В Догматическото богословие на о. Олег Давиденков, по който курс се водят лекциите по догматика в някои руски учебни заведения, като безспорна научна истина е изложена една много разпространена днес хипотеза. В главата „Юридическата теория за изкуплението”, описвайки появата на "юридическия" възглед относно догмата за изкуплението, авторът твърди, че баща на тази теория се явявал западният схоластик Анселм Кентърбърийски (1033-1109), а същността й се свеждала до следното: първородният грях е нарушение на Божията правда и представлява оскърбление на Бога, което изисква и съответното изкупление заради извършеното престъпление. Затова Сам Бог в Лицето на Своя Син решава да принесе този откуп, за да бъде удовлетворена справедливостта. Христос бива осъден на кръстна смърт от грешното човечество, за да се открие на това човечество пътят към загубената благодат.

Този възглед Анселм изложил в труда си „Cur Deus homo” („Защо Бог станал човек”). Тази теория споделяли и по-късните схоластици като Тома Аквински, Петър Ломбард и др.

Според о. О. Давиденков това учение намерило по-нататъшното си развитие в протестантизма, а после се появило и в руските догматически курсове от края на ХІХ в. - в „Догматическото богословие” на митр. Макарий Булгаков, както и в догматическите системи на прот. Н. Малиновски и еп. Силвестър Малевански. Виден защитник на тази теория е и подвижникът на благочестието от ХХ в. архиеп. Серафим Соболев.

Термините „удовлетворение”, „заслуга”, „оскърбление”, „заплащане на дълга” о. О. Д. решително обявява за „откровено схоластически термини”. Именно затова е голямо значението на Константинополския събор от 1157 г., защото от неговите решения и запазеното като протоколи от разискванията става безусловно ясно, че хипотезата, която излага о. О. Д., е просто един мит. Основният въпрос, който се разисква на събора, е на кого е била принесена Голготската жертва и как трябва да се разбират думите от Светата Литургия: „Ты еси Приносяй, Приносимый и Приемляй”.

Застъпниците на едното мнение (еретическото) на събора смятат, че Кръстната Жертва била принесена само на Отца и Духа, но в никакъв случай не и на Самото принасящо жертвата Слово. Православните пък твърдят, че приношението е извършено не само от, но и на Самия Син и в пълно съгласие с думите от Светата Литургия, той е Приемащ Жертвата като едно от Лицата на Неразделната Света Троица[1]. Едното неразделно действие на Светата Троица е основата, върху която стъпват православните в изясняването на своите доводи.

Това, което има връзка с разглеждания тук въпрос, е че в целия кръг на разискванията изобщо не се подлага на каквото и било съмнение или критика „юридическият” възглед относно изкуплението на човека. Напротив, той се приема като нещо напълно съвместимо със светоотеческата мисъл и участниците в събора без никакво смущение използват термина „оскърбление” на Бога, описвайки същината на греха на нашите прародители, без да считат, че този термин има някаква връзка със западната схоластика, както твърди о. О. Д.

Ето какво пише в томоса на Константинополския събор: „Като подбрахме малко от множеството свидетелства на божествените отци за ясно доказателство на истината, ние поместихме това в настоящия списък, избягвайки пространността на словото. Желаещите да проявят трудолюбие следва да съставят определението на този догмат, изхождайки от множество други свидетелства.След като божествените отци са се изказали единогласно относно това, че Владиката Христос доброволно принесъл Себе Си в жертва, принасяйки Самия Себе Си по човечество и Сам приел жертвата като Бог заедно с Отца и Духа, на това основание, на което ние и преди сме били съединени, подобава и занапред да мъдърстват питомците на Църквата, бидейки поклонници на Троицата. Богочовекът Слово по време на Господните Страдания принесъл Спасителната Жертва на Отца, на Самия Себе Си, и на Духа, от Които(Три Лица, ск. м.) човекът бил призован от небитие към битие, Които той оскърбил, престъпвайки заповедта, с Които и станало примирението чрез страданията на Христа” (к. м.).

И тъй, възгледът, който о. Олег Давиденков, а също и много днешни модернисти приписват на Анселм Кентърбърийски, е изповядван от православните отци на Константинополския събор от 1157 г.

Първите хора престъпват Божията заповед, Бог е бил оскърбен,а примирението на човека с Бога става чрез Кръстните Страдания на Спасителя. За това че Бог е бил оскърбен от първите човеци говорят също св. Ириней Лионски, св. Николай Кавасила и други свети отци.За заплащане на дълг или цена пишат св. Атанасий Александрийски, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Ефрем Сирин, св. Максим Изповедник, св. Николай Кавасила. Св. Григорий Палама също се присъединява към общото светоотеческо мнение, казвайки, че изкуплението чрез кръстните страдания на Спасителя е „способ, по-добре съответстващ на нашето естество и немощ, като способ, заключващ в себе си и принципа на Правосъдието, без което нищо не се извършва от Бога”­[2]. Светите отци от по-ново време също без нито едно изключение се присъединяват към този възглед.

Важно е да се знае, че на този Константинополски събор латинстващата партия, чиито идеи биват свързани със западната схоластика, застъпва неправославния възглед, че кръстната жертва е принесена само на Отца и Духа, но не и на Сина. Важно е, защото дава да се разбере по каква линия е разделението между православните и латинстващите, а именно, че разделението не е по линия на „юридизма”. Напротив, от всички привеждани в процеса на разискванията цитати от светите отци личи, че т. нар. „юридически” възглед е всъщност чисто светоотечески.

Не по линия на „юридизма” са и проблемите при Анселм Кентърбърийски. Като проблем на неговия труд „Cur Deus homo” по-скоро може да бъде посочен логическият метод, с който той се опитва да докаже, че точно този начин за изкупление на човешкия род от греха, е единственият валиден, разумен, ефикасен и достоен метод за изкуплението, но, увличайки се от логическите доказателства и прекалявайки със силогизмите, забравя, че изкуплението все пак не може напълно и без остатък да се вмести в човешката логика. Личи един стремеж изкуплението да бъде превърнато от догмат на вярата в неопровержим логически постулат. И това, което е може би най-необичайно за православния читател, е че в труда на Анселм Кентърбърийски липсва каквато и да било обосновка с преданието на Църквата и светоотеческите творения.

В заключение още веднъж ще отбележим, че това, което модернистите наричат „юридически възглед” относно догмата за изкуплението, исторически се проследява като светоотечески възглед, тъй като е ясно заявен в самото Свещено Писание и точно по линията на светоотеческото предание достига и бива отразен в руските догматически курсове от ХІХ в., а не както твърди о. Олег Давиденков и много днешни модернисти и антиюридисти – по линията на западната схоластика. А самата инициатива „борба със схоластиката”, която вече десетки години владее умовете на новите богослови, е пряко свързана с една от основните митологеми на модернизма – тъй наречения „западен плен”.

Католическата църква започва своята „борба със схоластиката” след Втория Ватикански събор от 1960 г, така че това вече е общомодернистка инициатива. Сблъсквайки се с митологемата „западен плен”, вярващият трябва просто да си зададе въпроса: Защо през цялата история на антилатинската полемика от православна страна „юридизмът” никога и никъде не е бил заявен и атакуван като съществен проблем на западното богословие или изобщо на богословието, а изведнъж стана ненавистен в края на ХІХ и началото на ХХ в.

Явлението „анитюридизъм” няма корени в светоотеческото предание. Няма нито един свети отец, който да е „антиюридист”. Дори отбелязването само на този факт е достатъчно, за да се направи изводът, че богословите „антиюридисти” и „борци със схоластиката” не разсъждават в православен светоотечески дух, а разпространяват фантазии, основани на идеологически предразсъдъци.

[1] Данни за историята на Константинополския събор от 1157 г., Мai, Sp. R, стр. 1, цит. по иеромон. Павел (Черемухин). Константинопольский собор 1157 г. и Николай еп. Мефонский.

[2] Свт. Григорий Палама. Омилия XVI, О Домостроительстве Воплощения Господа нашего Иисуса Христа.