Който пребивава в Църквата, той е в Любовта Христова, той е влязъл в молитвата на Христос [Да бъдат (те) едно, както Ние сме едно], над такъв се е изпълнило Божието благословение и обещание, на такъв е открит пътят към спасението. А който е напуснал Божията Църква, над него се е изпълнила молитвата на сатаната, той се е оказал непотребна слама, отнесена от порива на вятъра. Всеки получава според състоянието на сърцето си: в дълбините на сърцето се сумира целият живот на човека, в дълбините на сърцето се решава съдбоносният въпрос: с Христос ли е човек или с Велиара. Затова в разкол човек попада не случайно: той омрачава своя ум със скрити или явни страсти, открива душата си за внушенията на демона и сам със собствените си ръце си копае гроб.

Само чрез Църквата действа Божията благодат, следователно да се спаси човек без Църквата е невъзможно. Свещеномъченик Киприян пише: „Отдели слънчевия лъч от неговото начало – единството не ще допусне да съществува отделна светлина [лъчът ще угасне]; счупи клон от дървото – отчупеното ще загуби способността да расте [клонът ще засъхне, листата по него ще увехнат и ще се превърнат в прах], отдели ручея от неговия извор – отделеното ще изсъхне [от него ще остане каменисто корито или мръсна заблатена локва]. По същия начин и Църквата, озарена от Божествената светлина, по целия свят разпространява лъчите си, но светлината разливаща се навсякъде е една и единството на тялото остава неразделно... От нея всички ние се раждаме [във Вечния Живот], биваме закърмени с нейното мляко [в Тайнствата], биваме одухотворени от нейния дух [благодатта]” (Пак там).

Свещеномъченик Киприян, както Соломон в Песен на песните, сравнява Църквата с Невеста Христова. Той пише, че Църквата не може да бъде обезобразена, че тя е чиста и нетленна: „Тя [Църквата] запазва нас за Бога, приготвя Царството [Божие] за родените от нея” (Пак там. стр. 180-181). Църквата е чиста и нетленна, но тя е чиста и нетленна заради Божествената благодат, обитаваща в нея, а не заради човешката правда и святост. Църквата напоява света с потоци благодат, само че в самата Църква има неразкаяни грешници, които като че са предназначени за погибел, но при това грешникът с ожесточена воля, грешник, който е отдаден в робство на страстите, само външно се намира в Църквата, а всъщност е чужд за Църквата. Ливадите оросявани с вода се покриват с килим от цветове и зеленина, а камъните, лежащи до самия извор, оросявани от същата вода, остават мъртви и безжизнени. Но нима изворът е виновен за това? Църквата в своята метафизична същност е свята и неизменна.

Свещеномъченик Киприян пише: „Всеки, който се отделя от Църквата се присъединява към жена-прелюбодейка” (Пак там. стр. 181), тоест според неговата мисъл, всеки разкол е подобен на скверния и мерзък грях на блуда (това е духовен блуд). Затова идолските капища, където израилтяните изменяли на Иехова, еретическите сборища, споменати в Откровението на св. Иоан Богослов (вж.: Откр. 2:9), и молитвените места на разколниците представляват вертепи на развратници и във всички тях еднакво се разтлява човешкият дух.

Свещеномъченик Киприян заявява, че за Църквата разколникът е „чужд и вредоносен враг” (Пак там). А според думите на Спасителя, враг на Църквата е адът: Портите адови няма да й надделеят (Мат. 16:18). Значи този, който се бори с Църквата, не само е приел поданството на ада, но и е встъпил в адовото войнство. Но нали женихът доста по-строго от собствения си враг ще накаже врага на своята невеста – този, който я клевети и я безчести. Във връзка с това не бива да забравяме, че Църквата е Невеста Христова и Негова Възлюблена.

След това светител Киприян произнася думи, които могат да бъдат наречени квинтесенция на съдържанието на неговата книга: „Не може да има Бог за Отец този, който няма Църквата за майка” (Пак там). Това изречение по предание възхожда към светите апостоли. То е станало всеизвестен афоризъм (наистина в малко по-друга форма): „Комуто Църквата не е Майка, нему и Бог не е Отец”, придобил форма на догмат във всички периоди на църковната история. Само в Църквата, изкупена с Кръвта на Спасителя Христос, ние можем да наречем Бога и Твореца на вселената свой Отец. В Стария Завет Бог се откривал на хората под имената Елохим (Могъщ), Ел (Крепък), Иехова (Вечносъществуващият), Саваот (Вожд на Небесното войнство), Шадай (сияние и присъствие на Божеството). Според светител Василий Велики името „Отец” е по-високо от другите имена, защото ни открива тайната на Светата Троица и отношението между Бог Отец и Бог Син. Бог е Любов, а в името „Отец” е заключена дълбината на Божествената любов към човека. Бог в рая присъства като Отец със Своята любов, милосърдие и близост до светиите; Бог в ада присъства като Съдия и вечно наказваща Правда. Падналите ангели са загубили своето синовство, Бог останал Господар за Своите метежни роби, но вече не е техен Отец. Комуто Църквата не е Майка, за него Бог не е Отец, а вечно наказващо Правосъдие. Така огънят за едните може да бъде светлина и топлина, а за другите - мъчение и гибел.

Разколниците казват: „Ние смятаме своята църква за своя майка”, но тяхната църква е лъжецърква, защото техният отец е лъжебог, този, който още преди сътворяването на видимия свят представил себе си за Бог. Кражбата на името е прийом от магията и окултизма. Адептите на една демонична извращенска секта наричат себе си „ангели”, а привържениците на друга не по-малко мерзка – „адамити” – синове на Адам. Някои окултни секти произвеждат своите названия от думи като „Сион”, „Роза и кръст” и пр. Пред нас е издевателска употреба на емблеми и имена, зад които е скрит демоничен конспиративен смисъл: колкото повече святост обладава името, толкова по-кощунствено е неговото светотатствено присвояване. Но нашите разколници са надминали и окултните секти, назовавайки себе си „Православна Вселенска Църква”. Но такава наглост не са се осмелили нито розенкройцерите, нито „Приоратът на Сион”.

Свещеномъченик Киприян пише: „Намиращият се извън Църквата може да се спаси колкото би могъл да се спаси някой, който се намира извън Ноевия ковчег” (Пак там).

Според древното предание Ной строил ковчега в течение на сто години. В това време той призовавал своите съплеменници да се покаят и така да отвърнат от себе си Божия гняв, но хората се смеели над неговите пророчества. Според думите на Библията хората станали плът (ср.: Бит. 6:3; Иов. 10:11), плът, която сякаш изцяло погълнала техния дух. Хората се уподобили на пръстта, от която били сътворени телата на първосъздадените човеци (Бит. 6:7), но пръст, неоживотворена от Божественото дихание. Сянката се вижда само при наличие на светлина, но в мрака сенките изчезват; само в светлината човек чувства своята греховност и нужда от покаяние. Когато замлъква и заспива съвестта, тогава човек престава да вижда своите грешки, той загубва способността да различава лошото от доброто. По думите на св. Теофан Затворник, хората преди потопа отвръщали на Ной: „Какво искаш от нас, ние тук живеем както живеят всички!”, като че ли грешника бива оправдан от това, че греши не само той, а и всички.

Ной строил своя ковчег не на брега на морето, а в планината и това било много забавно за хората, които смятали нашия праотец за безумец. Но времето дадено за покаяние свършило. Пророчеството се изпълнило. В продължение на четиридесет дни се изливал невиждан дотогава в историята на света порой, като че от небето огромна чаша пълна с вода се изсипала на земята. Отворили се изворите на подземните води и техните потоци се излели върху повърхността на земята... Поднебесната и подземната бездна буквално се съединили една с друга, за да унищожат всичко живо на земята. Хората търсели убежище от водната стихия, от океана, поглъщащ земята. Едни се залостели в своите домове, надявайки се на здравината на каменните стени, други търсели спасение по вековните дървета, а трети пълзели по скалите, мислейки, че ще избегнат гибелта по техните височини, но вълните на потопа преследвали хората навсякъде и ги настигали, както звяр настига плячката си. Ноевият ковчег оставал единственото спасително място, което Бог посочил на хората, но хората не послушали гласа на пророка, а доброволно избрали смъртта. Зверовете и скотовете послушали праотеца и влезли в ковчега, а гордите хора проявили към словата на Ной и неверие, и презрение. Само че нито в горските дебри, нито в дълбоките пропасти, нито по височините на орловите гнезда, нито в скалните процепи, нито по планинските върхове някой намерил спасение.

Ковчегът е образ на Църквата, а извън Църквата спасение няма. Сигурно допотопните хора имали кораби, салове и лодки, но потопът ги разпилял като трески и те били погълнати в неговата паст. Когато започнал потопът, хората се завтекли към ковчега, но се оказало, че той вече е затворен. Така Църквата призовава своите хора към покаяние до Страшния Съд, но когато Господ дойде на земята да съди живите и мъртвите, тогава вратите на Църквата ще се затворят като входа на ковчега.

Всеки разкол е опит хората да се справят и без ковчега, опит да се спасят, опирайки се само на собствените си сили, сковали от няколко дъски своя мъничка лодка. Зверовете се спасяват в ковчега, а хората погиват – това също е символ: каещите се грешници се сдобиват с Царството Небесно, а горделивците, които не пожелали да се спасят заедно със зверовете и скотовете, се оказват на дъното на морето. Колко много приличат разколниците на онези, които на призива на Ной отвръщали: „Но как мога аз да съм на едно място заедно със зверове и скотове!” Но нам не е известно кого ще избере Господ: явните грешници по-лесно принасят покаяние от гордите самовлюбени фарисеи.

Показателно е, между другото, че новозаветните разколници – новацианите и донатистите, съвременници на св. Киприян били наричани „катари”, тоест „чисти”, какъвто е смисълът и на названието на старозаветните фарисеи. Само че Евангелието ни показва, че фарисейската чистота е само маска, под която се таи най-гнусната страст – гордостта, за която е казано: „Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа” (Прит. 16:5).

И тъй, оказало се, че друг ковчег няма и океанът, покрил земната повърхност, превърнал всички убежища в един общ гроб. Днес съществуват множество разколи. Това е цяла флотилия от лодки-играчки, всяка от които се стреми да замени със себе си Ноевия ковчег. Но тях ги обединява едно: те желаят да се спасят не с вяра в Божието обещание дадено на Църквата, а уповавайки се на човешки изобретения и сили. Затова те всички са обречени и ги очаква една и съща участ.

Свети Киприян обяснява, че думите на Христос: „Който не събира с Мене, разпилява” (Мат. 12:30) означават, че нивата и лозето на Христос е Църквата, само там могат да се събират плодове; извън Църквата, колкото и да се труди жътварят, крайният резултат на неговите усилия и наградата за неговия труд ще бъдат само плевели и тръни, защото „събиращият на друго място, а не в Христовата Църква, разпилява Църквата Христова” (Пак там). Незаконно събиращият и присвояващ си чуждото богатство мами и граби от законния владетел, затова тези, които увличат хората, примамвайки ги в ереси и разколи, отнемат от Църквата единственото нейно достояние и Божие съкровище – живите човешки души. По отношение на живите души такъв хищник постъпва като прелъстител, по отношение на Бога – като крадец, а по отношение на Църквата - като грабител.

Нататък свети Киприян отново се връща към своята главна идея: Църквата е единна и неделима. Висшият принцип на единството на Църквата е единството на Лицата на Светата Троица: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30), „Тия Тримата са Едно” (1 Иоан 5:7). Светителят пише: „Кой би си помислил, че това единство, основаващо се на неизменяемостта на Бога и съединено с Небесните Тайнство, може да бъде нарушено в Църквата и раздробено от разногласието на противоборстващите желания?” (Пак там). Тук свети Киприян изразява мисълта, че Църквата е неизменяема, както е неизменяемо Самото Божество, и че силата, скрепяваща и съхраняваща това единство, се явява Небесно тайнство, тоест Божията благодат, живееща и действаща в Църквата. Земната Църква не може да бъде разделена, раздробена или изменена, затова защото е в единение с Небесната Църква. Свети Григорий Богослов пише: „Бог не може да лъже, иначе Той би престанал да бъде Бог”. Господ е дал на Църквата Своите обещания, те не могат да бъдат нарушени или изменени, иначе би трябвало да се измени и Този, Който ги е произнесъл.

Разколниците казват: „Ние искаме да запазим чистотата на вярата”. Свещеномъченик Киприян им отговаря: „Този, който не съхранява единството, той не съблюдава Божия закон, не пази вярата в Отца и Сина, не се придържа към истинния път към спасението” (Пак там). Разколникът не съблюдава Божия закон, защото единството на Църквата е законът Божий даден на Синай и в Сион. Принцип и център на това единство в Стария Завет бил Иерусалимският храм, единственият в света храм на Истинския Бог, а в Новозаветната Църква основа на единството се явява единството на йерархията, особено и пълно проявяващо се в литургичното общение.

Разколникът не пази вярата в Отца и Сина, тъй като разколникът не вярва в обещанието на Бог Отец, Който открил Себе Си в Стария Завет, явявайки на Моисей в Откровението на планината Синай образа на едната Скиния като символ на единството на Църквата. Той не вярва в Бог Син, Който в Новия Завет заявил, че адът няма да победи Църквата (вж.: Мат. 16:18). Той не вярва и в Светия Дух, основал Църквата и обитаващ в нея. Не вярвайки или съмнявайки се в Божиите обетования, дадени на Църквата, разколникът отхвърля вярата в Светата Троица: ако „вратата на ада” са надделели над Църквата, значи те са победили Божието обетование, значи те са победили Този, Който е обещал да запази Своята Църква.

Разколът не се придържа към истинния път. Там някъде сред планините и пропастите минава само един път и една погрешна крачка влече след себе си падане по склона и погибел. Там, където над бурната река е прекаран само един тесен мост и е необходим опитен водач, разколниците пренебрегват всичко, смятайки, че на тях по-добре е известен „истинния” път.

Разколниците казват: „ние сме църквата”, следователно огнените езици образували Църквата са угаснали. Разколниците казват: „Ние сме останали с Църквата, а вие сте отпаднали от нас”. Но какво значи това? Капката дъжд крещи на облака: „Ти се отдели от мен!” Пръските от вълната паднали на брега смятат, че не те са изхвърлени от дълбините, а океанът се е отделил от тях. Прашинката носена от вятъра уверява, че земята отпада от нея. Косъмът паднал от гривата на лъва се оплаква: „Бедният лъв, той висеше на мен, какво сега ще стане с него като е без мен?” Камъкът, откъртил се от планината, казва: „Гледайте, скалата се откърти от мен!” Точно същото твърдят и разколниците, когато уверяват, че не те са отпаднали от Църквата, а Църквата е отпаднала от тях. Впрочем между камъкът и планината и между капчицата вода и океана има много по-малки разлики, отколкото между групата самозванци-авантюристи и Вселенската Църква. От огромно количество камъни може да се образува подобие на планина; от безбройни капчици – море, а от разколниците, дори по численост те да станат повече от всички хора живели и живеещи по Земята, никога не може да се образува Църква. Може само да се разшири утробата на ада и да затлъстее сатаната!

Начало на Църквата е предвечната Светлина на Божествената Троица, а начало на разкола – лъжовната, мъртва, фосфорна светлина на Луцифер. Той изглежда като сияние и блясък за неопитните и за потъналите в страсти, но подвижниците виждали тази светлина във вид на кървав пламък.

Начало на Църквата е Логосът, Премъдростта и Силата Божия. Начало на разкола е хаосът. Външно той се проявява като разрушаване на църковната структура, като отхвърляне на йерархията. Вътрешният хаос на разкола е разномислието, противостоенето не само на Църквата, но и един на друг, това усилващо се противостоене на мненията. Хаосът на разкола не е първоматерията, още неоформеното вещество, а хаос като деструктивна сила, като центробежно движение от центъра към пустотата на периферията, като някаква духовна, нравствена и интелектуална ентропия.

Силата, извикала на живот Църквата, е любовта на Бога към Неговото творение. Силата, извикала на живот разкола, е гордостта и властолюбието на ангелите и хората. Основа на Църквата е Кръстът и Жертвата, Разпятието и Възкресението на Христа, които мистично продължават в Евхаристията. Основа на разкола е въстанието на ангелите, което започнало на небето и продължава на земята. Ехото от това въстание звучи като призив към метеж в човешкото сърце. Основа на разкола е разпадът, разделението и дробенето. Надеждата на Църквата е обещанието, дадено от Бога. Надежда за разкола е надеждата на собствената праведност и подмяната на Божественото Откровение с човешки мнения.

Духът на Църквата - това е духът на смирението. Образът на смирението е Самият Христос, носещ кръста към Голгота. Духът на разкола е сатанинската гордост, която не търпи някого над себе си. Образ на тази гордост на земята е строителството на Вавилонската кула, която по замисъла на богобореца Нимрод трябвало да достигне небесата, но рухнала под собствената си тежест.

Господ просил от Небесния Отец Неговите ученици да бъдат единни. Тази молитва се изпълнила в единството на Църквата. Видим принцип на единството се явява църковната йерархия и затова свещеномъченик Игнатий Богоносец казва: „Които са Иисус-Христови, те са с епископа” (Священномученик Игнатий Богоносец. Послание к филадельфийцам. С. 335). Сатаната просил позволение да разсее учениците на Господ, тоест Църквата на всички страни като пшеница, но Господ самото зло обърнал в добро: бурите, гоненията, ересите и разколите разсеяли във всички страни празните шушулки на онези, които по думите на апостол Иоан били с нас, но не били наши (Иоан 2:19), а пълните зърна останали в житницата – Църквата Христова. Затова молитвата на сатаната за погибел на Църквата Бог превърнал в нейно очищение от всичко чуждо. Сатаната взел от Църквата онова, което отдавна му принадлежало.

Свети Киприян като пример за единството на Църквата дава хитона на Господ, който не бил „разделен и разкъсан, но бил даден цял на този, комуто се паднал по жребий... „Хитонът не беше шит, а изтъкан цял отгоре додолу” (Иоан.19:23).” (Священномученик Киприан Карфагенский. Книга о единстве Церкви. С. 181). Светителят под думите изтъкан отгоре додолу вижда единството на Църквата произхождащо от небето от Бога Отца. Затова хитонът не може да бъде разкъсан от хората и „веднъж завинаги удържал крепка и неразделима своята цялост” (Пак там, стр. 182). Тук свети Киприян утвърждава, че единството и неизменността на Църквата са дадени от Бога веднъж завинаги. Това е дар свише, дар от Бога за Неговата Църква.

Светият отец казва за разколниците: „Не може да обладава одеждата Христова [благодатта], този, който разкъсва Христовата Църква” (Пак там). След това светителят преразказва библейското повествование за това, как след смъртта на Соломон било изречено пророчество за разделението на царството: „... пророк Ахия, като срещнал на полето Иеровоам, раздрал дрехата си на дванадесет части и казал: „Вземи си десет части, защото тъй говори Господ, Бог Израилев: ето, изтръгвам царството от ръката на Соломона и десет колена давам на тебе, а едно коляно^* ще остане нему  (3 Цар. 11:31-32). И тъй, когато дванадесетте колена трябвало да бъдат разделени, тогава пророк Ахия раздрал дрехата си. Но тъй като Христовият народ не трябва да се разделя, то и Христовият хитон... с неразделната здравина на своите свръзки... указва на неразделимото съгласие на всички нас, които сме се облекли в Христа. С тайнствения знак на Своята одежда Господ предизобразил единството на Църквата” (Пак там).

Християнинът не може да бъде разколник, а разколникът – християнин: „Кой е толкова нечестив и вероломен, кой е дотолкова заразен от страстта към раздори, че смята за възможно да дръзва да раздира Божието единство – одеждата Господня – Църквата Христова?” (Пак там).

Свещеномъченик Киприян привежда думите на Господа от Евангелието: „И ще бъде едно стадо и един Пастир” (Иоан 10:16); това едно стадо е Църквата, а единият Пастир е Христос. Земният образ на Христос е епископът, който се намира в неразривен съюз с другите епископи по подобие на единството на Лицата на Светата Троица. Картагенският светител казва: „Кой би помислил, че на едно място може да има много пастири и много стада?” (Пак там). Ако епископът е жив символ на Христос, то лъжеепископът е похитител на това име, образ на дявола, който сам паднал и повлякъл след себе си ангелите от небето. Сатаната тук на земята продължава своето дело – разпилява чуждите стада. Ако не може да има няколко пастира в едно стадо, тогава значи отделилите се от стадото биват водени от вълк към неговото леговище. Тази мисъл изразява св. Иоан Златоуст: „Докато си в оградата на Църквата, ти си в двора на овците; там си на безопасно място, а ако излезеш от оградата, ще бъдеш похитен от звяр”.

Свети Киприян пише, че пасхалният агнец в Стария Завет предизобразявал Христос. Този агнец трябвало да бъде изяждан в една къща, от едно семейство, без присъствието на странични хора и дори костите му да не се изнасят навън. Свети Киприян казва, че Христовата Плът, светинята Господня, не може да бъде изнасяна извън дома, а за християнина „няма друг дом освен едната Църква” (Пак там, стр. 183). Значи извън Църквата няма и не може да има тайнства. Имитацията на тайнства, извършвана от разколниците, е оскърбление на Божеството, противоборство срещу Светия Дух, обитаващ в Църквата. Свети Киприян привежда завета на апостол Павел: „Моля ви, братя, ... да няма помежду ви разцепления” (1 Кор. 1:10), „залягайте да запазвате единството на духа чрез връзките на мира” (Еф. 4:3).

Той пита разколника: „Нима мислиш, че може да стоиш и да живееш отделен от Църквата, устройвайки си някакви други различни жилища?” (Пак там). Да „стоиш”, значи да пребиваваш в истината. Човекът е единственото същество на земята, което може да стои право. Човекът с положението на своето тяло като че указва стремежа на духа към небето. Всички останали същества са преклонени и обърнати към земята. Да „живееш” - значи да се намираш в благодатта, да дишаш благодатта в молитвата, да се насищаш с нея в тайнствата. Извън Църквата човек не може да стои, духът му е лишен от крилете на благодатта и се влачи по земята. Без Църквата човек не може да живее. Духът отделен от Бога още тук на земята е обречен на вечна смърт (по думите на древните богослови – на инобитие, на съществуване, което е чуждо на природата). Жилищата, които сам човек си строи вместо Църквата, се превръщат в тъмници на духа и преддверия на ада.

Свети Киприян пише, че в Църквата трябва да царят простосърдечие и любов, „братството трябва в любовта да подражава на гълъбите, а в кротостта и безметежността да се сравнява с агънца и овчици” (Пак там, стр. 184). Пише също и че в сърцата на някои християни „има зверство на вълци, бесноватост на псета, смъртоносна змийска отрова и въобще кръвожадна жестокост на зверове” (Пак там). Това са неизкоренените страсти, които погубват християните, както сребролюбието погубило Иуда и затова „трябва да се радваме, когато хора като тях се отделят от Църквата, така със своята свирепа и отровна зараза няма да погубят гълъбите и овците Христови. Не могат да бъдат съединени и смесени горчиво със сладко, мрак със светлина... война и мир... буря с тишина” (Пак там). Гоненията, ересите и разколите са породени от дявола, но сам дяволът без да иска със своето зло съдейства за победата на доброто. Вътрешните и външните гонения очистват Църквата, затова св. Иоан Златоуст в тълкуванието на Деяния на светите апостоли пише: „Най-опасно за Църквата е, когато няма гонения”. Но това не оправдава гонителите, а само ги посрамя. Свети Киприян казва, че бурята прекършва само слабите дървета, но не може да изтръгне от земята тези, които имат дълбоки корени впити в твърда почва.

Гоненията, ересите и разколите очистват Църквата както огънят очиства среброто. Във време на изпитания и изкушения се проявява това, което се е таяло в дълбините на човешките сърца, също както дълбока нощ бива озарявана от внезапен изблик на светлина. В изпитанията се проверява вярата на човека, подобно на това, когато майсторът проверява здравината на отливката, удряйки я о камък. След буря въздухът е особено чист.

Свещеномъченик Киприян заявява: „Нека никой не си мисли, че добрите могат да се отделят от Църквата” (Пак там). Християнинът не може дълго да пребивава в разкол, дори случайно да попадне в разкол, както внезапно попадат във вълча яма, той ще чувства умъртвяващия, луцифериански дух на разкола, от който сърцето на човека се свива като че в предусещане на погибелта, а в дълбините на душата възниква чувство на печал, като болка от скрита рана. Дори християнинът поради своята простота или незнание да не успее да отвърне на доводите на разколниците, които са подобни на мрежа за лов на птици, самото сърце ще му подскаже, че в разкола витае духът на лъжата. Защо добрият човек не може да пребивава в разкол? Защото истинската доброта е победата над егоизма и гордостта, а разколът е поле на страстите.

Свещеномъченик Киприян привежда думите на св. ап. Иоан Богослов: „Те излязоха от нас, но не бяха наши;  защото, ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не са всички наши” (1 Иоан 2:19). Разколът е изпитание за вярата. Падението на ангелите станало за един миг. Ангелът е подобен на чист и ярък пламък, но когато този пламък угасне, той не може да се запали наново. Ангелът няма тази сложна двойствена природа, която има човека. В него не могат да пребивават заедно грях и благодат, добро и зло. Той или изцяло принадлежи на доброто, или изцяло и неразделно служи на злото. Ангелът може да бъде или само светлина, или само тъмнина. Господ казва в Евангелието: „Видях сатаната, как падна от небето като светкавица” (Лк. 10:18). Светите отци казват, че образът на мълнията показва първоначалното сияние и красота на Луцифер, а също и мигновеността на неговото падение.

Грехът на разкола, както казахме, повтаря греха на Луцифер, но изкушението става по друг начин. Човешката душа е подобна не на пламък, а на въглен. Въглените могат да са покрити с пепел и да изглеждат угаснали, но от порива на вятъра или от струи на горящо вещество могат наново да се разгорят. И в същото време е трудно да се каже какво има под пепелта: жар или само студена пепел. Апостол Иоан Богослов отбелязва, че има невидима граница, която като преминат хората стават вече неспособни за нравствено възраждане. Той назовава това състояние грях за смърт (срв.: 1 Иоан 5:16). В сърцето, да повторим, се сумира целият човешки живот. „Ликът” на сърцето, който е невидим за света, а може би и за самия човек, определя човека, неговите постъпки, в това число и избора между Църквата и разкола. Някои успяват да излязат от разкола, буквално като изскочили от огън, с пообгорени дрехи, но живи. Други изгарят и погиват в разкола.

Апостол Иоан Богослов в своето послание говори на верните: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко” (1 Иоан 2:20). Помазанието - това е благодатта. Благодатта в сърцето дава на човека възможност да почувства, че в разкола присъства бащата на лъжата (Иоан 8:44).

Така например, ако човек попадне от улицата в душно подземие, веднага ще почувства нетърпимия смрад, докато някой, който цял живот е живял в такова подземие престава да усеща зловонието на застоялия въздух. За да отпадне от Църквата, човек трябва предварително да загуби благодатта, макар формално все още да се намира в Църквата.

<< предишна || следваща >>

Архимандрит Рафаил, Падение гордых.

Превод: свещ. Божидар Главев

* В гръцкия превод: две колена – бел. ред.