йосиф Вриений и Генадий Схоларий

Интересни съждения за исляма, като строго се придържали към светоотеческата традиция, изказали монах Йосиф Вриений (няколко години преди превземането на Константинопол от турците) и първият след падането на столицата на Византия патриарх и национален водач на гърците Генадий Схоларий, който провел три дискусии за вярата със самия завоевател на града Мехмед и една с високопоставени турски чиновници в Сяр^[141].

Йосиф Вриений, учител на св. Марк Ефески и на Генадий Схоларий, защитник на Православието, противостоящ на папската експанзия, се изказва по повод мюсюлманството в послание до някой си Максим, който преминал от Православие в католичество. Този Максим се опитвал да увлече в католичество и други хора, като им разпращал писма, давайки вид, че е загрижен за спасението им, но на практика по мнението на Вриений, правел това, за да убеди самия себе си в правилността на своя избор и да заглуши гласа на съвестта, изобличаваща го като вероотстъпник. Едно такова писмо получил и Йосиф Вриений, като написал и ответно послание – „До брата Максим-италианеца, от гърците проповедник”^[142]. Значителна част от отговорите, които Вриений дал на своя опонент влязла и в другия негов труд: „Слово за единението на Църквите”^[143].

Като аргумент против Православието отстъпникът Максим привежда благоденствието на Запада и нещастието на православните, което той обяснява с богооставеност. Ако нещата стояха така, възразява му Йосиф, тогава образец на благочестие би трябвало да се явяват агаряните – този, по неговите думи, „гнусен и безбожен народ”: „Ако ти, Максим, съдиш за истинността на вярата по материалното благополучие, тогава ти си длъжен да признаеш благоденстващите агаряни за по-благочестиви от нас. По твоята логика този гнусен и безбожен народ, отправящ хула към Иисуса Христа, нашия Бог и оскверняващ себе си ежечасно чрез противоестествени плътски съвкупления, е по-благочестив от нас, които дори да не намираме нищо друго достойно за похвала, можем поне да се похвалим със своята вяра в Христа и с това, че сме приели Свето Кръщение”. „Агаряните, пише той по-нататък, въстават не само против нас, но и против Самия Бог на християните, които търпят всякакви скърби от „богопротивните” завоеватели и стават мъченици. Бог ги награждава с мъченически венци, задето се отказват да приемат вярата на агаряните и техния мерзък начин на живот, предпочитайки да умрат за Христа.” „Имайки възможност да последват проклетите и нечестиви обичаи на тези безбожници и, живеейки подобно на тях в сладострастие и беззаконие, да се ползват от всякакъв род почести, те не само не променят образа на своя живот, но и показват готовност да бъдат ненавиждани и гонени, и дори да умрат от насилствена смърт. А какво щастие е да се пострада за Христа!”

Тук не привеждаме размислите на монах Йосиф за различията в духовното състояние на латиняните и православните, които независимо от постигналите ги бедствия и това, че били поробени от друговерци, продължават, както казва авторът, твърдо да пазят вярата и да извършват тайнства, имайки налице явни свидетелства за Божие присъствие, което може да се види например при освещаването на водата: „Водата, която се освещава по молитвите и благословението на местните иереи, носи на себе си явен знак на Благодатта, оставайки прозрачна и чиста и не променяйки свойствата си, за разлика от другата застояла вода. Това е очевидно свидетелство за наитието на Светия Дух и благодатната сила на нашето свещенство”. Нас ни интересува оценката, която Йосиф Вриений дава на исляма, защото днес и с този автор се опитват да се обосновават някои съвременни богослови-икуменисти, прелъстявайки себе си и другите.

Диалогът на Генадий Схоларий с исляма е подобен на диалога на св. Григорий Палама не само по силата на аргументацията, но и затова, че Константинополският патриарх се намирал в същите крайно неблагоприятни условия, в положението на поробен, освен това три от четирите състояли се беседи, той провел със самия завоевател на Константинопол Мехмед. Съдържанието на тези дискусии е отразено в три съчинения на Схоларий. Както се вижда от тях, турският султан дошъл на неочаквана визита в манастира Памакаристос^[144], където първоиерархът преместил своята резиденция, намираща се по-рано при храма на Дванадесетте апостоли. Цел на визитата било желанието на султана да узнае каква е вярата на християните. Патриархът не изпаднал в малодушие, не се опитал да изопачи или да скрие истините на Православната вяра, както правят участниците в днешните диалози, но дръзновено заявил за превъзходството на християнството, което назовал единствен път на спасение. Мехмед бил заинтригуван от чутото и организирал два диспута с участието на ислямски богослови.

Историческите източници съобщават, че тези срещи се оказали много плодотворни. Султанът бил възхитен от мъдростта на патриарха и се изпълнил с гордост от това, че възглавил такъв велик народ. Следствие от неговото лично уважение към патриарха било и общото му благоразположение към покореното население, което получило съответните привилегии. А съгласно някои източници като напр.  Turcograecia^[145], успехът на проведените беседи бил още по-значителен. „Мехмед, казва се там, внимателно изслушал патриарха и узнавайки за истинната вяра на християните, започнал да се съмнява в своята”. Ще бъде ли някога възможен подобен резултат при днешните религиозни диалози, приравняващи тъмнината със светлината и лъжата с истината? Трактатът, в който Генадий Схоларий изложил своите мисли, изказани в хода на събеседването с мюсюлманите, той нарекъл „За единствения път на човешкото спасение”. Колко прекрасно би било, ако на някоя от днешните междуконфесионални срещи прозвучи заявление, че християнството е единственият спасителен път, а следователно нито иудаизмът, нито ислямът се явяват пътища към спасение!

Патриархът посочва три последователни стадии на Божественото домостроителство, на всеки от които Бог давал на човека някакъв закон: отначало естествения закон, след това Моисеевия, и накрая евангелския, който е изпълване на Моисеевия и е най-съвършен. След него вече не може да се приеме някакъв друг „по-съвършен” закон. „Не трябва да очакваме друго по-съвършено учение, а онези, които твърдят, че са получили от Бога по-съвършено законодателство ще ни убедят не в своята правота, а по-скоро в това, че напълно или в значителна степен са изопачили учението на Иисуса Христа и апостолите.” Мохамед и Коранът изобщо не се вписват в тази тристепенна схема на Божественото домостроителство, на заключителния стадий, на която било дарувано Евангелието. След съвършеното учение на Христос за друго учение няма място. Напълно очевиден е намекът за това, че Коранът във всичко или в много неща е изопачил Христовото учение. И това било казано в присъствието на турския султан – завоевателя на Константинопол! Опитващите се да намерят в светоотеческото предание някакъв образец за междурелигиозните диалози са длъжни поне да се засрамят. Длъжни са да признаят в себе си отсъствие на смелост и дръзновение да поемат върху си бремето на това Предание. И нека престанат да поругават Преданието, само за да си осигурят лек, безгрижен живот и благоденствие! Съвсем друго ни е заповядано от апостолите и мъчениците^[146].

Съществува и друг текст на светител Генадий, имащ отношение към исляма. Той влиза в числото на символическите книги на Православната църква под название „Изповедание на вярата от Схоларий”^[147]. Става въпрос за съкратен вариант, конспективно изложение на предходното съчинение, което било преработено от Схоларий по лична молба на Мехмед, за да бъде „по-разбираемо за непосветените”^[148]. Наблюдателният читател ще забележи, че вероучителните истини се излагат тук в противовес на съответните стихове на Корана, макар последните да не се назовават от автора. Има и трети трактат, написан от Константинополския патриарх в манастира свети Иоан Предтеча^[149] след среща с двама турски велможи, които изпратили в манастира войник с писмена заповед Схоларий да се яви в гр. Сяр за дискусия (каква била целта, в документа, разбира се, не било указано). Съчинението е назовано „Въпроси и отговори относно Божествеността на нашия Господ Иисус Христос”.

ж) Светите новомъченици

Дойде време да споменем и за новомъчениците от периода на турското иго, принесли нова слава на Църквата, засвидетелствайки нейната приемственост и връзка с раннохристиянската Църква, че това е една Православна Христова Църква, в която се раждат нови светии, угаждащи на Бога със своето изповедничество и мъченичество и просияващи с чудеса по действащата чрез тях Божествена благодат. Рамките на настоящата работа, за съжаление, не позволяват да се процитират тук всички размишления за тях на преп. Никодим Светогорец^[150], който в предговора на своя „Нов Мартирологий” пише за това ново чудо: „Новомъчениците Христови разцъфнали сред зимата на неверието като пролетни цветя и рози, през дълбоката нощ възсияли като ден и слънце, в непрогледната тъма явили ярка светлина, във време на плена – свобода, в годината на болки и безсилие – свръхестествена сила”.

Почти всички новомъченици, изправяйки се пред турските велможи и съдии, били длъжни да отговарят на задаваните им въпроси относно Корана и Мохамед и да обясняват защо не искат да станат мюсюлмани или да останат такива, (ако ставало въпрос за отрекли се от Христа, но впоследствие разкаяли се за своето богоотстъпничество). Тук имаме истински междурелигиозни диалози – диалози, в които възсиял примерът на Първомъченика Христос, свидетелствал за Истината и разпнат при Понтий Пилат, на първия мъченик от простосмъртните, архидякон Стефан^[151], на светите апостоли, на раннохристиянските мъченици, на светите отци и всички изповедници на вярата.

Те не се подлъгали по предлаганите им почести, богатства и наслаждения, за разлика от участниците в съвременните диалози, по време на които става, макар и не явно отричане от вярата, но прикриване на истината и приравняването й със заблудата, което по същността си е равнозначно на вероотстъпничество. Ако заблудата и истината, светлината и тъмнината, Христос, Мохамед и идолите са едно и също, тогава защо се разпна Христос, защо пострадаха апостолите и мъчениците, древните и новите? Не се ли явяват съвременните междурелигиозни диалози с тяхното прикриване на истината и приравняване на Христос с лъжепророците, оскърбление за паметта на светите мъченици и отхвърляне на техния мироглед?! Те са „безумци и фундаменталисти” в очите на съвременните „прогресивни” клирици и богослови, неспособни да разберат тяхната позиция, нито да повторят изповедническия им подвиг. Преподобни Никодим в предговора към упоменатата от нас книга за новомъчениците посочва пет причини, „поради които Бог благоволил да яви тези свети мъченици в днешно време: за да се възроди Православната вяра; за да бъдат иноверците неизвиняеми в деня на Съда; за да бъде доставена на Източната Църква слава и похвала, а на друговерците – изобличение и посрама; за да се даде пример на търпение за всички православни християни, страдащи под тежестта на гнет и неволи; и накрая, за да въодушеви християните дръзновено да следват стъпките им и да придобият мъченически венци”.

На фона на истинните междурелигиозни диалози на новомъчениците съвременните междурелигиозни диалози са студ сред зима, мрак в мрака, плен по време на свобода, болки и безсилие при пълнота на силите. Те водят не към възраждане, а към разрушение на Православната вяра. Те не оставят иноверците неизвиняеми, не доставят слава на Църквата, защото я приравняват към друговерските общества, не утвърждават православните християни в търпение и твърдост и освен това не ги въодушевяват да следват стъпките на светиите, очаквайки мъченически венец. И затова те са псевдодиалози, явяващи пред света отстъпление и страхливост.

От всичко казано от новомъчениците ще приведем като пример няколко цитата, ясно показващи ненарушимото единство, последователност и приемственост в изповеданието и отстояването на Истината (дори с цената на живота), неразторжимата верига на вярата, простираща се в дълбочината на вековете и съединяваща нашия Господ Иисус Христос, апостолите, мъчениците, светите отци и новомъчениците.

Новомъченик Константин Идрийски^[152] († 14 ноември 1800 г.) на предложението на мюсюлманския управник да се отрече от Христа и да повярва в Мохамед отвърнал: „По-добре ти повярвай в Христа и изповядай, че Той е истински Бог, за да те просвети Той и ти да видиш истинската светлина, защото сега си сляп и омрачен от нечестието”. След три дни свети Константин дал на мюсюлманина, който продължавал да настоява на своето, още по-дръзновен отговор: „Повярвай, както ти казах, в Христа, защото вашата вяра е мерзка, гнусна и лъжовна. Вие сте повярвали на един лъжец, който нито някакво чудо в този свят е извършил, нито ви е наставил на някаква истина или нещо добро, но само ви е учил с басни и по неговите заповеди вие вършите блуд, мъжеложство и други злини, почитайки го заради слепотата си като пророк. А след това ще отидете с него във вечната мъка, в непоносимия огън, за да горите там нескончаемо заедно с вашите братя демоните. Ако не желаеш това, стани християнин и ще имаш вечна радост в рая с Христос”^{[ 153]}.

Преподобномъченик Никодим^[154] се подвизавал на атонския скит Света Анна^[155] и приел мъченическа кончина в Белград (11 юли 1722 г.). След като се отрекъл от Христа, той след това се покаял, недоумявайки говорел: „Горко на мене, окаяния и нещастния! По каква причина ослепях аз, неразумният; как можах така да си помрача ума? Как предпочетох мрака пред светлината? Как се отделих от славата Христова? Как доброволно се лиших от почетното право да се именувам християнин като всички живеещи в благочестие и станах пленник и роб на вселукавия дявол?” Молейки се на Пресвета Богородица и просейки Тя да го удостои с мъченически венец, светецът се сподобил със следното видение: Ангел Божий показал на блажения всички мъчещи се в ада и преди всичко началника на агарянското зловерие – лъжепророка Мохамед. Окован в нажежени вериги, той жестоко страдал в геенския огън, а заедно с него били подложени на мъки множество други нечестивци, както негови последователи, така и привърженици на други богохулни ереси^[156].

Преподобни Никодим Светогорец се възхищава от изключителната смелост на младата девица, света Акилина^[157] от Загливери (пострадала за Христа на 27 септември 1764 г.), която в отговор на предложението на турския съдия да смени вероизповеданието си, казала: „И какво във вашата вяра може да ме подбуди да се отрека от моя Христос, какви чудеса на вярата можете вие да ми покажете, за да повярвам на вас, които източвате зловоние още докато сте живи?” „О, мъченическо дръзновение! – възкликва преподобният. – О, мъжество, достойно за небесна похвала! Отговор не на крехка отроковица, но на някакъв безстрашен великан!”^[158]

Подобно възхищение изразява и съставителят на житието на вече споменатия свети новомъченик Константин Идрийски: „Блазе на теб, храбри подвижнико! Слава на величието на твоята душа, достойна за небесно хваление! Наистина, братя, над този светия се изпълнило казаното от премъдрия Соломон: „праведникът е смел като лъв”^[159] и от пророк Давид: „ще говоря за Твоите откровения пред царете, и няма да се посрамя”^[160]”^[161].

По подобен начин прославя новомъчениците в своите празнични тропари Църквата, покланяща се на истинския Бог. Тях величаят всички вярващи, благодарейки на Бога за даруваната в тяхно лице нова слава на Църквата и скърбейки за новите богоотстъпници и христопродавци, молейки се Бог да просвети участниците в днешните междурелигиозни диалози, да се вразумят те, да се покаят и да засвидетелстват Христос като единствен Път към спасението.

<< предишна

Битва за Православие, Издательский Дом «Святая Гора».

Превод: свещ. Божидар Главев

Бележки:

[105] Варлаам Калабрийски (1290-1348) - византийски философ, астроном и математик. Рационалистическите му стремежи и неговата борба с исихазма довели до неговото осъждане през 1341 г. на Църковен събор в Константинопол. След това Варлаам заминал за Италия, преминал в католицизъм и бил епископ в Неаполитанското кралство. Голям познавач на античната философия, той оставил съчиненията: „Етиката на стоиците” и „Логика”. Учител на Петрарка и Бокачо.

[106] „Надгробно слово за Василий, архиепископ на Кесария Кападокийска”, 25-27 (ЕПЕ 6,17 ε.) – бел. авт.

[107] Зилоти (от гр. ζηλωτής, букв. - ревнител, привърженик) – антиаристократическа групировка в Солун. През 1342 г. възглавили движение за автономия на Солун и превзели властта в града. През 1349 г. движението на зилотите било потушено от византийския император Иоан ІІ с помощта на турците, при активната подкрепа на Православната Църква и особено на атонските монаси-исихасти.

[108] Света Гора Атон – полуостров в Източна Гърция, в района на Халкидики, представляващ планина с височина 2033 м. над морското равнище. В административен план – обособена административна единица в Гръцката република, самоуправляваща се общност от 20 православни манастира под юрисдикцията на Константинополската патриаршия (от 1312 г.).

[109] Галиполи - полуостров в европейската част на днешна Турция, разположен между Сароския залив на Егейско море и пролива Дарданелите.

[110] Коливади (от „коливо”) – отказвали да извършват или да участват в помени на починали във възкресните дни, а настоявали това да става само в съботите. Получили това иронично прозвище, което обаче впоследствие станало почетно.

[111] „Писмо от плена”, ЕПЕ 7, 198-209 – бел. авт.

[112] „Диспут с безбожните хионити” (ЕПЕ 7, 210-225) – бел. авт.

[113] Ср.: Рим. 1:20.

[114] „Писмо до своята Църква” (ЕПЕ 7, 160-162) - бел. авт.

[115] Лампсак – древен малоазийски град на североизточния бряг на пролива Дарданелите.

[116] 1 Ин. 5:19.

[117] Рим. 1:28.

[118] Рим. 1:21.

[119] Рим. 1:25.

[120] Исав – син на Исаак и Ревека. Той продал първородството си за паница леща на своя по-малък брат Иаков.

[121] „Писмо до своята Църква”, 8-9 (ЕПЕ 7, 166-168) – бел. авт.

[122] Пига – град в Мала Азия.

[123] „Писмо до своята Църква”, 9 (ЕПЕ 7, 168) - бел. авт.

[124] Бруса – (дн. Бурса) малоазийски град на 30 км югозападно от Мраморно море.

[125] „Писмо до своята Църква”, 9 (ЕПЕ 7, 172) - бел. авт.

[126] Пак там, 172-174 - бел. авт.

[127] Пак там, 15 (ЕПЕ 7, 174) - бел. авт.

[128] Пак там, 17 (ЕПЕ 7, 176) - бел. авт.

[129] „Диспут с безбожните хионити”, 13 (ЕПЕ 7, 220-222) - бел. авт.

[130] Пак там (ЕПЕ 7, 222) - бел. авт.

[131] Пак там, 16 (ЕПЕ 7, 224) - бел. авт.

[132] „Писмо до своята Църква”, 23 (ЕПЕ 7, 182-184) – бел. авт.

[133] Пак там, 23-24 (ЕПЕ 7, 184) - бел. авт.

[134] Вж.: Мат. 24:4-5, 11-13, 23-24; Марк 13:5-6, 21-22.

[135] „Писмо до своята Църква”, 24-25 (ЕПЕ 7, 186) - бел. авт.

[136] Пак там, с. 28 (с. 188-190) - бел. авт.

[137] Пак там - бел. авт.

[138] Пак там - бел. авт.

[139] Όpθοδοξια και Ίσλάμ, Ι. Μονής Όσιου Γρηγορίου,  Άγιον Όρος, 2000, σελ. 20-21 - бел. авт.

[140] „Писмо до своята Църква”, 29 ЕПЕ 7, 190 - бел. авт.

[141] Сяр – град в гр. област Македония.

[142] Ίωσήφ Βρυέννιου, Τα Παραλειπόμενα, εκδ. Β. Ρηγόποvλου, τόμ. Γ, σελ.

152-158, Θεσσαλονίκη 1991 - бел. авт.

[143] Ίωσήφ Βρυέννιου, Τα Εύρeθέντα, εκδ. Β. Ρηγόποvλου, τόμ. Α', σελ. 400-

423, Θεσσαλονίκη 1991 - бел. авт.

[144] Манастирът Памакаристос – света обител в чест на Пресвета Богородица, построена през ХІ-ХІІ вв.

[145] Издаден в Базел през 1584 г. фундаментален труд на известния немски хуманист, професор по класическа филология в Тюбингенския университет Мартин Крузий  (1526-1607), в който авторът направил опит за обстоен обзор на живота на християните в Османската империя.

[146] За всичко това виж по-подробно в книгата: Θεοδώρου Ζήση. Γεννάδιος Β Σχολάριος Βιος - συγγράμματα - Διδασκαλια. Άνάλεκτα Βλατάδων 30, Θεσσαλονίκη 1998, σελ. 217-219 και 295-298. Виж също: Γενναδιου Σχολαριου,  Άπαντα τα Ευρισκόμενα, εκδ. L. Petit, κ.a. Paris 1930, σελ. 444. („И тъй, първоначално човешкото битие се регулирало от естествения закон, в следващия промеждутъчен стадий – от Моисеевия закон, след което бил даден Христовия закон като завършителен и най-съвършен, като последната степен на висшето съвършенство на човека – вече в бъдещия живот.”) - бел. авт.

[147] Другото наименование на този трактат е „За нашата вяра и нейните главни догмати”.

[148] С „Изповедание на вярата от Схоларий” можете да се запознаете също и в известния труд на проф. И. Кармирис «Τα Δογματικά και Συμβολικά Μνημεία της Ορθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας» (τόμος Α', σελ. 429-436) - бел. авт.

[149] Тази обител се намира на планината Змийница (Меникио), недалеч от гр. Сяр. Тук Генадий Схоларий прекарал последните дни от живота си и бил погребан.

[150] Никодим Светогорец (до пострига Никола Каливурси; 1749-1809) - преподобен. Роден в Гърция на о. Наксос. Двадесет и шест годишен пристигнал на Атон и приел пострижение. Занимавал се с литературно-богословска дейност: подготвил за издаване ръкопис на „Добротолюбие”, редактирал трудовете на Симеон Нови Богослов. Паметта му се чества на 1/14 юли.

[151] Архидякон Стефан († ок. 33-36) – апостол и първомъченик, най-възрастният от седемте дякони, поставени от самите апостоли. Той пострадал на около тридесетгодишна възраст. Паметта му се чества на 4/17 януари, 2/15 август, 15/28 септември, 27 декември/9 януари.

[152] Константин Идрийски, Родоски (родом от Идра, †1800) – мъченик, мирянин, пребивавал в скита св. Иоан Кръстител на Атонския Иверски манастир. Паметта му се чества на 14/27 ноември. Идра – остров, недалеч от Пелопонес.

[153] Συναξαριστής Νεομαρτύρων, εκδ. «Όρθόδοξος Κυψέλη», Θεσσαλονίκη

1989, σeλ. 149-150 - бел. авт.

[154] Свети Никодим († 1722) – преподобномъченик. Славянин от Албания, роден в Елбасан. Бил женен и имал деца. Увлякъл се по чувствените обещания в Корана и се отрекъл от Христовата вяра. Независимо от увещанията и сълзите на домашните си направил и децата си причастни на исляма, освен едно от тях, което християните тайно изпратили на Света Гора. Търсейки своя син на Света Гора, той бил потресен от живота на монасите и преживял дълбоко разкаяние. Без да напуска Света Гора приел ангелски образ с името Никодим. Три години оплаквал своето богоотстъпничество и решил непременно да изкупи греха си със страдалческа кръв, като получил за това благословение от стареца Акакий, който се подвизавал в скита Кавсокаливия. От Света Гора Никодим пристигнал в Албания и тържествено пред познаващите го турци изповядал Христос за истинен Бог, а Мохамед обявил за лъжец и измамник. След продължителни мъчения бил обезглавен.

[155] Скитът Света Анна – това е най-старият и най-големият скит на Атон. Основан през ХVІ век, наброява 50 килии и колиби. Съборната църква е посветена на света Праведна Анна и била построена от патриарх Дионисий Вардалис през 1606 г. Скитът се числи към Великата Лавра.

[156] Σνναξαριστής Νεομαρτόρων, εκδ. «Όρθόδοξος Κυψέλη», Θεσσαλονίκη 1989, σeλ. 812-813 - бел. авт.

[157] Акилина Загливерийска (1746(?)-1764) – света мъченица. Претърпяла мъчение в градчето Загливери, недалеч от Солун. В тези времена християните в Гърция търпели жестоки и безпощадни гонения от страна на турците. Бащата на Акилина в свада убил съседа си турчин и за да избегне смъртно наказание, приел ислям. Турците упражнявали натиск върху бащата-отстъпник да склони жена си и децата си към исляма. Дори когато застанала пред съда и разбрала, че я очакват мъчения и смърт, Акилина не се отрекла от вярата. Била пребита до смърт с тояги. Християните от града погребали останките на светата мъченица на безопасно място. В Загливери бил построен храм в чест на светата мъченица Акилина. Паметта й се чества на 27 септември/10 октомври.

[158] Νεον Μαρτuρολόγιον, εκδ. «Αστήρ», Αθήναι 1961, σελ. 186 - бел. авт.

[159] Притч. 28:1 - бел. авт.

[160] Пс. 118:46 - бел. авт.

[161] Σνναξαριστής Νεομαρτόρων, εκδ. άνωτ. σελ. 150 - бел. авт.