Веднъж в манастира се завърза разговор между мен и една монахиня, чието послушание беше да продава книги в манастирското магазинче. Не без гордост в гласа тя ми разказа колко много и хубави книги се продават в манастира. След това ми съобщи, че и сам манастирът вече е издал немалко книги. „Сега, каза тя, се готви за издаване книга със съчиненията на митр. Антоний (Блум)”.

Това нейно известие ме заинтересува. Работата е там, че в съчиненията на митр. Антоний има много спорни места, издаващи в него не православен, а по-скоро несториански автор*. Стана ми интересно как се издават тези негови книги - с разсъждение или без. Попитах своята събеседница как се отнася тя към следните думи на митр. Антоний: „Когато цялото човечество застане на Страшния Съд, когато всеки от нас бъде извикан по име, един от всички нас ще бъде Иисус Христос, Синът Божий, Синът човешки”[1].

Това изречение на мастития митрополит завари неподготвена православната монахиня. След като се позамисли, тя отвърна: „Това е някаква неволна грешка”. След това, поразмисляйки още, добави: „Аз четох тази книга, но не срещнах там подобно изречение”.

Да, монахинята изпадна в затруднено положение. От една страна, на основание Символа на вярата всеки християнин трябва да знае, че Сам Христос на Страшния Съд ще се яви като праведен Съдия и Църквата вярва в Христос, Който „пак ще дойде да съди живи и мъртви”. От друга страна пък беше онзи ореол на праведност и святост, който средствата за масова информация (на първо място православните) бяха създали на митр. Антоний.

Разбира се, лошо е, че намирайки се под обаянието на едно или друго духовно лице, православните християни не искат да забележат неговото неправилно богословие. В своите съчинения митрополит Антоний изобщо не крие своето несторианство. И приведеното по-горе изречение не е някаква случайна мисъл, още по-малко пък неволна грешка. Това, че нашият Господ Иисус Христос ще стои на Страшния Съд заедно с всички хора в очакване на Своята участ, се явява закономерен финал на цялото митрополит Антониево богословстване за Христа.

Първо, митрополит Антоний, както и всички несториани, признава у Христа човешко лице, изражение на което се явява човешкото съзнание. Той пише: „Ние вярваме, че не само с душата на човека, с неговото съзнание (подчертаното – о. П. А.), с живите чувства, с неговата воля се е съединило Божеството при въплъщението, но че това Божество е пронизало и самата плът, която Христос възприел от Пресветата Дева Богородица”[2].

Но ако у Христа, какъвто го рисува митр. Антоний, има човешко съзнание, то се оказва, че в Него има два осъзнаващи себе си субекта: човекът Иисус и Божеството, съединило се с Него. И такъв Христос ще осъзнава себе си като човек, с когото се е съединило Божеството. Според Православното учение обаче Христос има една ипостас, едно Лице и едно съзнание. И това е съзнанието на Бог Слово. Така че, Бог Слово, съзнаващ Себе Си като Бог, след въплъщението Си се осъзнавал също и като човек. Както пише преп. Иоан Дамаскин: „едната Ипостас на Словото, станала Ипостас на двете естества и не допуска щото едно от естествата да бъде лишено от ипостас, но не позволява също и <...> това Ипостаста да принадлежи понякога на едното естество, а понякога на другото, но Ипостаста винаги владее и двете неразделно и неразлъчно”[3].

Митрополит Макарий (Булгаков) пише: „Нашият Господ Иисус Христос е едно Божествено Лице, единично съзнаващо Себе Си (подчертано – о. П. А.) в двойството на Своите естества - Божественото и човешкото, и Той е истинският Емануил – Богочовекът”.

Затова Христос не осъзнава Себе си понякога като Бог, понякога като човек, а винаги съзнава Себе Си като Богочовек – Бог и човек – всемогъщ и немощен, вездесъщ и ограничен, всезнаещ и преуспяващ в премъдростта (Лука 2:52).

Затова, вразумявайки еретиците, св. Иларий Пиктавийски пише: „И тъй, не виждаш ли, че Той (Христос) бива изповядван като Бог и човек, така че смъртта трябва да се приписва на човека, а възкресението (на плътта) - на Бога. Но така, като че един е този, който е умрял, а друг е този, който е възкресил умрелия. Христовата смърт е като събличане на плътта, а от друга страна, възкресилият Христа от мъртвите е същият този Христос, Който съблякъл Своята плът”.

За Православното разсъждение за Христос са абсолютно недопустими думите, които произнася митр. Антоний (Блум):

„Христос разделил с нас цялата теснота, цялото страдание и дори повече от това – смъртта и което е по-страшно – онова условие, което ни убива: загубата на нашето единство с Бога. Когато Той в Своето човечество изведнъж почувствал това, което всички ние чувстваме - самотата, изведнъж Той почувствал, че няма общение и единение с Бога и поради тази причина понесъл нашата смърт”[4].

Христос „се оказал причастник, участник в единствената онтологична и основна трагедия за човека, Той загубил Бога: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46)[5].

Но за каква загуба на Бога може да иде реч? Разбира се, от Православна гледна точка за такова нещо и дума не може да става. Как би могъл Бог да загуби Самия Себе Си! Или как би могъл да почувства, че Той (Бог) няма общение с Бога, тоест със Себе Си, та освен това и да умре по тази причина? Това е абсолютна безсмислица! Безсмислица обаче от гледна точка на Православното светоотеческо богословие. По тълкуванието на светите отци Господ е произнесъл тези думи от наше лице; Сам Той не бил изоставен нито от Отца, нито от Собственото Си Божество, но в Своето лице Той изобразява нас, защото ние сме били изоставени и презрени и, идвайки в света заради нас, изоставените, Господ се молил за нас като усвоил нашето лице (св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Дамаскин).

А от гледна точка на несторианското богословие Бог може от време на време да изоставя човека Иисус. И думите „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил” за несторианите били добро потвърждение на тяхната басня за човека Иисус.

Както древните несториани, така и митрополит Антоний учи, че Христос не може да възкреси Сам Себе Си. Христос „приел смъртта с всички последствия от нея и Той Самият нямал власт да възкреси Сам Себе Си; Той отдал Себе Си на смърт за нашето спасение и Бог в отговор на Неговата кръстна любов, Го повикал обратно към живота, съединил Христовата душа с Христовото тяло и Го явил на света като възкръсналия Христос”[6].

Ще напомня, че подобно мнение, каквото преди несторианите изказвали арианите, св. Иоан Златоуст определя като признак на умопомрачение и крайна степен на безумие.

Митрополит Антоний (Блум): „В пета глава на Евангелие от Иоана, в откъса, който се чете на погребение, Спасителят казва: „Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” ... Съдът, на който Аз произнасям присъдата не е Мой съд, това е Съдът на Отца, когото Аз възприемам със слуха си и провъзгласявам с устата си. И затова той е праведен. Той не е Мой, той е на Отца и е провъзгласен в послушание ... На друго място в тази глава и в друга глава говори за това, че „Моят Отец досега работи, и Аз работя”. Той ми показва делата, които твори и Аз също творя ... Отново съзерцание: Христовите очи са вперени в Бога и слухът Му е отворен за Отца. Христос вижда какво е замислил Бог и какво твори, и Той осъществява това със Своето човешко творчество”[7].

Св. Иоан Златоуст, пояснявайки думите, от които става ясно, че Христос е дошъл, за да изпълни волята на изпратилия Го Отец (Иоан 5:30), че от Себе Си Той не може нито да твори (Иоан 5:30), нито да говори (Иоан 12:49), нито да съди (Иоан 12:47), нито да даде (Мат. 20:23), нито да иска (Мат. 26:39) – пише, че те са казани заради немощта на слушащите. Защото слушащите били иудеи, които не можели да възприемат истината, че Христос е Този Същия Бог, Който сътворил небето и земята, Този Бог, Който ги извел от Египет и ги хранил с мана в пустинята. Но каква немощ е налице у митр. Антоний освен това, че по същество е убеден несторианин дотам, че изправя Христос на съд – нещо, което древните несториани не са вършили! Нима съзнанието на днешния православен човек е дотолкова помрачено, че не е в състояние да разбере, че писанията на митрополит Антоний (Блум) са чисто несторианство?! Кой е Той – Богооставеният Христос? Нима не е понятна абсурдността на това словосъчетание?!

За съжаление за православния човек, възпитан със съчиненията на проф. А. И. Осипов, дякон Андрей Кураев, свещ. Георги Кочетков, митр. Антоний (Блум) и други техни духовни наставници, абсурдността на това словосъчетание е непонятна.

Следвайки своите наставници, православният човек започва да мисли, че Христос се явява причастен на първородния грях, че у Него има греховна човешка воля, че Той е изменяем и постоянно се усъвършенства. И Христос е дошъл в света, за да изправи Своята склонна към грях човешка природа, а по пътя на страданията Той става по-добър.

С цел подготовка за Своето служение, Той бил поведен от Бог в пустинята, където с пост и молитва се готвил за борба с дявола. След като съумял да издържи на изкушенията, Христос бил допуснат до по-нататъшно служение, в което трябвало да Му помагат ангели.

Възникват смели въпроси и предположения: Не е ли грешал Христос по-рано? Можел ли е изходът от изкушенията да бъде друг? Какво би станало, ако Христос бе паднал в изкушение?

Христос дошъл, за да изпълни волята на Отца. Той във всичко бил послушен на Отца и вършил това, което Му покажел Отец. По времето на Своето земно служение Христос прилежно се молел на Своя Отец. Очите Му били вперени, както пишат, в Бога, а слухът Му - обърнат към Отца. Нищо от Себе Си Той не говорил и не вършил. И Отец чувал и изпълнявал Неговите молитви и изпратил ангели да Го подкрепят.

За православния несторианин представата за Иисус Христос, като за човек, напуснат от Бога, е обичайна представа. И той (несторианинът) смята, че това е истинно-православно учение! А после внушава и на останалите подобни мисли.

Тъй също и свещеник Владимир Соколов иска да научи своите читатели на православното разбиране за спасението и да покаже отликата на Православното учение за спасението от разбирането за спасението в другите християнски конфесии. Само че излага учение, което няма нищо общо с Православието.

Той пише: „Да спаси човека може само Бог, който приел върху Себе Си бремето на човешката природа и греха. При това, според висшата справедливост, Бог може да спаси човека само със Своето човечество, а не с Божеството Си, затова Иисус Христос на Кръста изпитал момент, когато Бог Го напуснал (Мат. 27:46). Но да постигне победа над ада, при това в състояние на богооставеност можел само безгрешен, съвършен човек, над който по силата на неговата безгрешност, дяволът нямал никаква власт. Именно такъв бил Иисус Христос”[8].

Книгата „На границата на живота” на свещ. Владимир Соколов е издадена от Учебния комитет на Руската Православна Църква. Тя си има цензор – игумен Пьотр Мещеринов. Тази книга е пособие за изучаване на Православната вяра! От нея заедно с новата хипотеза за това, което той представя като Православно учение за спасението, ние узнаваме и за нова причина за богооставеността. Това изисквал законът за висшата справедливост. Да победи дявола трябвало просто човек. Затова, видите ли, Бог се отделя от Иисус, оставяйки Го без Своята помощ... Ама несторианите наистина са изкусни в своите измишльотини!

Накрая, връщайки се към книгата на митрополит Антоний „Беседи за вярата и Църквата”, издадена в огромен тираж (200 000 екземпляра) и по тази причина много разпространена сред православните християни, трябва отново да зададем въпроса, с който е озаглавена нашата статия:

И така, кой все пак, ще съди Иисус Христос? 

Благодатный огонь

Превод: свещ. Божидар Главев

Бележки:

* Несторианите все пак са били вярващи хора. Неправославно вярващи, но вярващи. Докато митр. Антоний (Блум) е по-скоро скрит атеист, отколкото вярващ човек – бел. прев.

[1] Митр. Антоний (Блум). Беседы о вере и церкви, М. 1991. стр. 177.

[2] Пак там, стр.177.

[3] Преп. Иоан Дамаскин. Точное изложении е Православной веры. Москва – Ростов-на-Дон. 1992. стр. 214.

[4] Митр. Антоний (Блум). Любовь всепобеждающая. СПб. 1994. стр. 220.

[5] Митр. Антоний (Блум). Беседы о вере и Церкви. стр. 64.

[6] Пак там, с. 302.

[7] Митр. Антоний (Блум). Проповеди и беседы. М. 1991. стр. 71.

[8] Свящ. В. Соколов. На грани жизни. Данилов монастырь. М. 2008. стр. 132.