„Пътища на руското богословие” - (Париж, 1937 г.) е капиталното съчинение на прот. Георги Флоровски, представляващо обзор на руското богословие от Кръщението на Русия до началото на ХХ век в неговата връзка и (мнимо) откъсване от богословието на Светите Отци и „византизма”.

Както и останалите деятели на руската емиграция, о. Флоровски е търсел отговорите на въпроса за причината на руската революционна катастрофа. Нейните корени той вижда в откъсването от патристиката и византизма.

Авторът подчертава, че това е умствено откъсване, посочвайки в модернистки план, че самият живот на Църквата е оставал в своята същност Православен и Църковен. Как това би могло да се съчетае с ”умственото” откъсване от корените на християнството, не може да се разбере.

Това дори е вярно само отчасти за периода след Петър І, когато разривът между “интелигенцията” и “народа” е преминал именно в областта на вярата и вече е съвсем неправдоподобно за епохата на преп. Сергий Радонежски или свещмчк. Филип Московски.

Самото съществуване на светци в хода на цялата история на Руската Църква убедително опровергава основното наблюдение на Флоровски за това, че в историята на руското богословие се чувства творческо вмешателство. И по-болезен от всичко е бил този странен разрив между богословието и благочестието, между богословската ученост и молитвеното богомислие, между богословската школа и църковния живот.

Даденият разрив (в степента, в която той изобщо е присъствал), е бил резултат и съдържание на целенасочената богословско-философска дейност на модернистите, като се започне с времето на романтизма (И. В. Киреевски, А. С. Хомяков) през Ф. М. Достоевски – до В. В. Розанов. В Църковното благочестие такъв разрив с богословието е напълно невъзможен и никога не е съществувал. Да се разделят, означава да се изпадне в същата беда, която Флоровски се заел да лекува. След като не е имало никакъв разкол в преп. Серафим, в св. Филарет Московски, то значи няма проблеми – та нали Църквата е Църква на светии?!

Като привърженик на бъдещия “неопатристичен синтез”, о. Флоровски не е подразбирал нищо исторически или идейно определено под патристика и ”византизъм”, който в неговия случай е по-правилно да се поставя в кавички. Това не е попречило на “средното” поколение модернисти да вземе тази програма на въоръжение в Парижкия богословски институт, в Свято-Владимирската семинария, а накрая – в Свято-Тихоновия богословски институт в края на ХХ и началото на ХХІ век.

“П.р.б” е получила своето значение благодарение на това, че обозначава края на периода, когато руските интелигенти са виждали същността на историята на Руската Църква в своето отпадане от Църквата, а после – във връщането към нея. Написана преди Втората световна война, “П.р.б.” е характерна в своите надежди за бъдещо “богословско пробуждане”, което така и не се състояло, дегенерирайки във втората половина на ХХ век във всекидневния академически бит на богословските академии, институти и семинарии, в скучния делник на официалното икуменическо движение.

Възгледът върху хода на събитията, който се излага в “П.р.б.”, е съвсем оптимистичен: о. Флоровски вижда в съвременната му руска религиозна мисъл, макар и еретическа, завой от светската философия към богословието, който той открива даже и в о. Сергий Булгаков.

В утопически план о. Флоровски възнамерявал в “П.р.б.” да посочи широките нови пътища на възродената Русия. Програмата “П.р.б.” включва в себе си мистично въцърковяване, апокалиптична вярност, възвръщане към Св. Отци, свободна среща със Запада. На нас ни е дадено да живеем в епоха на богословското пробуждане, проявяващо се навсякъде в разделения християнски свят. Тук се отразява не само предчувствието на о. Флоровски за световни катаклизми, но и намерението в духа на всеединството да се преодолее разрива на руската мисъл и Църквата със Запада в името на съединението на човечеството в Истината. В действителност такъв синтез е недостижим в избрания план, защото о. Флоровски търси съединение на руските хора помежду им, със Запада и Християнството отделно от догматиката, като отвлечено учение и система.

В този бъдещ синтез на основата на Светите Отци о. Флоровски вижда оправдание на цялата история на руското богословие. Това е основен недостатък на неговата книга. О. Флоровски иска да различи истината и лъжата в неразчленения исторически процес, в смяната на историческите персонажи. Той като че иска да види и оцени Руската Църква като цяло: светител Филарет и Ю. Ф. Самарин, светител Теофан Затворник и В. С. Соловьов... Той се стреми да улови, запази и предаде “атмосферата” на Руската църковност. И това му се удало само със забележката, че тази атмосфера е създадена от него и никога не е съществувала в действителност.

Оценката на историята въобще, а толкова повече на Църковната, трябва да се прави от по-висока точка: от гледната точка на Евангелската истина, за което е необходимо да се очертае кръг, в който да не прониква нищо нечисто и несъвършено. Такъв кръг около себе си винаги е очертавала Църквата, въоръжена с разумна вяра.

При такава потъналост в историческата тъкан на мнения и биографии, настроения и падения, о. Флоровски вижда историческия синтез, (който и той е трябвало да достигне в книгата си, просто като историк) не толкова в изтълкуването на миналото, колкото в творческото изпълнение на бъдещето. Причина за оптимизма – в духа на Ф. М. Достоевски – о. Флоровски вижда в това, че преодоляването на заблужденията, съмненията и неверието, като че ли освобождава по-голяма енергия за бъдещето, отколкото “правилното” историческо съществуване.

Оптимизмът на о. Флоровски особено ярко трябва да контрастира с неговото рязко осъждане на Руската история. Тя цялата е в неравномерности, в пристъпи, в отричания или увлечения, в разочарования, измени, разриви. В нея най-малко има непосредствена цялостност. Дори това да е така, то още не е известно отличава ли се Руската история в този смисъл с нещо от Библейската история, от историята на Западна Европа, и накрая от историята на Византия.

Проектът, обрисуван в “П.р.б.” е противоположен на здравото християнско тълкуване, изискващо лъжата и глупостта да се разбират като ненужно, и затова чуждо на Църквата, а истината – като нужно и присъщо. Само че, историята на човечеството е верига от злодейства, а историята на Църквата – история на Истината. “П.р.б.” съединяват едното и другото в лъжлив синтез и затова като концепция се намират даже по-далече от истината, отколкото много описани в “П.р.б.” заблуждения и ереси.

Антимодернизм.ру 

Превод: Катя Тодорова