СЕДМА ЗАПОВЕД

„Не прелюбодействай”

В едно планинско село живеела красива девойка. Казвала се Росица. Добра и работна била тя и много ергени поглеждали към нея. Но тя обичала Генко от Горната махала – Генко Горняка. Вярвала, че и той я обича. Затова с нетърпение очаквала да й прати годежари. Те не закъснели и след Димитровден направили сватба.

Щастливо било младото семейство. Не усетила Росица кога зимата сменила есента, кога снегът затрупал всичко наоколо, кога южнякът започнал да разкъсва белия му кожух. Малко преди Великден Генко й казал:

– Хубаво ни беше през тези месеци!
– Не ще и дума, щастието беше все с нас – отвърнала му със слънчева усмивка Росица.
– Дано и занапред да е така!
– Ще бъде, сигурно ще бъде, но скоро ни чака раздяла. След Великден заминавам към равнината. Ще намеря там работа до есен.

Пребледняла Росица. Едва сдържала сълзите си.

– Не заминавай, Генко, не ме оставяй! – продумала тя и избърсала насълзените си очи.
– Защо са тези сълзи? Нали за наше добро отивам. Ще ти купя копринена забрадка.
– Не искам забрадка, Генко! Искам да си бъдеш у дома. И тука има работа.
– Хайде, хайде, не ставай дете. Ще видиш колко бързо ще минат дните.

Нищо повече не могла да каже Росица. Приготвила багажа му за път, свила му китка здравец и го изпратила с натежало сърце.

Някъде по жътва в селото спряло файтонче с двама чуждоселци. Личало си, че са търговци от равнината. Селяните ги наобиколили да питат за своите гурбетчии, да чуят някоя и друга новина. Отишла и Росица с Генковата майка. Питали селяните, разказвали търговците... По едно време по-възрастният търговец рекъл:

– Сега пък аз да ви питам нещо. Да имате от ваше село един Генко?
– Имаме петима Генковци. За кого питате?
– Млад, хубавец, песнопоец! Харесал е сестра ми и май иска да се жени за нея, та рекох да попитам какъв човек е.

Спогледали се селяните. Както го описвал търговецът, много приличал на Генко Горняка, но нали той е женен за Росица?! Дай, Боже, скоро и детенце ще си имат! Друг Генко ще е, от друго село...

– Да не е от друго село? Точно такъв Генко за женитба нямаме – обадил се някакъв мъж.
– Да не е Пенко? Или Венко?
– Не, не, Генко, Генко, а вашенци му викат Генко Горняка.

Едва изрекъл името му и жален вик проехтял над мегдана.

– Невестата, невестата! Припадна горката! Ох, какъв срам, какъв резил – редяла Генковата майка.

Прихванала снаха си и полека я изправила. Погледнала с мрачни очи към търговците и рекла:

– Имаше такъв Генко в нашето село, но вече го няма. Аз съм майка му, а това е жена му – най-хубавата и най-добрата невеста. Прелюбодеец! Дано Бог го накаже!
– Не кълни, мале, тежка е майчината клетва! – едва чуто прошепнала Росица. – По-добре да си вървим, че губя сили...

Селяните мълчаливо им правели път.

– Скъпо ще ми плати тоя безпътник! Със земята ще го сравня! – чули се думите на огорчения брат. Конете в луд бяг отдалечавали файтона с непознатите и скоро само облачета прах напомняли за това, че са били тук.

Оттогава никой в селото не видял Генко. Мнозина смятали, че го е застигнала майчината клетва, други се бояли, че братът на момата е изпълнил заканата си. Поболяла се от скръб майка му. Дълго го чакала Росица – чакала го и плакала, докато се превърнала в безброй бистри сълзи... като роса...

– Ох, бабо, и на мене ми се доплака. Как е могъл да постъпи така?
– Не зная, аз не мога да ти отговоря. По-лошото е, че такива хора и сами не могат да обяснят постъпките си.
– Но, бабо, те просто не държат на обещанието си.
– Така е. Добрият човек дълго мисли преди да даде обещание, но даде ли го – трябва да го спазва...

– Бабо, бабо, виж каква катастрофа дават по телевизията!

Баба Елена отпусна плетката и погледна към екрана.

– Горките хорица! Не мога да гледам трагедии!

В това време говорителят обясняваше:

– След като откраднали колата, двамата младежи с превишена скорост напуснали града. На железопътния прелез не забелязали идващия влак. За съжаление...
– Моля те, Бояна, изключи го! Такива съобщения много ме разстройват!
– И мене, бабо.

Бояна изключи телевизора и приседна до баба си.

– Навярно са починали, щом казаха „За съжаление...”
– Може би... А пък аз бих казала, че за съжаление някои хора все още забравят Божията заповед „Не кради!”.
– Това Божия заповед ли е? Не е ли закон на хан Крум? Ти знаеш ли, бабо, че хан Крум издал закон на крадците да им се отсича дясната ръка?
– Да, мила, знам това. Но не знам какво сърце има такъв човек, който взема чуждото. Как после може спокойно да спи, да се храни, да се смее...

<< предишна || следваща>>

Книгата „Искам да знам” се публикува в "Бъди верен" с любезното разрешение на издателство "Изкуства" и авторката Ангелина Жекова.