И тъй, според всеобщото признание, трябва да вярваме, че Бог е не само всемогъщ, но е и справедлив, благ, премъдър и притежава всичко онова, което разумът отнася към най-доброто. Затова в реалното домостроителство не трябва да виждаме нещата по такъв начин, че в извършващото се от Бога да се открива само едно от боголепните свойства, а друго да липсва. Защото нито едно от тези високи наименования само по себе си, взето отделно от другите, не е добродетел.

И доброто, ако не е съединено със справедливото, премъдрото, всемогъщото, не е действително добро, защото несправедливото, непремъдрото или невсемогъщото не може да е добро. И могъществото, отделено от справедливото и премъдрото, не представлява добродетел, защото такъв вид могъщество е зверско и насилствено.

А и за другото трябва да кажем: ако мъдрото излезе извън пределите на справедливото или ако справедливото не бъде заедно с могъщото и доброто, то подобно нещо някой по-скоро ще нарече в собствен смисъл порок. Защото по каква причина някой би причислил към доброто онова, на което му липсва съвършенство?

Ако в мненията за Бога трябва да се стичат в едно всички съвършенства, то нека погледнем, съществува ли недостатък на някои от боголепните понятия в Божието домостроителство по отношение на човека? В Бога, разбира се, ние търсим признаци на благост. Но нима е възможно да има по-явно свидетелство за добротата от това да направиш свой онзи, който е преминал при противника, и Божественото естество, което е постоянно и неизменно в доброто, да не се съгласува в действията си с изменчивостта на човешкото произволение.

Бог не би „дошъл да ни спаси”, както казва Давид (вж. Пс. 79:3), ако благостта не бе вложила такова намерение. Но и благостта на това намерение не би принесла полза, ако премъдростта не бе направила човеколюбието действено. Защото колкото до онези, които са в болестно състояние, то може би мнозина биха искали болният изобщо да не страда. Но това добро произволение би могло да бъде приведено в изпълнение над болния само от такива, които владеят изкуството да изцеляват болни.

А по какъв начин мъдростта е съзерцавана заедно с благостта в реалните събития, тоест в тези, които в действителност се случват? Защото човек не може да вижда добро намерение в нещо абстрактно. Намерението не може да се разкрие, ако не попадне в светлината на някакви събития, свързани с него. И тъй, делата, които се случват последователно в някаква връзка и порядък, показват премъдростта и изкуството на Божието домостроителство.

А тъй като, според казаното по-горе, мъдростта, свързана със справедливостта, става абсолютна добродетел (взета отделно сама за себе си тя не би била добро), то в учението за домостроителството на човешкото спасение ще бъде добре да се разглеждат във взаимната им връзка и взаимно осветление двете свойства – имам предвид премъдростта и справедливостта.

Св. Григорий Ниски, „Голямо огласително слово”.

Превод: свещ. Божидар Главев