Преди броени дни по БНР беше излъчено интервю със Сливенския митрополит Иоаникий, в което между другото се засегна и въпросът за връщането на църковния календар. В същото интервю бе потърсено мнението и на иеромонах Никанор от Гигинския манастир. За съжаление неговото изказване по темата прозвуча повече като коментар на църковно-политически анализатор, отколкото на духовно лице. Наред с това бяха изказани и някои неистини, което наложи написването на тази статия. Нека първо видим какво каза за БНР о. Никанор.

Иеромонах Никанор: „В нашия манастир по убеждение служим по така наречения стар календар, той всъщност е църковният календар, а другото е папски, светски, граждански, както искате го наречете, но в никой случай не е църковен календар.

Въпросът за календара, за неговата промяна стои и в другите така наречени старостилни поместни църкви като Сръбска, като Московска патриаршия дори, въпреки че там е много труден този въпрос. От една страна, тоест там има сили, които искат да го променят, от друга, той е и в контекста на противоборството Московска патриаршия – Вселенска патриаршия. И Българската църква в годините, особено след като се освободи от политическата опека на „братския” Съветски съюз, взе една по-самостоятелна и по-междинна роля. В нашата църква има сили, които са еднакво обърнати към Истанбул, да го наречем с неговото актуално име или Цариград на български, и с поглед и към Москва, а всяка промяна на календара ще покаже една ясна посока. Тоест, ако ние решим да върнем календара, това ще е един политически акт на Светия Синод, който иска да каже, че ние се ориентираме към Московското православие, а една скоба: Българската Църква по традиция е в лоното на Вселенската патриаршия. Цялата наша църковно-народна, певческа, църковно-архитектурна традиция е изцяло Константинополска.

Виждате този въпрос, после той е в контекста на един по-голям проблем, това е съвременната ерес на икуменизма, която причинила невероятни страдания и разделения в Църквата. Връщането на стария календар няма как да стане без покаяние, то това е и смисълът на един такъв акт, българският Свети Синод да се разкае, защото той е виновен за тази промяна, за допусната грешка от него по-рано, макар че малцина от тези, които са сега, са били тогава, дали има и един дори, и това би трябвало да бъде свързано с осъждането на тази ерес на икуменизма. Обаче това ще бъде много нелиберално, много антиевропейски, много, нали, на съвременен език казано, мракобеснически и не ми се вярва корифеите на нашето богословие, които все пак им се слуша гласа в Църквата, не ми се вярва и митрополитите, които са под влияние на това богословие, да направят такъв смел ход в посока към изправление на духовния живот.”

*****

След доброто начало, в което категорично разграничава църковния календар от папския, о. Никанор изненадващо преминава към разсъждения, които започват да размиват и замъгляват този иначе ясен по същество въпрос, поставяйки го в един съвсем различен „контекст”. От православна гледна точка въпросът за правилността и връщането на църковния (стар) календар е пределно ясен: новият григориански календар е ненужно и вредно нововъведение и отстъпление от Православната традиция, водещо до разрив в богослужебното единство с по-голямата част от православните християни по света, пазещи ненарушима тази традиция. Самопонятно е, че единството трябва да се възстанови с връщането в БПЦ на църковния календар. За жалост този така ясен въпрос о. Никанор запрати в зоната на здрача с твърдението, че „ако ние решим да върнем календара, това ще е един политически акт на Светия Синод, който иска да каже, че ние се ориентираме към Московското православие”. Подобно мнение, че старият календар би могъл да бъде възприеман не като част от Свещеното Предание, а като „оръдие на руската експанзия на българска територия” съвсем не е ново. В модернистично настроените богословски среди у нас отдавна е в обращение митологемата, че старият стил е „руска практика, с която ние българите не би трябвало да имаме нищо общо”. Такива заявления се чуха и при печално известния пуч* в Руската църква в София неотдавна. Не че този въпрос като всеки друг не може да бъде вкаран в сферата на политиката и тълкуван именно в такъв „контекст”, но дали е редно вместо да се погрижим да пазим онова, що ни е предадено от светите отци (срв. 1 Тим. 6:20), да пресмятаме в чия сфера на църковно-политическо влияние ще попадне БПЦ? И кое налага осветскостяването на този чисто духовен въпрос?

Подходът, използван от иером. Никанор, го довежда до твърдения, които са съвършено антиисторични и антицърковни. По този начин се премества проблемът от болната глава на здравата. Такова нещо като идеологическа експанзия посредством календара има, но точно григорианският календар се явява оръжие на папската и икуменическа експанзия. Това за никого не е тайна, още повече, че многократно е заявявано както от видни католически дейци като например патер Тондини**, така и от въвелите новия календар „православни” икуменисти. Потвърждава се и от историческите събития. Да си припомним например Брест-Литовската уния: първото нещо, което униатите предприемат в завладените с огън и меч територии, е въвеждането на григорианския календар. И това ако не е експанзия чрез календара! Да се определя обаче връщането на църковния календар като експанзия на „Московското православие” (каквото и да значи подобно манипулативно словосъчетание „Московско православие”) или като неин атрибут, както и този ход да се оцветява в политическа окраска, всичко това не е нищо друго освен евтина демагогия, още повече, че самата църковна история и действителност говорят обратното.

Не Московската, а Цариградската патриаршия бе основният участник в свиканите от самата нея три събора в края на ХVІ век, на които григорианският календар беше категорично осъден и отхвърлен, и тази твърда позиция по календарния въпрос остава неизменна в продължение на цели четири века до началото на ХХ в., когато кормилото на управлението поема печално известният масон Мелетий Метаксакис. По логиката на иером. Никанор след въвеждането на новия календар през 1923 г. би трябвало да се оформи противопоставяне по оста Гърция и Константинопол срещу Русия. Само че нищо такова не става. Основното противопоставяне е това на висшия клир на Константинополската патриаршия и Еладската архиепископия срещу собственото им паство и Църковното предание, докато в същото време макар и за кратко новият календар бива приет в Руската църква.

Налице е наистина двуполюсен модел на противопоставяне, но той е между православни и отстъпленци, каквито има във всички поместни православни църкви, а не между една или друга патриаршия. Нелепо и невярно е да се говори за някакво календарно противостоене на Москва срещу Цариград. Ако има противопоставяне на двете патриаршии, то досега винаги е ставало поради агресивната политика на Цариградската патриаршия, изразяваща се в осъществяване на разколнически мероприятия из канонични територии на Московската патриаршия, а не заради календарния въпрос. Дори обратното, в самата Московска патриаршия има високопоставени лица като митр. Иларион Алфеев, изказвали се за въвеждане на новия календар, а ако председателят на ОВСЦ не провежда официалната „старокалендарна завоевателна политика” на МП, тогава кой? Преди въвеждането на новия календар в Българската Православна Църква натиск за приемането му се опитва да оказва не някой деец на Цариградска патриаршия, а отявленият филокатолик митр. Никодим (Ротов) Ленинградски от Московската патриаршия. От тези и от други подобни примери, каквито има не един, става ясно, че о. Никанор разглежда въпроса през идеологически диоптър, плашейки незапознатите с призрака на някакво „Московско влияние” - плод на невежество и злонамереност. Като добавим към всичко това и казаното от митр. Иоаникий в същото предаване, че по църковния стар календар освен Московската патриаршия са още Иерусалимската патриаршия и Света гора***, която пък е под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, става съвсем ясно, че оста на противопоставяне, както я вижда о. Никанор, е изместена.

Също така твърдението, че цялата наша „църковно-народна (?!), певческа, църковно-архитектурна традиция е изцяло константинополска” е подвеждащо. На какъв език служат в Гигинския манастир – на гръцки или на църковно-славянски? Календарът, който само допреди няколко десетилетия беше в употреба от цялата вселенска Православна Църква, не може да бъде отъждествяван с някакви поместни певчески, архитектурни, езикови или каквито и да било други традиции. Защото календарът не е поместна, а всеправославна традиция с хилядолетна история, и по тази традиция се осъществява общото за всички църкви богослужение, независимо в какви храмове се служи, на какъв език, каква е певческата, църковно-народната традиция и т.н.!

Другият контекст, в който о. Никанор разглежда календарния въпрос, е контекстът на икуменизма. В началото правилно посочва, че „съвременната ерес на икуменизма е причинила невероятни страдания и разделения в Църквата”. След това обаче връщането на календара той обвързва с прекалено високи изисквания за покаяние от страна на Св. Синод за въвеждането на новия стил, макар вината за това да била у предшествениците на днешните синодални архиереи, защото „малцина от тези, които са сега, са били тогава, дали има и един дори”. Това обаче ни напомня за прийом от разколническата демагогия, когато пред Светия Синод започват да се предявяват все по-високи и по-високи претенции, като целта е да се поставят такива изисквания, които на практика да не могат да бъдат изпълнени в пълнота. В резултат на което разколниците бетонират позицията си, отказвайки да се завърнат в лоното на каноничната Църква, докато не се изпълнят всички техни изисквания, сякаш вероизповедната чистота е някаква неотнимаема даденост, нещо, което по рождение им се полага и е гарантирано до живот. Православната църква обаче е оцеляла досега, защото в нея винаги е имало хора, които са стояли и се борили срещу ересите! Е, да, трудно е да се спасяваш в условията, в които те е поставило Провидението, като освен да се трудиш за спасението си същевременно противостоиш на отстъплението. Несъмнено далеч по-удобно е да си направиш, по думите на иером. Серафим Роуз, едно „оранжерийно Православие”, където в изкуствена, стерилна среда да си играеш на истински православен християнин, без да ти се пречкат икуменисти, модернисти, новостилци и всякаква друга „сволоч”. Типично за днешното време потребителско отношение към Църквата. Комфортът преди всичко…

Този род претенции ни връщат и към разгорялата се преди време дискусия около досиетата, активно използвана и от антицърковната тъмносиня „демократична” клика, състояща се от философи, писатели, психиатри, телевизионни водещи и др., стръвно нахвърлила се срещу синодалните архиереи с подобни истерични искания за публично покаяние, оставки и какво ли още не.

Връщането на стария календар е една съвсем приемлива форма на покаяние, защото според светите отци покаяние означава преди всичко да спреш да грешиш. Нека припомним също, че що се касае до икуменизма БПЦ за разлика от Цариградската и Московската патриаршии напусна Световния съвет на църквите. Струпването обаче на безброй изисквания накуп и прекалената претенциозност е признак за неконструктивен подход и показател за една перманентна и болезнена незадоволеност. Докога ще се поставя акцент не върху възможното, макар и трудно решаване на проблема, а върху препятствията пред неговото решаване? Нека си спомним как в Българската църква е била преодоляна унията, сключена по времето на цар Калоян. Тогава въпросът е решен просто като се заличават последствията от нейното сключване без претенции за всенародни публични покаяния, раздиране на дрехи, надявания на вретище и посипване на главата с пепел.

Друго препятствие за връщането на календара о. Никанор вижда в това, че този ход ще бъде възприет като „много нелиберален, много антиевропейски и мракобеснически”. Наистина трудно се изправя греховна практика продължила прекалено дълго. Но това в никакъв случай не може да бъде оправдание тя да продължава. Ако разчитаме само на собствените си сили, успехът е съмнителен. Но Църквата е богочовешки организъм и невъзможното за човеците е възможно за Бога (Лука 18:27).

Колкото до притесненията на о. Никанор относно реакцията на „корифеите на нашето богословие, които все пак им се слуша гласа в Църквата”, при положение, че не им пострадат заплатите и командировките по западни учебни заведения, участия в симпозиуми, конференции и други подобни мероприятия, на които необезпокоявано да демонстрират духовната си пустота в срещи със себеподобни, протестът им едва ли ще приеме радикални форми. Пък и последното нещо, с което митрополитите би трябвало да се съобразяват, е мнението на т. нар. „богослови-корифеи” по простата причина, че тези „корифеи” отдавна сами не се съобразяват с Православното предание и в по-голямата си част разпространяват откровени ереси под формата на модернистични учения. Тук противопоставянето отново е модернизъм срещу Православие, а не Цариград срещу Москва, защото и в Цариград и в Москва има играчи, които играят в един отбор – този на отстъпленците.

И накрая, твърде неподобаващо е да говори за опасностите от руско влияние, иеромонах, служещ в български манастир, в който неизвестно по какви причини публично е провесен флагът на Цариградската патриаршия. Твърде неподобаващо, но пък съвсем разбираемо...

* пуч – военен преврат, извършван обикновено в т.нар. „бананови републики” – бел. а.

** Барнабит Цезар Тондини де Кваренги (патер Тондини) – фанатичен пропагандатор на григорианския календар в православния свят, издал на различни езици огромно количество брошури, (между които и за България: "Българският народ и календарният въпрос", Пловдив, 1897; ”La question calendrier en Bulgarie”, Rome, 1898). [за справка: В защиту старого стиля, проф. Николай Глубоковский]

„През 1905 г. на страниците на римското списание "Висарион" същият този патер Тондини публикува статия, в която сред най-важните въпроси, разделящи православни и католици, поставя и календарния. Неговата същност [на календара], по думите на патер Тондини, се заключава в приемането или неприемането на "един източник на църковна юрисдикция", тоест в признаването или непризнаването на папското главенство от Православните църкви. Православните църкви не признавали папското главенство, затова и се отказвали от григорианския календар”. [„О старом и новом календарном стиле”, Петрова Н. Г.]

Това признание на патер Тондини е изключително важно, защото разкрива скритите мотиви, лежащи в основата на календарната реформа, докато отстъпленците в Православната църква ни залъгват с приказки за календарна точност на григорианския календар, остарялост на юлианския и други подобни лъжи и безсмислици – бел. а.

*** По стария календар са също Сръбската и Грузинската Православни Църкви – бел. а.