Още и за това, че ние грешим поради слабост и склонност към греха, но винаги по наше свободно произволение. Средство за избягване на греха на гнева и избухливостта. Способ да се удържаме от всяко зло

Зарадвах се, че сте поговяли и особено поради това, че изпитвайки благото действие на светото причастие, сте взели решение не само веднъж в годината да се причащавате със Светите Тайни. Да ви помогне Господ да изпълните това добро намерение. Ако нашият Господ е живот за душата, а причащаващият се става едно с Господа, тъй че Господ е в него и той в Господа, то какво добро може да бъде за нас по-голямо и изобилстващо с благотворни последствия от светото причащение? Ако бихте могла по време на всеки пост да говеете и да се причащавате, а в продължителните пости и по два пъти - ще бъде много добро дело.

Но това, което по-нататък казвате, не е съвсем правилно. „Струва ми се, че колкото повече човек обича Бога, толкова по-малко се бои от наказание за греховете си, защото Бог е справедлив и снизходителен”. Вие навярно си представяте, че Бог е снизходителен в смисъл – невзискателен и мекушав, както родителите са невзискателни и мекушави към любимата си дъщеричка.

Не. Божията любов е строга и не допуска никаква мекушавост. Любещите Бога знаят това и не само го знаят, но го и чувстват с любящото си сърце. По тази причина те се страхуват като от смърт от Божия гняв заради  греховете. За тях е по-добре да умрат, отколкото да допуснат нещо, което би могло да прогневи Бога и те да бъдат подхвърлени на осъждане от Неговото лице. А и при нас обикновено се случва, че дори един строг и неблагосклонен поглед от страна на любим човек е по-мъчителен за нас от всички беди, заплахи и неприятности от страна на непознат.

Тъй че, позволете да поправя вашата фраза: любещият Бога не по-малко, а повече се бои от наказанието за греховете, затова бяга от греха като от огън и ако се случи да падне в някой грях, сълзите на разкаяние и молитвите нямат край, докато не получи удостоверение, че възлюбеният Господ е простил извършения грях.

А това, което пишете по-нататък пък е още по-странно: „Та ние сме създадени така, че да грешим. Но всички тези грехове, уверена съм, ще се простят, когато в душата си съзнаваш, че ги вършиш поради слабост и със съзнанието, че, да, това е недобро, но не мога иначе”. Тук безспорно става въпрос за погрешно съждение. Не сме създадени така, че да трябва да грешим. Бог е създал човека прав, а не паднал, и така, че да може да върши съответните прави дела. Но дошло падението, което ни повредило и ни направило слаби по отношение на греха. Сега се раждаме не такива, каквито би следвало да бъдем според Сътворението, а такива, каквито станали нашите прародители чрез падението. Но при все това не бива да казваме, че се раждаме задължени да грешим. Върху никой не е възложено такова задължение. Немощни сме и разслаблени, и грешим поради слабост и склонност към греха, или поради жажда за греховни наслаждения, но винаги по наше свободно произволение, а не поради някаква неизбежна необходимост.

Никой не желае греха, и в спокойно състояние не го одобрява и е готов да се въоръжи срещу него, но когато дойде греховно изкушение, примамката на греха увлича, ние се съгласяваме с греха и грешим, съвсем нямайки намерение винаги да грешим, а съгласявайки се да съгрешим само този път. Така винаги греховното действие се предшества от съгласие с греха, а съгласието е доброволно произволение, а не необходимост.

Тъй че, позволете да изправя и тази ваша грешка, за да не говорите вече, нито дори да си помисляте, че щем не щем, принудени сме да грешим. А защо тогава се наказват грешниците?

Казвате: „Върша зло със съзнанието, че това не е добро, но иначе не мога”. Вместо: иначе не мога, поставете: иначе не искам. Защото ако пожелаете да постъпите иначе, така и ще постъпите.

За вашата избухливост все казвате: „Все избухвам, и това -  всеки път”. Е, чак пък всеки път – преувеличавате. Случва се понякога работата да се размине и без избухване, макар обстоятелствата да са същите. И се оказва, че може и без избухване. А ако прибавите и внимание върху себе си, като отнапред разсъдите, колко велико зло е гневната избухливост и каква вреда нанася и на душата, и на тялото, и на външните взаимоотношения, тъй че да се формира у вас неприязън към избухливостта, тогава във всеки случай ще имате подръчно средство за избягване на избухливостта. Вниманието върху себе си ще забележи прокрадването на избухливостта, а неприязънта към нея ще я отблъсне от сърцето. Побързайте да призовете за това Господ, Който е близко и е готов да помогне. Господ ще се притече на помощ и тозчас ще се укротят вълните на гневливостта.

Но какво говорите: „Греховете ще се простят, когато в душата си осъзнаеш, че ги вършиш поради своята слабост." Къде открихте такива нови законоположения?! Бог прощава всякакви грехове на каещия се, когато той, оплаквайки греха, го изповядва и моли за прошка с искрено съзнание за своята виновност; а не така: „Съгреших, Господи, но какво да се прави? Немощ!”

Голямо покаяние и съкрушение, няма що! Вярно, вие казвате това за ежеминутните ни грехове: ту рязка дума сме изтървали, ту мисълта се е отклонила към лошо, ту някаква работа в суетата и забързаността си не сме свършили както трябва и пр. Всичко това са грехове, в които, както е казано, праведникът пада седем пъти на ден, а ние с вас дори на всеки час повече от седем пъти. Но и за всички тези неща трябва да се каем както следва, със съзнание за своята вина и със съкрушено сърце, а не така, както вие казвате: със съзнанието, че ги вършим поради слабост, тоест не с осъждане на себе си и просба за прошка, а с оправдание. Вярно е, че тези грехове са грехове на немощта, но ако бихме внимавали върху себе си, то те би могло и да не се случат, или не биха били толкова много. А за другите грехове, които са по-големи от тези, няма какво и да се говори. Да пристъпваме към Бога неочистени от тях е съвсем неуместно.

Пишете: „Често мисля за Божия съд и понякога ме обхваща страх, че там всичко ще се открие и ще стане видно за всички. Защо нямам тази чистота, та да не ме е срам, когато всичко бъде открито пред Бога и пред хората?” Вашият Ангел Хранител влага такива мисли в сърцето ви. И помогни нам, Господи, винаги да ги държим във вниманието си и да възбуждаме в себе си съответните чувства. Най-подобаващото място за нас грешните е да стоим мислено на Съда и да молим Господа за помилване. И това е най-добрият способ да удържаме себе си от всяко зло.

Който чувства страх, че всичко ще бъде разкрито, осъдено, и ще му се потърси сметка, такъв никога не ще съгреши. Не преставайте да въртите тази мисъл в ума си.

Святитель Феофан Затворник, Письма о разных предметах веры и жизни, Часть 1.

Превод: свещ. Божидар Главев