Фьодор Михайлович Достоевски (1821-1881) – руски писател, религиозен философ. Един от предшествениците на „православния” модернизъм.

През 1837 г. постъпил във военно-инженерното училище в Санкт Петербург. Увличал се от революционно-окултните идеи на Фурие, чието влияние усещал през целия си живот. Осъден през 1849 г. заедно с групата на „петрашевците”. Бил обвиняван в разпространяване на забраненото писмо на В. Г. Белински до Гогол. След публична гражданска присъда изпратен на каторга.

През 1854 г. Достоевски бил освободен от каторгата и изпратен на редовно служение в армията. Служил в крепостта в Семипалатинск и стигнал до званието прапоршчик.

След връщането си в столицата се заел с интензивна писателска и публицистична дейност, като се развивал извън господстващите тогава направления. Редактор на списанията „Время” (1861-1863) и „Епоха” (1864-1865). Възприел идеите на А. А. Григориев и заедно с брат си М. М. Достоевски и Н. Н. Страхов създава идейното течение почвеничество.

През седемдесетте години бил сътрудник на списанието „Гражданин”, в което излизат неговите „Писма на писателя”. Бил редактор на това списание през 1873-1874.

Възгледите на Достоевски

Достоевски притежавал силен философски ум и дълбок до болезненост интерес към нравствено-метафизичните проблеми. Съединението в едно на писателски талант и религиозно-философски възгледи било необичайно за съвременниците му, което направило невъзможна точната оценка на неговите възгледи. Учението му не било, така да се каже, припознато като такова. Наред с възторженото приемане на идеите на Достоевски, той бил обвиняван в неверие, в проповед на древни ереси – от маркионизъм до хилиазъм. Известна е оценката на К. Н. Леонтиев за учението на Достоевски като „розово християнство”. Г. Успенски подложил на саркастична критика „Пушкинската реч”, като излагаща фантазиите на един благодушен литератор.

Също като Ф. Ницше, Достоевски придал на своите идеи художествена, афористична и образна форма и това позволява само приблизително да се отделят и определят основните идеи на Достоевски.

“Почвеничество”

В отговор на пропагандата на революционните демократи (Н. А. Добролюбов, В. А. Зайцев) и възгледите на новите консерватори (М. Н. Катков), Достоевски възприема в качеството на своя програма ярко адогматическите възгледи на А. А. Григориев.

В публицистичната дейност на Достоевски почвеничеството приело вид на борба с „отвлечените идеи”. Всякакви програми – били те либерални, революционни или консервативни – се отхвърляли от Достоевски на основание на това, че са само теория, а не самият живот. Висшите класи се откъснали от „почвата”, тоест от народния живот, защото се предали на безплодни умувания: „Дори най-добрите наши „знатоци” и досега не разбират в пълна степен народния живот. Колко дълбока и широка е станала пропастта на това разделение с нашия народ и те не разбират това поради една много проста причина: защото никога не са живели с народа, а са живели друг, отделен от него живот. Ще ни кажат, че е смешно да представяме такива причини и че те на всички са известни. Да, казваме ние, всички знаят, но знаят отвлечено”, за разлика от почвениците, които знаят това „с цялото естество”.

В учението на Достоевски самата теория представлява причината и дори същността на разделението с народа, който живее пълноценен живот. При това Достоевски настоявал, че неговите собствени възгледи не били отвлечени, а непосредствени и жизнени. За своето време тези възгледи се оказали съвсем необикновени и просто били осмяни. Чак след разрушителното влияние на Ф. Ницше, А. Бергсон и „философията на живота” възгледите на Достоевски могли да бъдат възприети като философски.

В своят адогматизъм Достоевски стига до крайност, обявявайки за безжизнени и смъртоносни не само теоретичните положения, но и самото съзнание: „Строго погледнато колкото по-малко осъзнава човек, толкова по-пълноценно живее и усеща живота. Пропорционално с натрупаното съзнание той губи и жизнената си способност. И тъй, общо казано: съзнанието убива живота”... Народите „не могат без насмешка да гледат, как съзнанието искат да им представят за живот”.

Следвайки Ф. Баадер Достоевски учи: „Съзнанието е болест. Не от съзнанието произхождат болестите, (което е ясно като аксиома), а самото съзнание е болест".

Като изход от „капана” на теорията и съзнанието Достоевски смята за необходимо да се поживее с живота на народа. Достоевски смятал, че той самият е преживял подобен опит в годините на каторгата. Той пише, визирайки себе си: „Нужно е обстоятелствата да ни заставят да поживеем заедно с народа и поне за известно време, непосредствено, практически, а не отвисоко, не само като идея да разделим интересите си с него. Тогава, може би, ние ще опознаем народа и неговия характер, както и това, което се крие в него и на което той е способен, също и какви са неговите желания, осмислени и неосмислени, и като опознаем народа, може би, ще разберем неговия народностен дух, какво той обещава, и какво от тези обещания ще получи развитие и ще стигне до изпълнение. Руският народ трудно се опознава, без да принадлежиш към него и без да живееш неговия живот. А когато поживеете с него, неговият характер се напечатва във вашата душа тъй силно, толкова осезаемо за вас, че след това никога няма да загубите доверието си в него”.

Противно на всякакво догматическо или нормативно положение Достоевски издига като приоритет „живота на народа”. Този живот се разбира от Достоевски не като исторически, държавен или биологически, а просто като живот - такъв, какъвто е. Достоевски обяснява: „В нашите слова за съединение с народа няма никакъв тайнствен смисъл. Това трябва да се разбира буквално, именно буквално, и ние досега сме убедени, че сме се изразили ясно. Ние и сега направо казваме, че нравствено трябва да се съединим с народа напълно и колкото се може по-здраво; че трябва съвършено да се слеем с него и нравствено с него да станем като една единица. От тази „нравствена” позиция Достоевски осъждал всички свои опоненти, наричайки левите „теоретици”, а десните - „доктринери”.

Морал

Най-необикновени и революционни били възгледите на Достоевски за морала. Ф. Ницше не случайно сочел Достоевски като единствения сроден нему мислител. Моралното учение на Достоевски дало повод той да бъде обвиняван в „маркионизъм”, тоест във възвеличаване на злото и греха като път към спасение и очистване.

Под влияние на преживяния по времето на присъдата над „петрашевците” душевен обрат Достоевски изповядвал вярата, че човек или народ може да достигне до дълбините на падението и престъплението и в самата тази крайна точка на падението да се опомни и да се изправи. При това Достоевски рисува това падение така, че падението изглежда необходим етап в драмата на спасението. От това спасение в гностически смисъл са лишени средните „буржоа”, които не изпитват нито падения, нито изправления. Оттук и неизменната симпатия на Достоевски към революционната нихилистична младеж, противопоставяна от Достоевски на добрите и порядъчни граждани: „У нашите руски, бедни и беззащитни момчета и момичета има една своя, вечно пребиваваща основна опорна точка, на която дълго ще се гради социализъм, а именно ентусиазмът към доброто и чистотата на техните сърца. Всички тези гимназисти и студенти, които толкова много съм виждал, така чисто и така безрезервно се обърнаха към нихилизма в името на честта, правдата и истинската полза! Защото те са беззащитни против тези нелепости и ги приемат за съвършенство”.

Даже Добролюбов, според Достоевски „бе човек дълбоко убеден, проникнат от свети и праведни мисли, велик борец за правдата. Чернишевски работеше заедно с него. Ние не бяхме съгласни с някои отклонения на Добролюбов и теоретизма на неговото направление. Той малко уважаваше народа: виждаше в него само неразумното и не вярваше в неговите сили. Ние изразихме нашето несъгласие с него, а все пак тогава (в края на петдесетте) той беше бог. За Н. Г. Чернишевски Достоевски пише: „Чернишевски никога не ме е огорчавал със своите убеждения. Можеш да уважаваш много неща у човека, дори разминавайки се в мненията с него радикално”.

Достоевски е убеден, че може да се стигне до доброто чрез падението и греха при условие, че падението е изчерпващо, пълно и съзнателно. При това Достоевски явно не правел разлика между падение и покаяние, което показва, че за него не съществува не само отделна от човека истина, но и висш нормативен морал. Достоевски съобщава например, че самите грешки на Добролюбов „произтичат понякога от излишната страстност на неговите душевни пориви. Добролюбов дори можеше, ако бе останал жив, в голяма степен да промени своя поглед върху нещата, да поправи своите грешки, да намери друг, истински път към своята цел, само своята благородна и праведна цел той никога не би изменил. Целите и средствата – това е разликата, милостиви господарю. Белински бе най-благородният от благородните руски дейци, но три пъти в живота си основно промени своите убеждения.

Ексцесиите на революционния сатанизъм и анархизъм Достоевски разглежда като признак за неизчерпаемите, необикновени и огромни сили на руския народ. Тук Достоевски безусловно се присъединява към М. А. Бакунин, за когото „страстта за разрушение е съзидателна страст”. Достоевски с художествена убедителност доказва, че въпросът е именно в силата и съзнателността на падението, което е недостъпно за буржоазния Запад. От това свое убеждение Достоевски черпил увереност в бъдещото духовно възраждане на Русия: „И накрая дори тази способност за самоосъждане, която в Русия се проявява с такава безпощадно страшна сила, не доказва ли, че самоосъждащите се са способни на живот?”

За разлика от чисто политическата програма на анархистите Достоевски прокарва своята мисъл диалектически: в образите на „светите” престъпници (Разколников, Мармеладов) и „престъпните” светии (Сонечка Мармеладова). Достоевски философски развива диалектиката на неразрешимото противоречие, което лежи в основата на неговите възгледи: в дълбочината на злото и греха се таи възможност за спасение и правда, но как грехът може да бъде честен и искрен именно от вътрешната си страна?

Самата мисъл за някакво пределно и по тази причина истинско падение се явява парадоксална, защото грехът на практика не е ексцесия, а посредственост и топлохладност, равнодушие към истината, изразено в действие. Така че, къде са тези бездни, към които призовава Достоевски? Те не съществуват, налице е само плоската равнина на падналото човечество.

Достоевски осъзнава този парадокс, но намира отговор на тези недоумения в непосредствения факт на страданието: „Аз мисля, че най-главната, най-исконната духовна потребност на руския народ е потребността от страдание, всякогашно и неутолимо, винаги и във всичко. С тази жажда за страдания той като че ли е заразен от началото на вековете... Руският народ сякаш се наслаждава от страданието си. Каквото е в целия народ, това е и в отделните типове, говорейки общо. Вгледайте се например в многобройните типове на руския безобразник. Тук не е само един разгул безкрай, понякога удивляващ с дързостта на своята безпределност и мерзост на падението на човешката душа. Този безобразник преди всичко сам е страдалец.”

В този отговор на късния Достоевски кръгът на неговите идеи се затваря, тъй като тук той явно разбира морала в ярко извънморален смисъл, както собствено и Ницше. „Без страдания, учи Достоевски, няма да разбереш щастието. Чрез страданието идеалът се пречиства като злато през огън. Царството Небесно се достига с усилие”. Затова в „завещанието” на "стареца" Зосима Достоевски учи: „Братя, не се бойте от греха на хората, обичайте човека и в неговия грях”.

Диалектиката на Достоевски била невярно възприета от М. М. Бахтин за някаква нова философия на диалогизма. Само че такава релативност у Достоевски изобщо няма. Неговата мисъл е напълно монистическа, той просто осъзнава, че тя е неприложима в живота именно в качеството на мисъл и затова търси сливане с битието в непосредствено страдание, любов и красота. Тоест у Достоевски няма никаква съзидателна или обясняваща програма, освен несбъднатата мечта за тъждество с живота, със своя личен стихиен живот. Затова диалогът у Достоевски протича в самата личност, вътре във всеки отделен персонаж. И в този разговор става въпрос за невъзможността да се достигне дъното в падението, както и за това какво конкретно означава то.

Затова Достоевски не виждал опасност в изследването на „дълбините” на злото, например в излагането на изключително вредните атеистични идеи на Иван Карамазов: „Тези убеждения са именно това, което аз признавам за синтез на съвременния руски анархизъм. Отрицание не на Бога, а на смисъла на Неговото създание. Целият социализъм произлязъл и започнал с отрицание на смисъла на историческата действителност и стигнал до програмата за разрушение и до анархизма. Главните анархисти били в много случаи хора искрено убедени. Моят герой избира тема по моему неотразима: безсмислието на страданието на децата и от нея извежда абсурда на цялата историческа действителност”.

По повод възгледите на Иван Карамазов се наложило Достоевски да дава обяснения пред К. П. Победоносцев и Достоевски не измислил нищо по-добро от това да напише: „Смисълът на книгата е богохулството и опровержение на богохулството. Богохулството е завършено и изпратено, а опровержението ще изпратя в юнската книга. Богохулството съм взел така както сам го чувствам – силно”.

Достоевски бил уверен, че от гавра и богохулство може да се изведе потребност от вяра в Христа. По повод „Записки от подземието” Достоевски се съкрушава: „Свините-цензори, там където се надсмивам над всичко и понякога наглед богохулствам, това е пуснато, а където от всичко това извеждам потребността от вяра в Христа - е забранено”.

Религиозните възгледи

Съединението на почвеничеството като адогматизъм и новото учение за нравствеността намира своя синтез в собствено религиозните възгледи на Достоевски. Ако догматическата истина не е нищо повече от „теория”, то тя не е нужна и дори е вредна за вярващия, тъй като го съблазнява и го отклонява от самоспасението. В известното си писмо до Н. Д. Фонвизина през 1854 г. Достоевски пише: „Ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината, и дори действително истината да беше извън Христос, то за мен би било по-добре да остана с Христос, отколкото с истината". Вижда се, че Достоевски приписва тук истинност не на Христос, а на антихриста.

Изобщо истината у Достоевски се явява в качеството на съблазън: „Чудото на Възкресението е направено нарочно за нас така, че впоследствие да съблазнява, но трябва да се вярва, тъй като тази съблазън (да престанеш да вярваш) и ще бъде мерило за вярата". Тук отвращението от догматически точната истина достига своя предел.

В такъв случай не остава никакъв ръководител към спасението: нито Христос като Учител, нито Църквата като външен авторитет, нито благодатта, действаща свръхестествено на душата. Единственият път е чрез себе си. В ролята на свръхестествената страна на вярата се явява абсурдната вяра на Шатов („Бесове”).

- Вярвате ли самият вие в Бога или не? – обръща се Ставрогин към Шатов и той отговаря:

- Аз... аз ще вярвам в Бога.

Тази „воля за вяра” или „жажда за вяра” е единствено достъпната вяра, ако човек изходи от учението на Достоевски. В писмото си до Фонвизина Достоевски пише: „Аз съм дете на времето, дете на неверието и съмнението, и досега съм такъв и ще бъда дори (знам това) до гроба. Какви страшни мъки ми струваше и ми струва тази жажда да вярвам, която е толкова по-силна в моята душа, колкото повече доводи намирам за противното”.

Достоевски много преди всички модернисти изчерпал модернистката идея за „спасение от (чрез) себе си” и „наказание от себе си”. По-конкретно, в последния роман на Достоевски "старец" Зосима учи за наказанието на грешниците като за нещо доброволно избрано или нещо необходимо и съгласно с вътрешните им мотиви. Това бива предшествано от категорична забрана за всякакъв съд по отношение на другите: „Помни най-вече, че не можеш да бъдеш ничий съдия”. Подразбира се, че и Бог също не съди праведниците и грешниците.

Според Достоевски грешникът след смъртта „вижда и лоното Авраамово, и беседва с Авраам, както ни е показано в притчата за богаташа и Лазар”. Само че вече не както е в Евангелието Достоевски учи, че грешникът „съзерцава и рая и към Господа може да възхожда”. Достоевски отрича възможността за материални мъчения на грешниците с тяло, настоявайки на това, че мъките са само духовни: „Това мъчение не е външно, а е вътре в тях. Не външно.” – защото по неговото учение произхожда не от Божия Съд, а от това, че „към Господ не може да възлезе невъзлюбилият”. В крайна сметка Достоевски допуска възможност за спасение на такива грешници чрез покорност и смирение пред възлюбилите ги праведници.

Безкрайността на адските мъки „старец” Зосима признава само като нещо доброволно за „гордите и свирепите. За тях адът вече е доброволен и ненаситен; те са доброволни мъченици”.

Впоследствие това учение за спасението ще стане една от основите на „нравствения монизъм”. То бива развито от митр. Сергий Страгородски в съчинението му „Православното учение за спасението” и доста по-късно от гръцкия модернист Александър Каломирос в книгата му „Огнената река”. Според митр. Сергий „нравственото обновление на човека... е същностно свързано с вечното спасение: последното не е някакво особено действие, не е получаване на нещо ново, а просто съвършено разкриване и осъществяване на онези начала, които са били заложени и развити в човека в настоящия живот.

И накрая, в учението на Достоевски присъстват фантоми като всечовек и всечовечество. Те са извикани към живот от необходимостта да се покаже изход за човека зад пределите на личното съществуване: в монизма това е възможно само в свръхличността, където изчезва всяка отделност на хората и народите. Понятията всемирност, всечовечество, всеотклик, всеразбиране у Достоевски добре хармонират с възприемането на света като неделимо цяло.

Учението на Достоевски за всечовека било приложено от пантеиста В. С. Соловьов към неговата теория за „всеединството” и от митр. Антоний Храповицки към учението за Църквата.

Достоевски се явява предшественик както на „философията на живота” (заедно с Ницше), така и на религиозния модернизъм от всички направления. Сред лицата, намиращи се под пряко лично влияние от страна на Достоевски трябва да споменем В. С. Соловьов, митр. Антоний Храповицки, а също и В. В. Розанов. Школата на „нравствения монизъм” развива достатъчно близко до оригинала идеите на Достоевски и до днес.

Четете още:

• Православната вяра и героите на Достоевски в романите „Бесове” и „Братя Карамазови”
• Митр. Анастасий (Грибановски), За Достоевски.
• Леонтиев К. Н., За всемирната любов, Речта на Ф. М. Достоевски на Пушкинския празник.
• Успенски Г. И. Празникът на Пушкин (Писма от Москва – юни 1880)

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев