– Мамо, нали като дойде утре Новата Година няма да има вече кал? Нали нощес ще завали сняг и аз ще мога да се пързалям с шейничката? – каза малкият Кольо, който по нощничка беше изтичал до прозореца, за да види, преди още да си е легнал, снежинките, с които трябваше да пристигне Новата Година.

Тази зима нямаше още сняг. Нямаше и изгледи скоро да завали. Кольо виждаше това, но вярваше, че Новата Година първом ще премени земята и чак тогава ще дойде и сама.

С тази надежда той се унесе в сладък сън.

Тази сутрин Кольо за пръв път щеше да тръгне за училище с неприготвено домашно.  Задачата на учителя – всеки ученик да напише в тетрадката си, кое за него е най-скъпото нещо на този свят – затрудни и най-добрия ученик в отделението, Кольо. Кое беше за него най-скъпото нещо? За каквото и да си помислеше, все му се струваше, че имаше друго много по-ценно. Но кое беше то?

– От нищо не ме е страх! – каза Петьо и изпъчи гърди.

– Хайде де! – подсмихна се Кольо. – И от мечка ли?

– И от мечка!

– Така приказваш, защото я няма. Не си се пад­нал в гората, че да те питам тогава!

– Ти, Гошко, си още много малък. Много още трябва да растеш, докато ще можеш сам да определяш постъпките си, та да допринесеш и ти своето животът да стане по-хубав и по-светъл. Сега ти трябва само да слушаш и изпълняваш... Всяко дете като тебе има по едно ангелче. То лети винаги около него, навсякъде го следва, показва му по кой път да върви. Това ангелче не може да се види, но гласът му се чува ясно: той е сладък и приятен – звучи като звъна на сребърна камбанка... Сега ти си лягаш да спиш. Помоли се на Господ да ти даде крепък и спокоен сън, та утре, като се събудиш и наченеш новия ден, да съсредоточиш вниманието си и да можеш да доловиш гласовете, които достигат до тебе. Но от мене имай този съвет: слушай само ангелчето си! Бъди сигурен, че то никога няма да те посъветва нещо лошо. Слушаш ли го, винаги ще бъдеш весел и доволен. С радост ще склапяш очите си за сън и с нова радост ще ги отваряш на сутринта. Слушай ангелчето!

Сякаш по-силно и по-весело от друг път звънеше тази сутрин малката камбанка на селската църквица. Тя блестеше на слънцето като златна. Не беше някакъв особен празник, обикновен неделен ден беше, но въздухът беше тъй чист и свеж, слънцето с такава усмивка изпращаше грейката си върху земята, която се пробуждаше от зимния си сън, че всичко това правеше празника да изглежда по-тържествен.

От всички врати на малките къщички заизлизаха празнично облечени селяни – мъже, жени и деца, които се отправяха към църквата.

Главният учител влезе в стаята на четвърто отде­ление и се обърна към учениците:

— Днес няма да учите. Учителят ви е болен. Идете си в къщи и след два дни елате пак, може би дотогава той ще оздравее.

Малката птичка подхвръкна и запя:

— Нося много песнички в сърцето си. На всеки, който се смили над мене и ми даде малко храна, ще посветя една песничка. Ще политна из простора и ще запея за неговата доброта.

През улицата премина хубаво, с румени бузи, момченце, топло облечено. С охота ядеше кифла. То чу песента на птичката, изрони няколко трошици от кифлата и й ги подхвърли. С радост птичката ги изкълва, подхвръкна пак нагоре и продължи да чурулика.

Отзив от архим. Серафим (Алексиев) относно книгата на Станислав Ваклинов „Гласът на ангелчето" — раз­кази и легенди за деца

Едва ли има човек, който следи църковно-художествената книжнина у нас и не е запознат с наложилото се от­давна вече име на Станислав Ваклинов, псевдоним на по­хвално трудолюбивия и безспорно талантлив наш църковен белетрист — Станчо Визирев. Аз го познавах отдавна вече като автор на сериозните, прекрасни и известни религиозни разкази, излезли в няколко спретнати книжки. Но като дет­ски писател, право да си кажа, не го знаех, защото по една или друга случайност, не бях се загледал в творчеството му из тая област.

ДЕСЕТА ЗАПОВЕД

„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) - нищо, което е на ближния ти.”

Живели някога двама съседи - Зарко и Стоян. Обичали се като братя, помагали си. И на работа, и на празник все заедно били. Стоян си имал магаре. Магаре като магаре, но Зарко много го харесвал. Все за това магаре си мислел. Един ден, когато Стоян бил на нивата, Зарко влязъл в двора му, хванал Марко за юларчето и го довел в своя обор. Радвал му се, милвал го... Толкова го искал и ето че вече било негово. По едно време се сепнал - как ще е негово, нали Стоян ще си го познае, щом го изведе на двора?

- Няма да го извеждам, ще ми стои в обора - решил Зарко. - Там ще му се радвам. След ден-два ще му го върна.

ДЕВЕТА ЗАПОВЕД

„Не лъжесвидетелствай”

Живял някога един пчелар. Казвал се Вълко. Треперел над кошерите си и макар че имал вече около петдесет, все му се виждали малко. А брат му Живко имал само три, но бил доволен. Не щеш ли, един ден рояк пчели долетели в малкия пчелин на Живко. Повъртял се той, почудил се, па бързо изнесъл един празен кошер. Прекадил го и пчелите се настанили в него. Разказал на брат си за доле­телия рояк.