Господ е казал на Своите ученици: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24).

Какво значи „своят кръст“ и защо този „свой кръст“, тоест конкретно кръстът на всеки човек същевременно се нарича и „Кръст Христов“?

„Своят кръст” - това са скърбите и страданията на земния живот, които са свои за всеки човек.

„Своят кръст” - това са постът, бдението и другите благочестиви подвизи, чрез които се смирява плътта и става покорна на духа. Тези подвизи трябва да са съобразени със силата на всеки и са свои за всеки.

„Своят кръст“ - това са греховните недъзи или страстите, които са специфични, свои за всеки човек. С някои от тях ние се раждаме, с други се заразяваме по пътя на земния живот.

„Кръстът Христов“ е Христовото учение.

Суетен и безплоден е „своят кръст“, колкото и тежък да е той, ако чрез следването на Христа той не се преобрази в „Кръст Христов“. „Своят кръст“ за Христовия ученик става „Кръст Христов“, защото Христовият ученик е твърдо убеден, че над него непрестанно бди Христос, че Христос допуска неговите скърби като необходимо и неминуемо условие за християнството, че никаква скръб не би се доближила до него, ако не бъде допусната от Христос, че чрез скърбите християнинът става свой за Христа, превръщайки се в причастник на Неговата участ на земята, а после и на небето.

„Своят кръст“ за Христовия ученик става „Кръст Христов“, защото истинският Христов ученик приема изпълнението на Христовите заповеди като единствена цел на своя живот. Тези всесвети заповеди се превръщат за него в кръст, на който той постоянно разпъва своя ветхи човек „със страстите и похотите“ му (Гал. 5:24).

Оттук се вижда защо, за да поеме кръста, човек преди това трябва да се отрече от себе си дори дотам, че да погуби душата си.

Така силно и обилно се е присадил грехът към нашето паднало естество, че Словото Божие не се колебае да го нарече дори душа на падналия човек.

За да поеме кръста върху раменете си, човек трябва преди всичко да се противопостави на похотливите желания на своето тяло, като му доставя само необходимото за съществуването му. Трябва да признае своята правда за най-жестока неправда пред Бога, своя разум за истинско неразумие, и накрая, да се отрече от волята си, предавайки се на Бога с цялата сила на вярата и на изучаването на Евангелието.

Извършилият такова отречение от себе си е способен да приеме своя кръст. С покорност на Бога, като призовава Божията помощ за укрепване на своята немощ, той гледа без страх и смущение към приближаващата скръб, приготвяйки се великодушно и мъжествено да я понесе, надявайки се, че чрез нея той ще стане причастник на Христовите страдания и ще достигне до тайнственото изповядване на Христа не само с ума и сърцето, но и с делата, и със самия живот.

Кръстът е тежък дотогава, докогато остава свой кръст. Когато се преобрази в Кръст Христов, той получава необикновена лекота: „Игото Ми е благо и бремето Ми леко“ (Мат. 11:30).

Кръстът се възлага на раменете на Христовия ученик, когато Христовият ученик признава себе си достоен за скърбите изпратени му от Божествения промисъл. Христовият ученик само тогава носи правилно кръста си, когато признава, че именно изпратените му скърби, а не някакви други, са необходими за неговото възрастване в Христа и за спасението му.

Търпеливото носене на своя кръст е истинното виждане и осъзнаване на своя грях. В това съзнание няма никакво самопрелъстяване. Но признаващият себе си за грешник и в същото време роптаещ и оплакващ се от своя кръст, доказва с това, че той само прелъстява и мами себе си с повърхностното си осъзнаване на греха.

Търпеливото носене на своя кръст е истинското покаяние. Ти, който си разпънат на кръст, изповядай пред Господа Неговите праведни съдби. Чрез обвинение към себе си оправдай Божия съд и ще получиш прошка на греховете си.

Ти, който си разпънат на кръст, познай Христа и ще се отворят за теб райските двери. От своя кръст славослови Господа, отхвърляйки от себе си всеки помисъл на самосъжаление и ропот, считайки го за престъпление и богохулство. От своя кръст благодари на Господа за безценния дар, за твоя кръст, за драгоценната участ да подражаваш на Христа със своите страдания. От своя кръст богословствай, защото кръстът е единственото истинско училище, хранилище и престол на истинското богословие. Извън кръста няма живо познаване на Христа. Не търси християнско съвършенство в човешките добродетели. Няма го там – то е скрито в Кръста Христов.^[1]

"Своят кръст" става „Кръст Христов“, когато Христовият ученик го носи с действително съзнание за своята греховност, нуждаеща се от наказание и когато този кръст се носи с благодарност към Христа и със славословие на Христа. От славословието и благодарението в страдалеца се появява духовна утеха; благодарението и славословието стават обилен извор на непостижима, нетленна радост, която благодатно кипи в сърцето, излива се върху душата и върху самото тяло.

Кръстът Христов само на вид за плътските очи е поприще трудно и жестоко. За ученика и последователя на Христа той е поприще на висше духовно наслаждение. Толкова голямо е това наслаждение, че скръбта бива напълно заглушена от наслаждението и последователят на Христа дори сред най-лютите страдания усеща само едното наслаждение.^[2]

Младата Мавра казала на своя млад съпруг Тимотей, който търпял страшни мъки и я повикал и тя да приеме участие в мъченичеството: „Боя се, братко мой, да не се уплаша, когато видя страшните мъки и разгневения игемон, боя се да не изнемогна в търпението си заради младостта си“. Мъченикът й отвърнал: „Уповавай се на нашия Господ Иисус Христос и за теб мъките ще бъдат елей, изливан на твоето тяло, и росен повей в костите ти, облекчаващ всички твои болки.“^[3]

Кръстът е сила и слава на всички от века светии.

Кръстът е целител на страстите, губител на демоните. Смъртоносен е кръстът за онези, които не са преобразили своя кръст в Кръст Христов и които от своя кръст роптаят срещу Божествения промисъл, хулят го и се предават на безнадеждност и отчаяние. Неосъзнатите и некаещи се грешници умират на своя кръст с вечна смърт, лишавайки се заради нетърпението си от вечния живот, от живота в Бога. Те биват снети от кръста само за да слязат с душите си във вечния гроб, в тъмниците на ада.

Кръстът Христов въздига от земята разпънатия на него Христов ученик. Христовият ученик разпънат на своя кръст мисли за горното, с ума и сърцето си обитава на небето и съзерцава тайнството на Духа в Христа Иисуса нашия Господ.

Затова е и казал Господ: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“. Амин.

Святитель Игнатий Брянчанинов. Аскетические опыты. Том 1, Глава 27.

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] Преподобный Марк подвижник. Слово о духовном законе, гл. 31.

[2] Последование дванадесяти псалмов, молитва святого Евстратия.

[3] Четьи-Минеи, Мая 3 дня.