Човешкото слово е средство за общуване и себеизразяване. Но в нашия речник има думи, които вече не са така строго натоварени смислово и по-скоро скриват вместо да изясняват своето значение. Сред тях има такива, превърнати в етикети и квалификации, които се прикачат на този, който не е съгласен с нечие мнение или позиция. Една от тези думи, чиито смисъл хората не разбират напълно, е станалата особено модерна напоследък дума «фанатизъм».

Често човекът, който е непоколебим в своите убеждения, наричат фанатик, само защото той изповядва твърдо определена мирогледна позиция, която не желае и нравствено не може да промени. Да си спомним времето, когато всички религиозни хора бяха наричани фанатици; когато вярващия човек наричаха мракобесен, краен и самата вяра в Бога се опитваха да изкарат, че е в резултат на невежество, фанатизъм или лицемерие.

И ето че днес, в наши дни, думата «фанатизъм» отново започнаха да употребяват, когато някой трябва да бъде очернен, да се дискредитира човек, който има свои убеждения и не ги променя както се сменят носни кърпички или както хамелеонът променя цвета си в зависимост от обкръжаващата го среда. Затова трябва добре да разберем какво е фанатизъм и какво - принципност.

Аз разбирам фанатизма като духовна гордост, като ориентиране единствено по себе си, убеденост не в истината, а изключително в правотата на собственото мнение. Фанатизмът е дефицит и даже отсъствие на любов към другите хора, убеждение, като определена позиция, при липса на желание да се разбере другия човек; фанатизмът е непробиваема духовна черупка, през която човек е неспособен да види нещо друго; фанатизмът в известен смисъл се явява авторелигия. Кредото на хората, които я изповядват, е: «Моето мнение е винаги правилно!»

Колкото до убедеността и принципността, то това е вече нещо друго. Човек, който има свои религиозни убеждения, е способен да ги обясни и отстоява; способен е да отговори на въпроса, защо именно те са станали за него истина и живот. Принципният, а не фанатичният човек, умее да разкрие самата същност, основата на своите убеждения. Да не променя убежденията си, да не се колебае в тях, да не заменя истината с ползата, тоест с прагматизма, съвсем не значи, че той е фанатик.

Лично аз считам, че в една по-нататъшна перспектива понятията «истина» и «полза» се сливат едно с друго. Истината не носи в себе си вътрешни противоречия, този, който я изповядва, никога не бива посрамен, този, който се надява на нея, никога не греши, не се лъже. А човек, подменящ истината с временната изгода, никога не достига високи цели и резултати. Временната изгода, получена за сметка на отстъпление от своите убеждения, след време може да се превърне в трагедия. Тази ефимерна полза ще бъде взривена и разрушена от самия потенциал на лъжи и противоречия, заложени в нея, защото всяка лъжа има центробежно направление. Всяка лъжа сама в себе си съдържа елементи на тление и разпад. Истината обаче е цялостна и нетленна.

Хората, вътрешно равнодушни към религията и само номинално принадлежащи към християнството, виждат в непоколебимата привързаност към светото Православие само фанатизъм и нежелание да се огледаш и видиш, че съществуват множество други религии. Те не могат да си представят, че Православието може да бъде избрано не само като една от истините и даже не само като най-висшата от истините, а само като единствената и универсална истина. Да гледаш на Православието като на универсална истина е единственият път към спасение и реално Богообщение – неприемливо за безразличните към религията хора. Те виждат в такъв възглед отрицание на цялата история на световната култура и цивилизация. Но в такъв случай трябва да видим, как са се отнасяли към Православието светите Отци.

* * *

Всички църковни отци, всички Вселенски и Поместни Събори винаги са учили, че истината е една и че няма такова нещо като много истини, нито релативизъм в областта на нравствеността. Учението на всички свети Отци, почитани от Православната Църква, всички съборни постановления, приети като «конституция» на Православната Църква, са базирани на принципа на изключителната истинност на Православието. Нито в едно съборно постановление няма да намерите даже намек, че съществуват няколко истини и че освен Православието има и други спасителни религии. Затова ако вземем за позиция на фанатик привързаността към Православието и убеждението, че само в него се осъществява истинското спасение, значи и всички постановления на Вселенските и Поместните Събори трябва да отнесем към плодовете на фанатизма, защото всички те говорят за една истина.

В постановленията на Вселенските и Поместните Събори се чувства една характерна тревога за чистотата на вярата, за чистотата на Православието; долавя се една необикновена чувствителност у светите Отци към всяко отклонение от древното църковно Предание, към самата опасност от такова отклонение, която може да се съдържа в невярна или неточна формулировка. Ние знаем колко скрупульозно се изучавали на Вселенските Събори всичките материали, на основание на които се формулирали съборните правила, особено догматическите постановления и канони. Понякога несъгласия сред участниците на Съборите са възниквали за една само дума, която е можела да внесе в определението двусмисленост.

Ако приемаме за фанатизъм убедеността в това, че спасението е само в Православието, тогава постановленията на Вселенските Събори трябва да разглеждаме като произведения на хора, недостатъчно просветени и нямащи християнска любов; тогава ние изобщо не трябва да считаме задължителни за себе си тези толкова важни съборни постановления. Но какво ще остане при това положение от нашето Православие? Църквата не познава някакво «либерално» Православие. Църквата знае само едно единствено Православие – това, което ни е донесло буквата и духа на църковното Предание, идващо от Апостолите. Либералното Православие не съществува. Теософското Православие – също. Религиозната «уравниловка», съгласно която всички ще се спасят, независимо от това в какво вярват, стига само да имат вяра, e лъжлива и неприемлива.

Православието предполага единственост, уникалност и вечност на истината. Допускане на множество истини означава неверие в ни една от тях. Ако подходим към убедеността като към фанатизъм, а към безразличието в убежденията - като към проявление на християнска любов, то към кого тогава да причислим такива свети Отци като Киприян Картагенски, който казва: «Комуто Църквата не е Майка, нему и Бог не е Отец»? Към хората, чрез които е говорил Дух Светий или към заслепените и зли фанатици?

Към кого да причислим светителя Николай Мирликийски, който се отличавал с голяма жар по време на спора с арианите? Към тези, които имат любов към Иисуса Христа, подобно любовта на Апостолите, или отново към фанатиците, неспособни да разберат и приемат чуждото мнение? Не можем да назовем нито един от светиите, нито един от учителите и отците на Църквата, който да е говорил за плурализъм на истината. Ако тези богоносни мъже наречем фанатици, тогава какво означава самата дума «фанатизъм»?

* * *

Консерватизмът не е фанатизъм. Думата «консерватизъм» има не само отрицателно значение, както твърде често считат в света. Консерватизъм значи «запазване». Православната Църква не е еволюираща Църква за разлика от римокатолическата. Светото Православие утвърждава, че еволюция в догматическата област не съществува, че светите Отци и Вселенски Събори са разкрили догматите, които вече са се намирали първоначално в Откровението. Те не са внесли нищо качествено ново, а само са явили, разкрили и определили всичко това, което вече е било. В основата на теорията на еволюцията лежи принципът за развитие от простото към сложното, от примитивното и низшето – към по-висшето. Принципът на еволюцията в догматическата сфера винаги допуска възможността да се предполага, че в бъдеще могат да се появят някакви нови учения, догмати и откровения.

Колкото до Православната Църква, то тя учи, че ние сме тръгнали не от бедността, а от богатството. И всичкото богатство ни е дал преди това Господ Иисус Христос в Своето Откровение. Всичкото това богатство е било заложено в учението на Църквата от самото начало. Светите Отци и Вселенските Събори извършили действително титанически, колосален труд. Но какъв точно труд? Те формулирали това, което се е намирало в Свещеното Предание и Свещеното Писание, въплътили догматическите определения в безупречна словесна форма, без да внесат в тях нищо ново. Тези идеални формулировки имали огромно значение именно тогава, когато Църквата я грозяла опасността от неправилно разбиране на тези или онези православно-църковни истини. И затова много често непосредствен повод за създаването им ставало изопачаването в разбирането на Свещеното Предание и Свещеното Писание от еретиците.

В християнското вероучение не бива да се внасят никакви нови елементи, защото Господ вече ни е дал всяка истина. Господ ни е дал някаква, образно казано, концентрирана енергия в самото начало на Своето благовестие, и от тази енергия Църквата се храни в продължение на цялата си история. Ние не знаем повече от това, което е знаела Църквата преди хиляда години. И в тези времена Църквата не е знаела повече от времената на Апостолите. Църквата всякога е подобна сама на себе си. В Църквата няма израстване. В Църквата има само едно – разкриване. Разкриване на символите, разкриване на образите. Самото богословие е разказ за вечните догмати на Църквата на език, понятен за съвременния човек. Но богословието не може да достигне до някакви открития, както е, да речем, във физиката или химията. Даже когато говорим за религиозната проблематика, това не е съвсем точно. В Църквата няма и не може да има никаква религиозна проблематика. Могат да възникнат само определени трудности в търсене на точните словесни формулировки в процеса на разкриването на вече известни църковни истини.

Църковните истини не биват откривани на ниво дискусии или полемики. Църковните истини са разкриване учението на Църквата, което винаги е съществувало. Например, в XIV век били така наречените паламитски спорове, когато се говорело, че Църквата уж била приела «нов» догмат за Божествената същност и Божествените енергии. Но ако се обърнем към патристиката, ще видим, че «паламити» до свети Григорий Палама са били преподобните Макарий Велики, Симеон Нови Богослов, Григорий Синаит и много други, че това учение винаги е съществувало у Отците на Източната Църква. Още свети Василий Велики учил за Божествените енергии и Божествената същност. В съчинението «Против Евномий» намираме учението за Божествената природа и Божествените имена. Свети Григорий Палама формулирал православното учение, което е било потвърдено на два Константинополски Събора. Но това не е било нова стъпка или степен в развитието на християнската догматика. Това било правилно богословско разкритие на вече съществувалата и известна църковна истина.

Позицията, съгласно която не може да се съедини несъединимото, – тъй като Православието обладава истината в пълнота и не се нуждае от външни притурки към нея – не може да се разглежда като проявление на личен фанатизъм. Тази позиция се потвърждава от историята на Църквата, от примерите на светите Отци и постановленията на Вселенските и Поместните Събори, които Църквата не е отменила и които не могат да бъдат отменени, иначе ще бъде отменено самото свето Православие. Друг е въпросът, съхранила ли се е в някаква степен истината в инославието; до колко е била повредена в тази или онази конфесия. Апостол Павел говори, че ние няма да съдим външните (1 Кор. 5:12–13). И затова ми се струва, че за нас главно си остава следното разбиране: спасението е само в Православната Църква. Инославието и иноверието са външни. А външните ще съди Бог, не ние.

Сайт на архимандрит Рафаил Карелин

Превод: Десислава Главева