След приключването на Критския събор и след представените критики по неговите документи защитниците на критската „съборност” решиха, че единствената възможна защита на тази „съборност” е глухата. В речта си по случай 25-годишнината от избора му на Цариградския престол, произнесена на 22 октомври, патр. Вартоломей направи поредното показно, обръщайки се към неучаствалите в събора със „Защо се усъмнихте?”

За пореден път се задава въпрос, на който бе отговорено многократно. Впрочем това е продължение на поведенческата линия, демонстрирана и на самия събор, която някои наблюдатели описаха така: „Реакцията на самия Фенер по повод на разобличенията е поразителна. Представителите на Цариградската патриаршия невъзмутимо продължават да изразяват „учудване” и „неразбиране”. Съвсем очевидно е, че с този манипулативен прийом те се стремят да изразят своето подчертано равнодушие към критиките и несъгласията с работата на Цариград. Както се пее в една много известна песничка: «А нам всё равно, а нам всё равно…». Вярващите, които не са съгласни с политиката на Фенер просто се игнорират. Каква критика? Няма никаква критика.”^[1]

Очевидно глухата защита на критската „съборност” се оказа повече от удобна, защото единственият отговор са сърцераздирателни вопли, а неудобните въпроси биват пускани покрай ушите.

Не такава обаче следваше да бъде защитата на Православната вяра, ала за жалост някои критици на документа „Отношението на Православната Църква с останалия християнски свят” също възприеха поведението на Цариградската патриаршия. Гръцки богослови съзряха като основен проблем в този документ факта, че в него другите християнски изповедания са наречени „църкви”, а така можело да се нарича само Православната Църква. Това, което те пропуснаха и което съответно им бе посочено от защитниците на критската „вяра” е, че има случаи, когато у свети отци и в авторитетни църковни документи действително е използвано наименованието „църква” по отношение на някои еретически общности^[2].

Българските защитници на тази позиция се подведоха по критиката на гръцките си събратя и поставиха Св. Синод в положение да му се задават неудобни въпроси. Един такъв въпрос гласеше защо, след като в Посланието на източните патриарси в синодално одобрения Катехизис се използва понятието „западни църкви” по отношение на западните еретици, днес това да е невъзможно. Не е ли проява на непоследователност от страна на Синода да се противи на днешната употреба на това понятие за западните християни?

Една от причините за създалото се неудобно положение е публикуването статията на проф. Димитриос Целенгидис „Кратка оценка на „Светия и Велик Събор” в Колимпари на о. Крит (19-26.07.2016 г.)” в сайта на Българската патриаршия. Тя е писана, след като преди това някои гръцки богослови представиха свидетелства, че употребата на думата „църква” по отношение на еретици не е новост за Църквата. Такива свидетелства бяха представени и на самия събор. При това положение в статията на проф. Целенгидис трябваше да бъде даден адекватен отговор. Уви, в нея той просто повтаря отправените преди това критики сякаш междувременно нищо не е било казано по въпроса. Статии с подобна несъстоятелна и най-вече неиздържана в светоотечески дух глуха защита на Православието написаха и български автори, без да се задълбочат достатъчно по въпроса. В същото време и досега липсва адекватен отговор на представените свидетелства от критските апологети, че самото понятие „църква” все пак понякога се е използвало по отношение на еретически общности.

Защо проф. Целенгидис и богословите от това направление^[3] бяха тъй лесно опровергани? Защото не стъпиха на здравата основа на Свещеното Писание и светите отци, а незнайно защо решиха да използват слабия и несъстоятелен аргумент: „Ние сме Църква, а те [еретиците] не са, защото светите отци никога не са наричали еретиците църква.” Използващите този аргумент се оказаха изключително удобна за икуменистите опозиция, защото позволиха на икуменистите да направят най-естественото и най-лесното – ефектно да „отиграят” удобно подадената им от „противника” топка, като просто приведат добре известни от църковната история свидетелства, доказващи несъстоятелността на горепосочената позиция. Може би би било целесъобразно нашият Свети Синод да се дистанцира от подобни несъстоятелни аргументи и да стъпи на по-солидни основания, каквито не липсват, както ще видим по-долу.

Съществуват два въпроса, които изискват ясен отговор. Първият е: удачно ли е да се поддържа тезата, че наименованието „църква” в строг смисъл трябва да се използва изключително и само по отношение на Православната Църква? Да, удачно е. Но веднага идва вторият въпрос: как да се обосновем, след като икуменистите приведоха исторически свидетелства, че еретични общности са били наричани църкви. Ясно е, че обосновката ни не може да бъде: „това е нечувано за Църквата!”, защото е твърде елементарна и лесно обуреваема. Нужно е да потърсим истински здрава основа, на която да стъпим.

Тук на помощ идва трудът на свт. Серафим Софийски „Трябва ли Православната Църква да участва в икуменическото движение”^[4]. В този негов доклад намираме пряк отговор на първия въпрос и аргументирана обосновка на втория:

„Да се нарича църква всяко едно от еретическите общества, пише св. Серафим, означава липса на правилно разбиране за Църквата и потъпкване на нашата вяра в догмата за Църквата, изложен в деветия член на Символа на вярата.”

На пръв поглед се получава противопоставяне на свт. Серафим срещу онези свети отци, които все пак са допускали такова наименование за отделни еретически общности. Но всъщност това е само на пръв поглед, защото ключовата дума тук, както и в цитатите от св. Серафим, които по-нататък ще приведем, е всяко. Според икуменическото разбиране за църква именно всяко еретическо общество може да се нарича църква и то без абсолютно необходимото и изрично уточнение, че само една от тези църкви е Църква в строгия смисъл на тази дума. Точно това неправилно разбиране е отразено съответно и в документа „Отношението...”.

Трябва да се отбележи обаче, че примерите от църковната история, които привеждат апологетите на Критското съвещание и в които еретически общности са наричани църкви, се отнасят до случаи, когато наименованието църква е използвано по адрес на определена общност и при конкретни обстоятелства, но винаги със съпътстваща критика. Дори и тогава обаче наименованието църква не се прилага поголовно, както е в критския документ.

Христоматиен пример за това е Посланието на източните патриарси, в което словосъчетанието „западни църкви” действително присъства, но за сметка на това безусловно ясно се заявява необходимостта от присъединяване на тези „западни църкви” към „светата съборна Църква”. Ето в този пример е налице качествено разграничение на Църква от църкви. Православната Църква е „света” и „съборна”, докато „западните църкви” не са. Освен това в „Посланието” е казано, че те (западните църкви) трябва да се присъединят към Православната Църква, докато в документа „Отношението...” подобно условие липсва.

Вместо това в него срещаме изрази като „възстановяване на единството на вярващите”, търсене на „изгубеното единство”, „възстановяване на християнското единство”. Говори се за „възстановяване на единството с другите християни в Едната Света Съборна и Апостолска Църква”^[5], без обаче ясно да се заяви, че тази църква е само и единствено Православната Църква. Говори се за „възстановяване на единството в правата вяра и любовта”, без ясно да се упомене, че правата вяра е само и единствено Православната вяра. И все в този дух се заобикаля въпросът, че има една Църква – Православната, която е единствената Христова Църква, и че има отпаднали от нея „църкви”, които поради своето отпадане не са Христови, не са свети, не са съборни, не са апостолски и следователно те трябва да се присъединят към едната и единствена Христова, света, съборна и апостолска Църква.

Ако така ясно и категорично беше дефинирана разликата между единствената Христова, света, съборна и апостолска Църква и множеството други нехристови, несвети, несъборни и неапостолски „църкви”, тогава бихме могли да се съгласим с употребата на наименованието църкви за еретическите общности. За всички тях могат да се приложат и са прилагани словосъчетанията „церковь лукавнующих” и „безплодна църква”, и апологетите на Критския събор правилно припомниха, че подобни словосъчетания са се използвали дори за нехристиянски общности^[6].

За повече яснота ще направим паралел с употребата на наименованието „богове” в Стария Завет. Макар там така да са наричани бездушните идоли, в същото време става съвършено ясно, че според Свещеното Писание те не са истински богове. Ако приложим обаче логиката на проф. Целенгидис и единомислените с него и заявим, че идолите не могат да бъдат наричани „богове”, ще стигнем до неизбежна ревизия и на боговдъхновеното Писание! Ето докъде може да доведе подобна несъстоятелна педантичност. Следователно абсурдно е да се предявява към съборен документ изискване, на което не отговаря дори Свещеното Писание.

За да се разграничи Църквата от църквите, заседаващите на Критския събор трябваше обезателно да дадат и съответните пояснения за разликите, както постъпва ап. Павел в своите послания при подобна терминологична тъждественост (вж. например 1 Кор. 8:5^[7] и Гал. 4:8^[8]). Да, технически еретическите общности могат да бъдат наричани църкви, но това трябва задължително да бъде придружавано с необходимите уточнения и разграничения. Но да се върнем към труда на св. Серафим Софийски.

Неговата аргументация е доста по-различна от тази на богословите, критикуващи документа „Отношението...”, макар някои да се позовават на труда му. За светителя обаче проблемът не е в самата дума църква или в която и да било част от деветия член на Символа на вярата, тъй като на думи икуменистите изповядват този член досущ като православните. Св. Серафим обаче разкрива къде точно грешат те в разбирането на деветия член:

­„В понятието "една" те [икуменистите] влагат неправилен, изопачен смисъл, защото под "една църква" те разбират не само православните, но и инославните християни, т. е. еретиците.” Докато „под една църква винаги са се разбирали само истинно-вярващите православни люде”.

Относно понятието съборна светителят отбелязва: „Под това наименование на Църквата икуменистите разбират не само истинно-вярващите православни християни, но и всички еретици”. А според православното разбиране Църквата е съборна, но не защото е безразборна сбирщина от всевъзможни еретици, а защото тя „не е ограничена от никакво място, нито време, нито народност, но включва в себе си истинно-вярващите от всички времена, места и народи.”^[9]

Относно понятието апостолска светителят пише: „Колкото и да е странно, икуменистите причисляват към апостолската църква и т.нар. "християнски църкви", които съвсем нямат апостолски произход или апостолско приемство. Те считат всички еретически вероизповедания за принадлежащи към апостолската Църква.”

Според светителя най-съществен е проблемът с понятието света. Според него „православните икуменисти грешат против деветия член на Символа на вярата най-вече по отношение на наименованието на Църквата - света, като включват в състава на тази света Църква еретиците.”

Извод: разликата във вероизповеданието на православните и икуменистите по въпроса за Църквата не е в думите, а в смисъла, не е в буквата, а е в духа. Необходимо е, както пише св. Григорий Нисийски, „да се разглежда самата мисъл на предлагащите слова на вярата, а не да се увличаме по звуците”^[10].

Мнозина от тези, които критикуваха решенията на събора в Крит решиха, че е достатъчно просто да заемат позиция „против”. Смятайки, че това е удовлетворително, те не си направиха труда да изработят качествена и издържана в светоотечески дух критика на съборните решения. А така, за съжаление, не само не допринесоха съществено за защитата на Православната вяра, но дори напротив – в голяма степен компрометираха опитите за такава защита.

[1] „Не-Всеправославният Събор: Равносметката до момента”

[2] Св. Василий Велики използва думата „църква” по отношение на арианите, св. Павел Константинополски – по отношение на иконоборците. Св. Марк Ефески в словото си при откриване на Фераро-Флорентинския събор пък говори за разделяне на Тялото Христово и разглежда католиците като членове на това разделено Тяло: «Днес членовете на Тялото Господне, разделени и разсечени в течение на много векове, бързат към взаимно единение! И... Любовта не желае напълно да отнеме от нас връзките на любовта!» (Архим. Амвросий Погодин, Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, гл. 2.).

[3] Същата грешка се допуска и в Обръщението на Пирейската митрополия към извънредния събор на архиереите на Еладската църква (тук).

[4] http://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=85:2010-03-11-16-40-17&catid=38&Itemid=74

[5] В т. 4 от документа например се говори за „възстановяване на християнското единство”, но лукаво се премълчава в какво точно би трябвало да се изразява това възстановяване на единството, а именно – в присъединяване на отпадналите от единството на Църквата към Едната Света Съборна и Апостолска Православна Църква – Църквата, в която единството е налично, а не трябва тепърва да се постига. В т. 5 пък се говори за търсене на „изгубеното единство на всички християни въз основа на истината на вярата и преданието на древната Църква на седемте Вселенски Събора”, което звучи така сякаш след седемте Вселенски Събора всички без изключение са отпаднали от единството.

[6] Виж статията „За Църквата и църквите или за новия терминологичен ригоризъм” в  Двери.бг.

[7] „Макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята (както и има много богове и много господевци), - ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него” (Кор. 8:5).

[8] „Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове” (Гал. 4:8).

[9] Митрополит Филарет. Пространный христианский катехизис. М. 1894, стр. 48.

[10] Св. Григорий Нисский. Опровержение Евномия. Творения. М.,1863. ч. 5. кн. 4. гл. 7. стр. 488.