Падението на гордите – част 1
Съчинението на свещеномъченик Киприан Картагенски „Книга за единството на Църквата” като изобличение на днешните разколи
Предговор
Историята се повтаря. Ето защо, за да разберем по-добре настоящето, трябва да се обръщаме към миналото. Историческите събития се повтарят, но не абсолютно точно, а в различни комбинации; философските идеи, вече изказани и сякаш изчерпани в античността, се връщат в нови варианти и образуват нови системи, зад които ние намираме пак същите повтарящи се концепции. В това отношение историята прилича на развиваща се пружина. Всяко следващо завъртане обхваща по-голяма площ от кръга.
Цялата история на човечеството е събрана и проектирана в Свещеното Писание. Там ние можем да намерим отговори на въпросите, касаещи главните идеи на мирозданието, при това именно по силата на грандиозността на своя обем и енергетическата напрегнатост, (която можем да сравним с плътността на диаманта) тези основополагащи идеи имат общ характер. У светите отци светлината на Библията е донякъде разредена, като че прекарана през призма, но в същото време е по-силно конкретизирана. Затова Православната Църква не отделя библейското и светоотеческото богословие. Тя чете Библията през очите на светите отци.
Само от десет от Христовите ученици има запазени писмени текстове, а проповедите на останалите влезли в устното предание на Църквата, останали в нейната литургика, отразили се в книгите на апостолските мъже и древните християнски писатели. Затова древнохристиянската патристика има за нас огромно значение. Книгите от този период са написани с мъченическа кръв, озарени от пламъка на гоненията, напоени с духа и благодатта на раннохристиянските общини. Листата на тези книги като дивни цветя дишат с благоуханието на светинята. В тях усещаме непоколебима вяра, радостта на надеждата и дълбок душевен мир, които не могли да прекършат нито тъмниците, нито мъченията, нито зверовете на Колизеума, нито самият ад, встъпил в борба с Църквата.
Особено място в християнската литература от първите три столетия заемат творенията на свещеномъченик Киприян, епископ Картагенски, еднакво почитан и на Изток, и на Запад. Той бил пример и образец на християнски пастир – строг, милосърден, мъдър и безстрашен, водел цял живот борба с враг по-опасен от езическите гонения: вътрешния коварен враг на ересите и разколите. Книгите на светителя се цитирали на съборите като древнохристиянско предание, като чисто учение на Църквата. От неговото драгоценно наследие най-известното произведение се явява „Книга за единството на Църквата”.
Тя се отличава с яснота и завършеност на мисълта, дълбочина на духовното познаване на Библията, спокойствие и особено величие на речта, безстрашно изобличение на вътрешните врагове на Църквата, в което звучи пророческо вдъхновение и в същото време любов към грешниците. В този труд били поставени и решени основните въпроси на еклесиологията. В древната Църква той се ползвал с такъв авторитет, с какъвто впоследствие се ползвали христологическите произведения на свети Атанасий Велики и екзегетическите на свт. Иоан Златоуст. Чрез „Книга за единството на Църквата” с нас говори свещеномъченикът Киприян Картагенски, а чрез неговите уста – Светият Дух, Духът на Истината.
Свети Киприян живял в първата половина на трети век и приел мъченически венец при император Валериан през 258 г. Целият му живот бил мъченически подвиг. Той страдал за тези, които по време на гоненията били подложени на изтезания и смърт, молел се Господ да ги укрепи да не отпаднат от вярата. Неговата любов към паството се претворявала в незрими за света болка и терзание, сърцето му се късало при вида на това, как еретиците и разколниците, прокрадвайки се като вълци нощем в Църквата, разхищават Христовото стадо и изнасят добива извън оградата. Разколът се оказал многолик. Той се борел с Църквата, връхлитайки отляво и отдясно, както по време на сражение, когато вражеските отряди искат да обкръжат войската от всички страни. Един от разколите бил оглавяван от Фелицисим – клирик, който се бил отрекъл от Христа по време на гоненията. Той настоявал него и всички отстъпили от вярата Църквата да приеме без покаяние в същия сан. Другите разколници – последователите на Новациан – напротив, смятали, че тези, които вследствие на мъченията се отрекли от Христа, са недостойни за снизхождение и трябва завинаги да бъдат отлъчени от Църквата. Тези разколници сравнявали отстъпилите с нечисти животни, забранени за храна в Моисеевия закон, а също и с трупове, които на свещения народ било забранено да докосва. Третия разкол произвел някой си Максим, който се обявил за епископ на Картаген и се опитал да привлече на своя страна редица иерарси, в това число и римския епископ.
Църквата приличала на обсадена крепост, а гоненията на щурмувания на крепостта следвали едно след друго. Разколът пък е заговор и метеж вътре в крепостта, разделение в реда на нейните защитници: тези, които до вчера заедно се сражавали с противника, сега се оказали врагове един на друг. Гоненията са стрели, летящи към гърдите и към лицето, от които все пак можеш някак да се защитиш. Разколът обаче е неочакван и коварен удар с кинжал в гърба. Нужна е мъдрост и твърдост от страна на военачалника, за да отрази враговете, нападащи от двете страни и да не им позволи да превземат крепостта. Достигналите до нас творения на свети Киприян в по-голямата си част представляват увещания към християните по време на гоненията да бъдат мъжествени изповедници на Христа пред лицето на смъртта, а също и изобличение на разколниците, разкъсващи единството на Църквата подобно на хора, които се опитват да подпалят кораба по време на буря.
Част първа
Своята книга свещеномъченик Киприян започва с думите на Христа към учениците Му: „Вие сте солта на земята” (Мат. 5:13). Както солта не подлежи на гниене, така и християните в този потънал в разтление богоборчески свят се явяват носители на духа на нетлението, на чистота непозната за езичниците и на благодатта – Божествената сила, просвещаваща света.
Свещеномъченик Киприян убеждава своето паство в необходимостта с простотата и незлобието „да съединяват мъдростта” (Священномученик Киприан Карфагенский. Книга о единстве Церкви. С. 176)* и умението да предугаждат хитростта на демона, който като плете мрежите си за християните както паяк паяжина, се стреми да оплете целия свят. Светецът говори, че от тайните врагове трябва да се боим повече, отколкото от явните, а от разкола повече, отколкото от гоненията. В дните на гонения е „по-лесно да се предпазиш”, тъй като „опасността” и врагът „се проявяват” по-очевидно, докато чрез разкола демонът „тайно се прокрадва” през скрити подходи, „припълзява незабелязано”, от което и е получил названието си „пълзящо” или „змия” (Пак там). Това значи, че гоненията и преследванията на християните по време на нероновци и диоклетиановци (или съвсем неотдавнашната кървава инквизиция на атеистите) не са така страшни и опасни за Църквата, както нейните вътрешни врагове. Раните от зъбите на хищниците могат да заздравеят, а ухапването от промъкналата се змия почти винаги донася смърт.
Затова грехът на разкола по своите последствия е по-пагубен от злодеянията на Тамерлан, който въздигал хълмове от отрязани глави на християни и пирувал на подиуми, под които лежали разкъсани младенци.
Гонителите убиват тялото, но са безсилни да причинят вреда на душата. Разколниците убиват душата. Сатаната може да се яви в образ на ангел на светлината, демонът може да говори за мир и истина, но това е измама: оръжие на княза на тъмнината са „ласкателно-лъжливите слова”, неговата змийска „песен” въвежда в заблуда „невнимателните и лековерните” (Пак там. С. 176-177). Дяволът е полемист и диалектик. Неговият ум след падението се превърнал в непресъхващ извор на коварство и хитрост. Да надговориш демона е трудно, тъй като той няма сърце и отвътре е пуст. Свети Киприян учи, че главното средство, позволяващо да се разпознае сатанинската същност, таяща се под вид на „добър ангел” и вечния мрак, скрит в изкуствена светлина, за християнина се явява правилният духовен живот, изпълнението на заповедите, които служат за непоколебима основа за опитното богопознание. Това е Православието не само на ума, но и на сърцето.
Православието на ума е вярата в това, което учи Църквата. Православието на сърцето е възможността да усещаш духовния свят, да отличаваш тъмните и светли сили, доброто и злото, лъжата и правдата. Православието на сърцето веднага ще усети във всички ереси и разколи, както и да са замаскирани те, чуждия смъртоносен дух, подобен на смрадта от тление, излизаща от трупа (с каквито и благовония да е намазан той). За човек, притежаващ такава духовна интуиция, ще е тежко да бъде сред еретици и разколници, сърцето изпитва глуха болка, като че е притиснато от камък, то чувства това, което е скрито зад думите – богоборческия дух, (който в окултната литература често конспиративно е назоваван „духа на Прометей”).
Свещеномъченик Киприян пише, че този, който няма правилно ръководство в духовния живот по неволя „ще се колебае”, ще се увлича от „духа на заблудата”, че този, който не се държи о истинския спасителен път „не ще достигне спасение” (Пак там. С. 177). Единствено спасителният път това е самата Църква. Да достигнеш спасение означава да постигнеш Вечния Живот, съединението на човешката душа със Светия Дух. Лъжовният път отклонява човека от целта и колкото по-усърдно човек върви по лъжовния път, толкова по-бързо се отдалечава от нея. Затова „подвижничеството” на разколниците представлява усърдно бягство от Бога.
Свети Киприян пише, че след Христовото пришествие на земята демонът, „виждайки идолите изоставени и своите жилища и капищата опустели”, прибягнал до по-тънко лукавство и хитрост, към нова измама – „със самото име християнин да прелъстява невнимателните” (Пак там. С. 178). Древната лъжа - това е езическото многобожие, когато падналите ангели под вид на богове приемали служение и поклонение от измамените от тях люде. „Новата измама” са ересите и разколите, чрез които дяволът привлича към себе си хората посредством игра на благочестие.
Разколите са основани на тщеславието и на противопоставянето на себе си срещу Църквата. В разкола Православието се превръща в театрална постановка, а изповеданието на християнството – в рекламни афиши, приканващи хората в разколническата молилня, в която разколниците обещават най-чистото, най-духовното Православие, което е „запазено само у тях”. Някои хора биват въведени в заблуждение от това, че разколниците и еретиците извършват продължителни служби, постят строго, оказват помощ на нуждаещи се и пр. В книгата „Духовни полета” Иоан Мосх разказва за един монах-подвижник, последовател на еретика Севир, който прекарвал дни в безмълвие и молитва. Това привело в съблазън един православен, защото той не виждал подобно подвижничество сред своите. Той се обърнал към Бога с молба да му открие, какво значи това и видял над мнимия подвижник в черен гълъб, като че изпоцапан със сажди, образ на духа, който приемал молитвите на еретика (вж.: Иоанн Мосх. Луг духовний. Сергиев Посад, 1915. С. 128-129).
В книгата „Диалози” на св. Григорий Двоеслов има един разказ, в който се разказва как демон под вид на странник отишъл при един италийски епископ и го помолил да пренощува при него. Епископът посредством Светия Дух узнал, че пред него стои не човек, а дявол и го изгонил. Тогава демонът започнал да обикаля из улиците на града и да се оплаква на висок глас от жестокостта на епископа. Един от жителите на града повикал демона при себе си, приготвил трапеза и напалил камината, за да се сгрее гостът. Внезапно мнимият странник хванал момчето – сина на хазяина на дома, хвърлил го в горящата пещ и изчезнал. Дякон Петър, събеседникът на светителя Григорий, чувайки този разказ, удивен попитал: „Владико, как Господ допуснал да стане така, че този човек за своето гостоприемство бил така страшно наказан, та нали за такова добро би трябвало да очаква не проклятие, а милост Божия”. Светителят отвърнал, че италиецът приютил странника, считайки себе си за по-милостив и по-богобоязлив от епископа. Той поканил странника в своя дом, точно защото странникът хулел архиерея. Със своята постъпка искал да покаже на хората, че архиереят не изпълнява Божиите заповеди. Италиецът приел странника-демон не от любов към Бога, а от неприязън към архиерея, затова и си получил заслуженото (вж.: Святитель Григорий Великий. Собеседования о жизни италийских отцов и о бессмертии души. М., 1996. С. 54-55).
Така е и в разкола: и молитвата, и милостинята там се подхранват от гордостта – това не са добродетели, а противостоене срещу Църквата. Показното добро на разколниците е само средство да откъсват хора от Църквата. Затова в разкола и ересите почти няма тайна милостиня. Там милостинята се придружава от очерняне на Църквата, а добрите дела - от „биене на тъпан”. Един от Оптинските старци разказвал как едно момиче, което ставало през нощта на молитва без благословението на духовния отец и самоволно правело множество поклони, било събуждано от демон във вид на ангел, който го поощрявал за такава молитва. Злият дух не само не пречи, но напротив, радва се на „подвижничеството” на разколниците и еретиците, тъй като и той самият е „подвижник” в борбата против Бога. За него не е страшна молитвата на гордото сърце, защото в Свещеното Писание е казано: „Молитвата му да бъде за грях” (Пс. 108:7). За дявола са смешни бденията и постите на разколника, тъй като самият той не спи и не яде, но от това не придобива святост.
Светителят Киприян пише: „Той [демонът] ** изобретил ересите и разколите, за да съсипе вярата, да изврати истината, да разкъса единството” (Священномученик Киприан Карфагенский. Книга о единстве Церкви. С. 178) – тук сатаната е наречен изобретател и източник на ересите и разколите и духовен отец на всички отстъпници от Църквата. От неговата утроба изтичат мъртвите води на разкола, извирайки от ада, те се разливат по цялата земя и отново се събират в преизподнята. Според написаното в книга Откровение, сатаната, древният змей с опашката си свалил от небето една трета от звездите (вж.: Откр. 12:4). Главата на този дракон е гордостта, опашката е лъжата, едната трета от звездите са ангелите, които той отделил от Бога и повел след себе си. Разколът в небесната Църква е първата световна трагедия, катастрофата, потресла целия свят. Ако не беше грехът на разкола, първоангелът не би се превърнал в сатана, в октопод, който със своите пипала обхванал цялата земя, впил се в нея и пие кръвта й. Ангелите не биха се превърнали в демони – чудовища на ада, нашите праотци не биха били въведени от Луцифер в греха на богоборчеството и животът на човека на земята би бил блажен като този на Небесата, при светлите духове, съзерцаващи Бога. Затова разколът в Небесната Църква е начало на всички грехове. Човешките престъпления и злодеяния в продължения на цялата история са като отглас от греха на първоангела, а всичките многобройни разколи по земята са само подобие на въставането на сатаната против Бога в Небесната Църква.
Светителят Киприян Картагенски казва, че чрез разкола сатаната „похищава хора от самата Църква и когато те вече видимо се приближавали към светлината и се избавяли от нощта на този свят, отново разпростирал над тях, без те да знаят, нов мрак” (Пак там). И разколниците, „макар да наричат себе си християни, блуждаят в тъмнината, мислейки си, че ходят в светлината” (Пак там). Така заблудилият се пътник приема отблясъците в блатото за огъня на родния дом, бърза към тях и потъва в тресавището. Така неопитните подвижници приемат мъртвата фосфоресцираща светлина на падналите духове за светлина на явили се тям небожители.
Господ нарекъл дявола лъжец и човекоубиец (вж.: Иоан 8:44). Демонът лъже, за да погуби и наистина погубва онези, които повярват на лъжата му. Сатаната е дух на лъжата, дори истината изказана от него, на практика се оказва измама чрез правдоподобие.
Ние четем в Деяния апостолски, как бесноватата слугиня викала след Павел и апостолите: „Тия човеци са раби на Бога Всевишний” (Деян. 16:17), само че свети апостол Павел, както е казано, бил отегчен (Деян. 16:18), възмутил се от това, че сатаната искал да се покаже като свидетел на истината, (която на практика ненавижда), за да спечели доверието на апостолите, възмутил се и запретил на демона, говорещ чрез устата на слугинята, и бесът прорицател я напуснал (вж.: Деян. 16:18).
Демонът, който отпаднал от Небесната Църква, не може да говори истината. Както змията, която събира нектар от цветовете, превръща този нектар в отрова, така и разколниците, напуснали Църквата, която е стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), завинаги са загубили истината и през устата им говори този, който пръв въстана срещу истината.
Показателно е, че свещеномъченик Киприян поставя ереста и разкола заедно като един грях на богоотстъпничеството, който има своя неизбежен край – вечната гибел.
Свети Киприян разглежда вярата, истината и единството в неразривна взаимовръзка. Разколът унищожава вярата, извращава истината и разкъсва единството. Източните патриарси в своето „Окръжно послание от 1848 г.” пишат, че чистотата на вярата се пази в единството на любовта; че извън единството не може да има чистота на вероизповеданието; формата на единството е съборността, която се явява свидетелство за жизнеността на Църквата и гарант за истината. Това послание има канонически авторитет. Разрушаването на единството на Църквата може да стане чрез узурпиране на властта (като провокация срещу съборността), което виждаме в лицето на римския първосвещеник, и чрез разколи, които си присвояват името и достойнството на Църквата. Затова църковният монархизъм и разколът са грехове против единството и любовта. В първия случай истината се възприема не като свойство на благодатта, на Духа на Истината, действащ в Църквата, а принадлежност, собственост на човека с титла, като че собственост и имущество на римската катедра. Във втория, всеки ересиарх или разколник всъщност претендира за същата безпогрешност на своето мнение, както и римският папа.
Светите отци пишат, че еретиците и разколниците са обречени на гибел далеч преди Страшния съд. В първия псалом е казано: „Нечестивците не ще устоят на съда” (Пс. 1:5). Съдът предполага оправдаване или осъждане, но нечестието е грях против вярата и нечестивите вече са с клеймо на осъдени на челата си. За грешниците все още има надежда – молитвите на Църквата. За разколниците няма Църква, затова тяхната смърт е вечна богооставеност. Докато рибата се намира във водата, тя не си дава сметка що е това вода. Чак когато я хванат в мрежата, изхвърлят я на брега и тя започне да се задушава, разбира, че водата е живот. Чак след смъртта на човека душата разбира докрай какво е Църквата и какво значи навеки да се лишиш от нейните молитви.
И тъй, Господ е нарекъл дявола лъжец и баща на лъжата (вж.: Иоан 8:44). Свети Киприян пише, че дяволът не може да не лъже, тъй като той е най-древният лъжец. По време на изкушението на Господа в пустинята сатаната пристъпил към Него с думи заимствани от Свещеното Писание - сатаната подобно на теолог цитирал Библията (вж.: Мат. 4:6). Божието слово, което пророкът псалмопевец Давид нарича светлина по пътя на земния живот (вж.: Пс. 118:105), в устата на демона се превръща в гибелна мрежа. Господ отразил лукавата атака на сатаната, показвайки истинския смисъл на библейските заповеди, но последното слово на Господа било заклеване: „Махни се от Мене, сатана!” (Мат. 4:10) Хората, опитващи се да използват цитати от Библията и светите отци като доводи в своята борба против Църквата са подобни на воини, които са получили оръжие срещу врага, но с това оръжие раняват смъртно себе си и хората с тях. Разколниците правят същото, каквото и сатаната: позовавайки се на църковните правила и на светите отци, те изопачават и извращават духа и смисъла на тяхното учение; затова православният християнин по време на подобно духовно изкушение трябва да отговори на враговете с думите на Христа: „Махни се от мен сатана!”
Демонът се е явявал на подвижниците във вид на ангел на светлината, будел ги е за молитва, разсъждавал върху Свещеното Писание, предсказвал чрез тях бъдещето, така че хората смятали тези подвижници за прозорливи и дори за пророци. Дяволът предупреждавал за опасности, давал известия насън и пр. Той пристъпвал дори до такива велики подвижници като преподобните Симеон Стълпник и Петър Атонски и само Божията благодат и чистотата на сърцето им помагали да открият истинското лице на този „добър приятел” и „небесен посетител”: под мнимата светлина те виждали непроницаемия мрак, а под ангелската красота – безобразното адско чудовище. Но колко много неопитни люде повярвали на сатаната, повярвали на виденията на демоните и им се поклонили като на ангели и дори като на Самия Христос! Демонът изкушава отляво, показвайки греха в най-изкусителния вид; той изкушава и отдясно – чрез лъжливите добродетели, в основата на които лежат гордостта и самомнението.
Светителят Киприян пише: „Такива са лъстивите козни на врага, който по думите на апостола, „се преобразява в ангел на светлината” (2 Кор. 11:14) и на своите служители придава вид на борци за правда [те подобно на артисти се маскират като светителите Атанасий Велики, Марк Ефески и др. защитници на вярата, или като преподобните Макарий и Антоний. Разколът не е живот по заповедите на Православието в смирение и отделяне от света, а театрална демонстрация на Православието със скандиране на лозунги], а в същото време те [разколниците] възвестяват нощта за ден [лъжа вместо правда], предлагат погибел под вид на спасение [обещават да те възведат на планината Синай, но те бутат в пропастта], отчаяние под вид на надежда [лъжовната надежда като всяка утопия завършва с отчаяние: още приживе душата на разколника чувства необяснима тъга и тежест, а в смъртния час пред еретика се открива същността на разкола като бездънна черна яма, в която завинаги угасват любовта, вярата и надеждата], вероломство под вид на вяра [разколът винаги е свързан с измама, която разколниците наричат тактика, а своите престъпления оправдават с „грижа” за Православието, като че ли Бог се нуждае от защитата на грешника], антихриста под името Христос [в лъжецърквата трябва да има лъжехристос, демон под вид на Бог; тук се вижда също и друг смисъл: всеки разкол, борейки се с Църквата, разширява царството на ада и проправя пътя на идещия антихрист] и, прикривайки лъжата с правдоподобие [правдоподобието е най-опасният и затова най-лошият вид лъжа: за да хванат птица, под мрежата насипват зърна, за да отровят плъх, в примамката незабелязано поставят отрова], ... унищожават истината [истината заменят с правдоподобна лъжа, както в пръстен диамантът се заменя с фалшив дубликат]” (Пак там).
Показателно е, че разколниците смятат всички останали разколи, освен своя, за гибелни и лъжливи, възникнали под действието на страсти и гордост, съзират в тях нелепости и противоречия, а своя собствен разкол, който по нищо не се отличава от останалите, приемат като единственото щастливо изключение в цялата история на Църквата. Освен това разколникът твърди, че Църквата е отпаднала от него, а не той от Църквата: по същия начин на пияния му се струва, че той върви твърдо и непоколебимо, а къщите и дърветата се клатят, земята се люлее; когато падне до някоя ограда, мисли си, че тротоарът се е надигнал (като вълна в морето) и го е ударил по челото.
Действително главен признак на църковните разколи е по-нататъшното им дробене на други фракции, обикновено враждуващи помежду си. Показателен е примерът в това отношение с многобройните разколнически «църкви» и «синоди» в Гърция, появили се вследствие въвеждането на новия календар. Отстоявайки принципно правилна позиция по отношение на календара като част от Свещ. Предание, разколниците прекъсват общение с Църквата. Стоенето в Православието е възможно и има смисъл само и единствено в каноничната Църква, където действа благодатта на Светия Дух в църковните тайнства и има приемственост на ръкоположенията. Повече за разколите в Православната Църква – тук. |
Свети Киприян казва, че разколниците „не се обръщат към началото на истината” (Пак там. С. 179), тоест към Свещеното Писание, иначе биха могли „с лекота да преодолеят смущението си въз основа на кратко наставление в истината” (Пак там).
Той привежда думите на Спасителя от Евангелието за това, че „портите адови няма да й надделеят” (срв.: Мат. 16:18). За християнина тези думи са достатъчни, за да повярва, че Църквата ще остане непоколебима пред злите сили – демоните и хората, ада и богоборческия свят, като скала сред бушуващо море. Вълните връхлитат една подир друга срещу бреговите скали, като че военни отряди щурмуват крепостта и удряйки се в гранитната стена като останки от победена войска се връщат назад.
На разколниците им се струва, че вълните ще разбият скалата и морето ще я погълне като чудовище с огромната си паст. Но те забравят думите на Спасителя, Който казва, че ще построи Църквата Си на камъка на вярата. Тъй че при това положение разколът е неверие в Божието слово и малодушие пред силите на ада, който Христос победи.
Ние живеем не със знанията на слабия си разум, а с вярата като Откровение на Абсолютния Божествен Ум. Разколът е противопоставяне на човешки представи за истината срещу евангелската Истина, противопоставяне на паяжината на лични човешки разсъждения срещу Божествения Логос. Вярата е подвиг на духа, който преодолява всички съмнения и изпитания. А разколниците няма в какво да вярват, по-точно, остава им да вярват само в себе си.
Свещеномъченик Киприян се обръща към Стария Завет и привежда слова от Песен на песните: „Едничка е тя... съвършената ми” (Песен. 6:8). Тези слова той отнася към Църквата, както и други екзегети и тълкуватели на Свещеното Писание (свт. Григорий Ниски, блаж. Теодорит Кирски). Тя е едничка (единствена), значи не може да има друга Църква, тя е съвършена, затова не може да има нова Църква (съвършенството не се нуждае от промяна). Библията е написана от Светия Дух, затова в нея не може да има противоречия и двусмисленост. Тълкувателите на Библията единодушно твърдят, че Църквата ще остане благодатна и спасителна, ще преживее гоненията на антихриста и ще срещне Господа при Второто Му пришествие на земята.
Първият разколник казал: „Бог - това съм аз”. Новите разколници – неговите деца повтарят: „Църквата - това сме ние”.
Светител Киприян Картагенски смята, че ако разколниците действително вярваха в Библията, не би имало нужда нищо да им се доказва, тъй като истината би била очевидна.
Православната Църква ни е заповядала да изучаваме Свещеното Писание, като при това се ръководим от разясненията на светите отци, а не от собствените си мнения – плод на нечисто и страстно сърце.
Разколниците, позовавайки се на библейските текстове, игнорират светоотеческите тълкувания, с което изопачават техния смисъл и символика; затова всеки разколник претендира, че е оригинален тълкувател на Библията.
В теорията на относителността, която разглежда абстрактно такива категории като пространство и време, съществува известен парадокс: със средствата на математическия анализ не е възможно да се докаже, детето ли, когато скача се отделя от земята, или земята от детето (детето ли е скочило в посока нагоре от повърхността на земята, която при това е останала неподвижна, или земята се е придвижила надолу, при което детето се разглежда като неподвижен обект); детето ли е отделило стъпалата си от земята, или земята се е откъснала от стъпалата на детето. Но каквото и да твърди теорията на относителността, тук ние виждаме очевиден (аксиоматичен) и логически абсурд. Разколниците повтарят същата логическа нелепост, когато твърдят, че те стоят непоколебимо на местата си, а цялата Вселенска Църква се е отделила от стъпалата им и е отишла надолу – в пропастта на ереста и космическата пустота.
Разколниците твърдят, че те не са излезли от Църквата, че самите те са Църквата, че те имат свой епископат и свое свещенство и че запазват чистотата на вярата. В отговор на такива горди претенции св. Киприян пише: „Може ли да се мисли за този, който не се придържа към единството на Църквата, че той пази вярата? Може ли този, който се противи и постъпва противно на Църквата, [да се мисли], че той се намира в Църквата, когато блаженият апостол Павел... показвайки тайнството на единството казва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Еф. 4:5)? Това единство ние трябва здраво да държим и да отстояваме, а особено това се отнася за епископите, които председателстваме в Църквата, за да покажем, че и самото епископство е единно и неразделно. Нека никой не въстава срещу братството с лъжа! Нека никой не подрива истините на вярата чрез вероломна измяна! Епископството е едно и всеки от епископите цялостно участва в него” (Пак там. С. 179-180).
Тук у светия отец виждаме няколко важни мисли, а именно: извън Църквата не може да се пази вярата, тъй като пазителка на истината се явява съборната пълнота на Църквата; Православната вяра включва в себе си вяра в Църквата като богодаден, непоколебим стълп на истината; разколът не е само отпадане от Църквата, това е борба срещу Църквата, съпротивление на Църквата, също както разколът в Небесната Църква не е само отпадане от Бога, но и безсилна борба на падналите ангели с Бога, съпротива на сатаната срещу Бога, от което и сатаната е получил своето име „противник”.
Свещеномъченик Киприян призовава всички християни във всякакви обстоятелства да поддържат и да отстояват единството, особено що се касае до епископите. Светителят, както и всички свети отци, свидетелства, че епископството е едно и неделимо. Този, който учи другояче, е лъжец. Който се присъединява към отпаднали от Църквата епископи, постъпва като вероломен изменник. Епископ извън Църквата е лъжеепископ. Както не може да има ангел извън небесната йерархия, така не може да има епископ извън църковната йерархия. По думите на св. ап. Иуда, ангелите, които не опазили своето началство (ангелския чин) и напуснали жилището си, Небесната Църква (вж.: Иуда 1:6) се превърнали в демони, оковани с оковите на мрака. От колкото по-голяма висота паднали ангелите, толкова по-дълбоко и страшно било тяхното падение. Апостол Иоан, а по-скоро Дух Свети чрез апостола, нарича епископите ангели на Църквата (вж.: Откр. 1:20). Епископът-разколник е епископ-самозванец; епископ, противостоящ на Църквата, е подобие на падналия ангел, който последвал призива на сатаната.
Разколниците казват: „Нашият днешен епископат или този, който е ръкополагал нашите единомишленици за епископи в началото на разкола е получил хиротония в Църквата”. Луцифер също получил достойнство и име на първоангел в Небесната Църква, но помогнало ли му това? Напротив, Божиите дарове, които той пренебрегнал, Божията любов, на която изменил, красотата и сиянието, с които бил обдарен повече от всички ангели, послужили на Луцифер за вечно осъждане, на тази бъдеща мъка, която св. Иоан Богослов сравнява с огнено езеро (вж.: Откр. 20:10). Епископът, изоставил Църквата, която духовно го е родила и му е дала най-високото звание на земята, а също и човек, който помимо законната хиротония заграбва достойнството на епископ, става служител на сатаната и епископ на Луцифер. С такива „духовни отци” се хвали разколът. Онези, които влизат в чужди домове и разграбват имуществото, биват наричани крадци и грабители, подлежащи на съд; а епископите-разколници, които нахлуват в чужди епархии, като крадци нощем, прокопавайки таен проход и разграбващи не материално имущество, а човешки души – как да наречем? За тях крадци и грабители звучи твърде меко, защото тези „епископи” са светотатци (похитители на свещеното) и убийци, за тях закон не съществува; закон за тези самозванци-узурпатори е тяхната собствена воля и обсебеността им от властолюбие.
Разколниците, проливайки крокодилски сълзи по повод „нарушаването” на църковните канони, на практика отдавна са захвърлили в краката си и потъпкали всички канони, защото истинските канони са основани на вярата в единството и вечността на Църквата. Каноните са дадени на Църквата. Вън от Църквата те са недействителни и безсмислени, така както не могат да съществуват държавни закони без самата държава.
Апостолският мъж свещеномъченик Игнатий Богоносец, ученик на апостолите Петър и Иоан, свидетелства, че разколът е преди всичко отпадане от законния архиерей и разрушаване на богоустановената иерархия. В „Послание до филаделфийците” свети Игнатий пише: „Дух [Свети] ми възвести, че „без епископа не бива нищо да се върши, пазете плътта си като храм Божий, обичайте единението, избягвайте разделението” (Священномученик Игнатий Богоносец. Послание к филадельфийцам//Писания мужей апостольских. Рига, 1992. С. 337). И на друго място в това послание предупреждава: „Чеда на светлината и истината, избягвайте разделенията и злите учения, но където е пастирът [епископът], там отивайте и вие, бидейки овци. Защото много вълци, повидимому заслужаващи доверие... пленяват вървящите по Божия път, но при вашето единение, те сред вас няма да намерят място” (Пак там. С. 335). В „Послание към смирненци” св. Игнатий Богоносец им заповядва: „Всички следвайте епископа, както Иисус Христос – Отца... Без епископа никой да не върши нищо, отнасящо се до Църквата. Само тази Евхаристия трябва да се приема за истинска, която се извършва от епископа или от тези, на които той е дал право. Където е епископът, там трябва да бъде и народът, също както, където е Христос, там е и Вселенската Църква. Без позволението на епископа не бива нито да се кръщава, нито да се извършват вечери на любовта.” (Священномученик Игнатий Богоносец. Послание к смирнянам // Писания мужей апостольских. С. 343). „Прекрасно нещо е да знаеш Бога и епископа. Почитащият епископа ще бъде почетен от Бога, а вършещият нещо без знанието на епископа, служи на дявола” (Пак там).
Това е учението на древната Църква, то ни е преподадено чрез Игнатий Богоносец от светите апостоли Петър и Иоан; това учение е открито от Светия Дух лично на Игнатий Богоносец, за което сам светецът свидетелства в „Послание до филаделфийци”. По неговите думи да лъжеш епископа е все едно като да лъжеш Бога. Непослушанието към епископа и утаяването от него на всичко, отнасящо се до църковните дела, е служение на дявола. Как да бъде наречено тогава отхвърлянето на своя архиерей и отстъплението от Църквата? Това, навярно, не е само служение на дявола, но и подражание на самия сатана. Свещеномъченик Игнатий твърди, че „където е разделението... там Бог не обитава” (Священномученик Игнатий Богоносец. Послание к филадельфийцам. С. 337). А ако „Бог не обитава”, тогава какъв дух живее и действа там?
Един друг ученик на апостолите Петър, Павел и Иоан – свещеномъченик Климент, епископ Римски пише до коринтските разколници: „Вашето разделение мнозина е развратило и мнозина е хвърлило в униние, мнозина – в съмнение, а всички нас – в печал, а вашият смут още продължава.” (Священномученик Климент Римский. Первое послание к коринфянам // Писания мужей апостольских. С. 141). Свети Климент напомня на разколниците колко тежък е грехът на разкола: „Спомнете си думите на Иисуса, нашия Господ. Той казал: „Горко на такъв човек, който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина”. (срв.: Мат. 18, 6-7; 26, 24; Мк. 9:42; Лк. 17:2)" (Пак там). Значи неразкаяният грях на разкола е по-страшен от греха на самоубийството (самоубиецът погубва само себе си, а разколникът и себе си и другите, затова неговата вечна участ е по-тежка от тази на самоубийците).
Свещеномъченик Киприян привежда ярки сравнения и подобия за единството на Църквата. Той пише, че Църквата е една (единствена), макар с разпространението си по целия свят тя да се разраства и подразделя: „Защото слънцето има много лъчи, но светлината е една; много клони има на дървото, но стволът е един и здраво се държи за корена; много ручеи изтичат от един извор... но при самия извор единството се запазва.” (Священномученик Киприан Карфагенский. Книга о единстве Церкви. С. 180). Единството е онтологично, вечно и неизменно свойство на Църквата.
Господ пред Своите страдания се е молел на Своя Небесен Отец за учениците: „Да бъдат [те] едно, както Ние сме едно” (Иоан 17:22) – това е Божията воля и това е основата на двете главни заповеди – за любовта към Бога и за любовта един към друг. Иисус Христос открил на апостолите: „сатаната поиска да ви сее като пшеница” (Лк. 22:31), тоест да раздели човек от човека, да разпръсне всички на различни страни, както на хармана разпръсват сламата, за да я развее вятърът.
Архимандрит Рафаил, Падение гордых.
Превод: свещ. Божидар Главев
Бележки:
* Тук и нататък, с изключение на отделно упоменатите случаи, цитатите са по съчинението на свт. Киприян „Книга за единството на Църквата” по изданието: Священномученик Киприан Карфагенский. Книга о единстве Церкви //. Творения в 2 ч. Киев, 1891. Ч. 2. С. 176-199. – бел. ред.
** Тук и по-нататък в ъгловите скоби – текст на автора. – бел. ред.