В нашия печат многократно е повдиган въпросът за отношението на християнството към т. нар. алтруизъм.^* Този въпрос е интересен дори чисто теоретически, но особена важност той придобива от практическа гледна точка поради някои особености на съвременната настройка на нашето общество.

Към християнството и Православната Църква често подхождат хора, водени от нехристиянски стремежи. Как да се отнесем към това? Съобразно с целите на християнството ли е те да бъдат отхвърляни с безусловна суровост, при положение, че при проява на известна снизходителност от Църквата могат постепенно да се изградят като действителни християни?

Християнският дълг, разбира се, е ясен. Но ясно е също, че християнството и Църквата добре трябва да разбират кой именно подхожда към Църквата. Не бива да забравяме, че „греховете, отнасящи се до мислената способност на душата, се признават от отците за най-тежки” (Каноническо послание на св. Григорий Ниски), така че, например, отречението от Христа поради ­­малодушие, по тълкуванието на този свети отец, представлява доста по-малък грях от искреното и по убеждение отречение от Христа. Освен това мнозина радетели на компромиса, подхождащи към Църквата чисто външно, си остават пълни с грехове на мисълта или най-малко могат да бъдат заподозрени в такива. От изключителна важност е да не се допусне в Църквата да проникнат тези „грехове, отнасящи се до мислената способност на душата”, тъй като това би било много по-опасно от всевъзможните преследвания на Църквата и християнството.

Това обстоятелство е важно и защото хората на компромиса се явяват в Църквата с много примамливи и прелъстителни предложения. Те не заплашват Църквата и не се отнасят към нея с пренебрежение, както се е случвало в миналото. Напротив, обещават да поставят Църквата на необичайно високо стъпало на външната слава. Мнението за това, че християнството и Църквата трябва да застанат начело на прогреса, е много разпространено. Такива хора поставят голямата задача на нашето време. Те от една страна като че ли работят в полза на Църквата. Но не повтарят ли пред нея онова древно изкушение, което също обещаваше на Христос всички царства на този свят и тяхната слава при това именно условие: „ако паднеш и ми се поклониш”?!

За да не би съвременният, доста мътен стремеж да донесе вместо полза сигурна вреда, трябва да пожелаем от страна на християните да се проявява особено внимание към понятията, които се издигат от лагера на нехристияните и полухристияните като възможни основи за тяхното сближение с християнството. От тези понятия най-голямо внимание предизвиква така нареченият алтруизъм.

Алтруизмът е най-високото понятие, до което се е добрала мисълта, напуснала християнството. Естествено, че това високо понятие се популяризира като тъждествено с нравствените основи на християнството. При това се популяризира твърде успешно. Обикновените хора днес вече са се научили без разлика да употребяват изразите „алтруизъм” и „християнска любов”, сякаш те са равностойни по съдържание и са две различни проявления на едно и също чувство. Виждали сме такова невнимателно смешение дори у църковни писатели. В действителност, мисля, че между алтруизма и християнската любов можем да намерим не тъждество, а пълна противоположност.

*   *   *

Ако допуснем тъждественост на алтруизма и християнската любов, би трябвало да признаем, че християните и нехристияните живеят въз основата на едно и също нравствено начало. Ако това бе така, то би следвало да признаем, че религиозният елемент няма никакво реално значение. На практика човек, който няма никакво понятие за Бога и не прибягва към Божията помощ, като дори грубо я отхвърля, живее, казват ни, съвсем същия нравствен живот като християнина, който и с Божията милост, и с личните си усилия, и с благодатната помощ на Църквата, представлява жив храм, място, където почива Господ. Ако фактите бяха такива, тогава излиза, че нашето отношение към Бога и Неговото към нас няма никакво значение за нравствения живот. Това обаче можем да допуснем в каквато и да било друга религия, ала не и в християнството. Християнството е религия на духовния живот, на живота в Бога. Да се доказва, че нравственият живот с Бога или без Бога е абсолютно еднакъв, това означава да се доказва илюзорността и на всички останали понятия на християнството.

Тези нелепи изводи вече сами по себе си ни заставят да се досетим за неправилността на предположенията, които ги пораждат, тоест отъждествяването на алтруизма и християнската любов. Не може да не обърнем внимание и на това, че при установяването на „научния”, нехристиянски морал, се появила необходимост от нов термин. Християнското понятие любов съществувало вече почти две хиляди години и все пак Адам Смит сметнал за необходимо в основата на своя морал да постави съчувствието, симпатията, макар той да нямал нищо особено против християнството. Огюст Конт, постановявайки основите на нравствеността, отново предпочел да съчини нов термин – алтруизъм.

Това търсене на нови термини съвсем не било някаква прищявка. Тънките аналитични умове на Смит и Конт не могли да не забележат, че чувството, разглеждано от тях съвсем не е това, което християнството определя като любов. Това чувство не било непознато на християнските отци, които били велики и тънки психолози. Но то е чувство от нисък порядък (от тяхна гледна точка) и за християнските отци то съвсем не е основа на морала, а само психологическа почва, върху която може наистина да израсте любовта и нищо повече. Те се ползвали от тази почва, както се ползвали от почвата на егоизма. И тъй, ако не греша, отците не дали никакво особено название на това чувство, макар св. Василий Велики например да го познава и да говори за него много обстоятелствено. За „научните” моралисти, които желаели да анализират нравствеността извън каквато и да било „представа” за Бога, се появила необходимостта да се опрат именно на това чувство. Наложило се да му дадат название, тъй като от християнска гледна точка то не съвпадало с любовта. И така се появил новият термин.

Не е трудно да се убедим, че О. Конт в това бил прав. У човека в действителност може да се намери и това, което християнството култивира като любов, и това, което позитивният морал култивира като алтруизъм. Това последното, както бе казано, било известно на християнството.

Св. Василий Велики обяснява, че Бог, поставяйки пред човека задължението да развива в себе си чувството любов, му дава за това възможност и облекчение във вид на известни природни свойства, които светият отец не се бои да сведе почти в областта на зоологията. „Кой не знае, говори той, че човекът е животно кротко и обществено, а не уединено и диво” (“Творения”, т. V, стр. 105). Макар че този „алтруизъм” се крие дори в животинската природа на човека, все пак, както тук напомня св. Василий Велики, Христос, давайки ни заповедта за любовта, ни даде „нова заповед”. Ясно е, че новата заповед не е тъждествена с първобитния зоологически инстинкт, иначе тя не би била нова. Очевидно пред християнина е поставен като цел не съвсем същия нравствен живот, който е свойствен на човека, бидейки „животно кротко и обществено”.

И това е съвсем вярно. По същество алтруизмът е проста противоположност на егоизма и дори се смята за проста негова метаморфоза, затова и неговото съдържание постоянно се измерва с едно или друго отношение към егоизма. Християнската любов не е противоположност на егоизма; тя има съвършено различен източник, друго съдържание, толкова малко противоречащо на егоизма, колкото и не съвпадащо с него. Това е чувство от съвсем друга категория, не душевно, а духовно. Тя цялата е в Бога.

При дадените природни особености на човека алтруизмът би съществувал и ако Бог Го нямаше. Любовта дължи съществуването си изключително на това, че „Бог е любов” (Иоан 4:8) и живее в нас. Затова св. Иоан Лествичник заявява, че „любовта по своето качество е уподобяване на Бога” (“Лествица”, слово 30, 57). „Любовта към Бога, казва митрополит Филарет, е душата на истинската любов към ближния” (“Слова и Речи”, т. IV, стр. 169).

Много изразителни са разсъжденията на св. Василий Велики, отнасящи се към този предмет. Великият учител пояснява, че „с устроението на човека в нас е вложен във вид на семе някакъв закон, който в себе си съдържа подбуда и настройка към любов” (“Творения”, V, 48), но правилният растеж на това семе трябва да бъде направляван преди всичко от любовта към Бога. Извращаването на това нормално направление е гибелно.

„Треперя, казва св. Василий, да не би по невнимание на ума или поради занимания със суетни неща да отпадна от любовта към Бога. Защото този, който сега ни прелъстява и посредством светски примамки се старае да предизвика у нас забрава на Благодетеля, той се бори за гибелта на нашите души” и т. н. (ib. 104). Този забележителен откъс съвсем точно пасва на случая с нашите алтруисти. Те, както и св. Василий Велики, знаят, че човек е животно кротко и обществено. Но както „по невнимателност на ума”, така и поради „занимания със суетни неща” те се поддали на влиянието, което „посредством светски примамки се старае да предизвика у нас забрава на Благодетеля”. Те Го забравили, престанали да Му обръщат внимание и решили да построят своя морал върху това първобитно чувство, което води всяко животно към обществено битие. На тази основа, при унищожаването на духовното въздействие - единствения източник на християнския морал, е разработен алтруизмът.

Невярващият човек би казал, че това е едно чисто словесно различие. Нещо на което не бива да се обръща внимание, нещо неизмеримо, неосезаемо, нещо което при положително разсъждение не може да бъде схванато. Има ли го, няма ли го – как да се докаже?

Това е нещо обикновено, което се случва при разсъжденията на невярващите. Но за християнина различието още от първите думи е съвсем реално. А впоследствие дори за невярващия, при по-нататъшен анализ става ясно, че присъствието или отсъствието на това „неизмеримо”, недоказуемо, се оказва със съвсем осезаеми последствия и различия.

Да видим какво се култивира в християнската любов и какво - в алтруизма.

Любовта е от Бога, живее чрез Бога и дохожда до Бога. Но от какво живее алтруизмът? Както любовта има за свой източник Бога и това, че хората са сътворени от Бога, така алтруизмът има за източник обществения живот и неговото въздействие върху егоистичната човешка личност. Желаейки да отгледа в себе си „семето на любовта”, християнинът възхожда към Бога и към Божественото отражение в личността на ближния. Ако семето на любовта (както обикновено) е затрупано от плътен слой егоистична страст, която му пречи да израсте, християнинът отново бива спасяван от Бога, от страха Божий, който ломи страстите с голяма сила.

У алтруиста в цялата тази култура, произхождаща от „семето на любовта”, Бог повсеместно се заменя с обществото. Възхождайки към източника на своето чувство, алтруистът изнамира някакво „благодетелно общество”, в случаите на изкушения намира подкрепа в страха пред общественото мнение или дори пред законното наказание.

Тази замяна на Бог с обществото представлява страшна измама, която е разбираема за християнина. Това е изключително изкусна борба срещу Христа, пред която всички груби лъжи на езичеството са по детски наивни. Но какво общо има с това невярващият? Какво, освен словесни различия, може да открие той в такава подмяна?

Различието е много съществено. Ние виждаме, че алтруизмът премахва личното начало и на негово място поставя колективното. Дали това е добро или лошо - ще оставим засега оценката на желаещите да оценяват. Но различието е явно.

В основата на християнския морал като най-висш закон лежи свойството на Божествената Личност. Дори всеобщото единение на вярващите се извършва не иначе, а в Божествената Личност, при това идеалите за святост не унищожават тънките оттенъци на личностно различие между хората, дори между тези, които живеят в Бога. Социалният интерес не е чужд на християнина като земно същество, но се явява нещо подчинено, и оценявайки го сравнително – нещо съвсем нищожно и главно – несамостоятелно. В алтруизма се развива точно обратното отношение, личността бива подчинена на обществото.

При това нравствените свойства на личността, бидейки определяни от условията на обществения живот, престават да бъдат устойчиви. Неизбежно се появява еволюция на морала. И това не е грешка. Човешкото себеусещане като животно кротко и обществено е изменяемо. У християнина основата на морала е неизменна, защото тя се намира не в низините, а на върха. Неизменният Бог привлича към Себе Си изменяемия човек, животинската почва се изменя, а идеалът, явяващ се същевременно и източник на сила, е вечен. При отстраняването на този източник и при построяването на морала въз основа на животински свойства, той престава да бъде самостоятелен и бива определян от изменяемите и изменящи се условия на обществения живот.

Сега предполагам, че дори за невярващия, но даващ си сметка за висотата на личността, ще станат разбираеми последствията от подмяната на Бог с обществото. При това личността в най-същественото и най-основното, в нравствения живот, престава да бъде самостоятелна и се подчинява на безлично начало, някакъв процес на природата, съставяща обществения организъм.

Така обаче напълно се видоизменя нашето отношение към личността. Хората виждат пред себе си нещо по-висше – обществената колективност – и техните симпатии по общата закономерност, преминават към това по-висше като към по-прекрасно, по-велико, а главното – самодостатъчно. Човешкият ум може да бъде мамен от „стихиите на този свят”, но душата все пак си остава християнка и нея я тегли към това, което за нея е самодостатъчно.

Затова след като „невнимателността на ума” и „заниманията със суетни неща” са довели хората до забравяне на истинските основи на нравствения живот, насоката на тяхното съчувствие все повече се извращавала. Алтруизмът привежда човека до привързаност не към личното, а към социалното. Не е възможно напълно да бъде извратена природата, но с цялата сила на културата, алтруизмът ни води към това, да съчувстваме не на конкретна действително съществуваща личност, а на някаква отвлечена средна личност. Тя, с нейната съдба, с нейните предполагаеми и теоретично определяеми (по „обществените” закони) нужди, ето какво започва да ни интересува.

Християнинът обича ближния заради него самия, без всякакво отношение към съдбините на човечеството. Алтруистът в личността обича собствено някакво оръдие за развитието на човечеството.

Оттук са и по нататъшните много важни последствия. Между алтруиста и ближния застава човечеството, което и определя, как и кого трябва да обичаме или ненавиждаме. И ближните по тази причина се подразделят на две групи: едните, способстващи за развитието на човечеството, другите, възпрепятстващи това развитие. Християнинът не може да изключи от своето съжаление дори най-големия грешник, който в края на краищата вреди най-много на самия себе си. Алтруистът, чието отношение към конкретната личност не е пряко, а се осъществява през общочовешки съображения, би постъпил нелепо, ако би съхранил подобно съжаление.

Разбира се, ще повторя, не е възможно напълно да се изопачи природата. Освен това алтруистите обикновено получават първоначално възпитание не въз основа на своя, а въз основа на християнския морал. Затова последствията от алтруистичния морал у тях повече или по-малко време паразитират върху остатъците на християнското влияние.

Но си струва да бъде понаблюдаван някой деец, горещо отдаден на алтруисткото течение, за да се види как той (от християнска гледна точка) се изражда само за някакви си десетина петнадесет години. Неговото отношение към всеки конкретен човек започва да се определя не от качествата на този човек, а от ролята му в социалния процес.

Човечеството – ето божеството на „алтруиста”, той обича само онези, които, по неговите разбирания, служат на човечеството, а предполагаемите „врагове” на това митично човечество е готов да унищожи с фанатична страст; във всеки случай той ги ненавижда от дъното на душата си.

В резултат като производна култура от „семето на любовта” се получават две съвсем различни растения. У християнина – любов към човека, към дадено конкретно същество; получава се общ, цялостен, еднакъв морал. У алтруиста – любов към някакъв абстрактен, среден човек; в резултат на това правилата на морала са двойни: едни за своите, други за чуждите.

Разбира се, при лошите християни и алтруисти тази граница е по-трудно различима. Но затова пък у големите християнски подвижници и великите дейци на алтруизма, на „общественото благо”, напротив, тя бие на очи. Те са като две същества от съвсем различна порода.

И така, дори да не мислим за „неизмеримото” и „недоказуемо” начало, служещо за основа на християнския морал, във всеки случай е ясно, че моралният живот на християнина и на алтруиста на практика съвсем не са еднакви не само що се касае до неосезаемите, духовните неща, а в прояви, които са съвсем нагледни. Типичните, горещи и проницателни алтруисти винаги усещат това и дори го разбират. Затова от векове те смятат християните за „неблагонадеждни граждани” и изобщо недолюбват християнството. Макар че без опасност да сбъркаме, можем да кажем, че най-големите успехи на човечеството са постигнати именно от тези „неблагонадеждни граждани” и че радетелите на „общественото благо”, подривайки корените на християнството, унищожават източника на всяко добро, което все още е съхранено у самите тях.

След тези разяснения да се върнем на въпроса, с който започнахме, въпроса за сближаването на християните и нехристияните на основата на алтруизма.

За пълното и точно негово решаване биха били нужни, разбира се, много компетентни гласове. Но общо взето едва ли можем да се съмняваме, че опитът за такова сближаване е съвсем абсурден и дължи съществуването си на изключително объркана в своята дейност мисъл. Частици от нещо разумно тук съзираме само в следното:

Християнският морал смята за възможно да се ползва за развитието на любовта от същото първобитно чувство, от което израства и алтруизмът. Но тук е важно да запомним две неща. Първо, това чувство се развива и прераства в любов само при духовно въздействие, а не самостоятелно. „Забравяне на Благодетеля” в никакъв случай не бива да се допуска, ако искаме от съчувствието да развием любов. Ако не е налице някакво, макар и минимално търсене на Бога, любов от това няма да произлезе.

Второ, не бива да се отминава фактът, че простото първоначално съчувствие (симпатия) е толкова по-пригодно за развитие в любов, колкото по-малко то се е развило в завършен „алтруизъм”. Съчувствието, симпатията, това е чувство от низша степен. Всъщност то е проява на егоизма, благодарение на когото ние изпитваме радост или страдание не само пряко, но и като отражение в нас на чуждата скръб или радост. Докато това чувство е такова, каквото е дадено от Бога, то е полезно за развитието на любовта, защото ни помага да забележим у ближния Божественото начало и така дори ни помага по-лесно да го открием в самите нас. Но това е само дотогава, докато ние живо съчувстваме именно на конкретна личност. Когато с помощта на уродливата култура на алтруизма прякото съчувствие към конкретно същество отслабва и вместо това се появява измамно и на практика фиктивно съчувствие към несъществуващ среден човек, нещата се променят. Здравото, природно съчувствие тук всъщност изчезва и егоизмът не отслабва, а се засилва.

В какво съчувстваме на средния, абстрактен човек? Защото такъв човек няма и не може да има. Тук ние си създаваме някаква теоретична представа, комбинация от различни свойства, отразяваща нашите собствени вкусове, понятия и желания. В това свое създание ние като в огледало виждаме самите себе си, а в същото време си въобразяваме, че съчувстваме на някой друг. Но в огледалото няма нищо друго освен собствения ни образ.

И така, в развития алтруизъм ние се връщаме към чистия егоизъм, но не към грубия, здрав егоизъм, който Бог е вложил в животното с цел неговото самосъхранение, а към егоизъм, съединен със самоизмама, към болнав егоизъм, представящ се за нещо възвишено. Ако дори естественият, животински егоизъм, за да не пречи на растежа на любовта, трябва да бъде обуздаван от страха Божий, то този изтънченият, тъй да се каже, извратен егоизъм, представлява още по-лоша почва.

Антимодернизм.ру

Публикува се по изд.: Тихомиров Л.А. Христианство и политика. М., Калуга: ГУП “Облиздат”, ТОО “Алир”, 2002. СС. 97-105.

Превод: свещ. Божидар Главев

* В това отношение ще споменем неотдавнашната статия на Владимир Соловьов „Жалостивостта и алтруизмът” (“Книжка Недели”, март, 1895 г.). Алтруистическото начало на нравствеността, смята той, „има своите дълбоки корени в нашата природа, именно в чувството на жалост, което е общо при човека и другите живи същества”. Доколко удачна е такава обосновка е видно от заключението на г-н Соловьов: „Логическите изисквания на алтруизма са всеобемащи, разумът не познава пристрастия и прегради, и в това той съвпада с това чувство, на което психологически се опира и алтруизмът. Жалостта освен това е универсална и безпристрастна и в нея човек се издига до уподобяване на Бога. Тя обхваща всички без различие: и добрите, и „враговете на истината” и хората, и демоните”.

Моля читателите да съпоставят това със заключенията от моя анализ на „алтруизма”. – бел. авт.