Преди време медиите ентусиазирано съобщиха новината, че БПЦ ще бъде номинирана за Нобеловата награда за мир заради спасяване на около 50 000 евреи от нацистките лагери на смъртта по време на Втората световна война. Не след дълго БПЦ прие официално номинацията.

На пръв поглед тази новина действително е щастлива особено за незапознатите със същността на Нобеловата награда за мир, както и с истинските критерии, въз основа на които се определят лауреатите. Но дали наистина има повод за радост?

За жалост дори един бегъл поглед към „ценностите”, които изповядва Нобеловият комитет, както и идеологиите и действията на много от носителите на тази награда, е достатъчен, за да стане ясно, че няма никакви причини тази номинация да се счита за придобивка, а още повече пък за някаква особена „чест”. Това не е нищо повече от един изкусен капан, макар вероятно непланиран, като БПЦ ще бъде принудена да се солидаризира именно с онази идеология, която преди време отхвърли с отказа си да участва в Критския лъжесъбор – идеологията на глобализма, постмодерните „общочовешки” ценности и икуменизма.

Псевдоценностите на Нобеловия комитет

По думите на самия Нобел наградата за мир се връчва на тези, които през изминалата година са направили най-много за създаването на братски отношения между държавите, премахването или намаляването на броя на армиите, както и свикването на мирни конгреси. По-просто казано това е награда, която се дава на тези, които словом или делом са подпомогнали пропагандирането на тотално скъсалата с действителността идеология на пацифизма.

В този грешен свят войни ще има до самия му край и както историята ни учи никакви мирни конгреси или изпразнени от реален смисъл словесни щампи като „братство между народите” не са могли да предотвратят която и да е война. Пълният провал преди Втората световна война на Лигата на Нациите, както и на безбройните глобалистко-пацифистки организации, създадени в края на 19-ти век като Червения Кръст, Олимпийския Комитет, Международната Лига за Мир, Световния мирен конгрес (чиито срещи се провеждат всяка година от края на 19-ти век до началото на Първата световна война и др.), е достатъчно красноречиво доказателство, че пацифизмът си остава една утопия. Както чудесно е обяснил св. Николай Велимирович в книгата си „Войната в светлината на Библията”, основната причина за войните е наличието на множество тежки грехове сред хората и народите, както и липсата на покаяние за тях, така че никакви конгреси, лозунги или евтина демагогия не са в състояние да ги предотвратят. Освен че е несъвместим с реалността, пацифизмът също така е в пряко противоречие с учението на Църквата относно армиите, които той третира като абсолютно зло.

Въпреки че отношението на Църквата към войната е като цяло негативно, тя винаги е одобрявала съществуването на армията като държавен инструмент за отбрана. Военното дело е благословено, когато неговата цел е защитата на териториалната цялост, вярата, нравствеността и ближния. Неслучайно Църквата отдава почит на загиналите на бойното поле за вяра и Отечество християни, защото „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13).

В своя Православен Катехизис св. Филарет Московски определя служението на Царя и Отечеството като задължение, еквивалентно на изискването на Петата Божия заповед за почит към родителите. Според този авторитетен катехизис любовта към Отечеството трябва да се простира до готовността да положим живота си за него, което се отнася най-вече до безропотното изпълнение на воинския дълг. Нещо повече, в църковния календар има много воини, които Църквата свято почита. Сред тях са например светите Георги Победоносец, Теодор Тирон, Теодор Стратилат, Сава Стратилат, Андрей Стратилат, Александър Невски и още много, много други. Всяка година БПЦ освещава бойните знамена на българската армия. Служението на Отечеството на бойното поле не само никога не е било порицавано, но дори напротив – винаги се е считало за най-висша добродетел. Следователно пацифистката идеология и ценности, които се очаква да изповядват номинираните за Нобеловата награда за мир са несъвместими с християнството.

За лауреатите или либерално-марксисткия пантеон

Ако абсурдната идеология на Нобеловия комитет все още не е успяла да дискредитира тази лъженаграда в очите на читателя, то един бегъл поглед върху отличените през последните години личности и организации би спомогнал да се разбере, че заслугите, които се явяват критерии за оценяващите кандидатите, са все от чисто идеологическо естество. Сред тези кандидати ще видим от една страна хора, които не са направили абсолютно нищо за световния мир, но затова пък са демонстрирали правилна идеологическа насоченост – глобализъм, марксизъм, икуменизъм, либерализъм, а от друга страна – такива, които са отговорни за войни и терористична дейност.

Натан Сьодерблом (1930) - шведски протестантски теолог, спечелил наградата за мир за неуморната му ангажираност с икуменизма и световния мир.

Кордъл Хъл (1945) – американски юрист и политик, награден за участието му в основаването на ООН и борбата му против „изолационизма” на неговата страна.

Мартин Лутер Кинг (1964) – американски баптистки пастор, награден заради пацифизма му и пропагандирането на утопичното ненасилствено противопоставяне, проповядвано от личности като Толстой и Ганди, с цел премахване на сегрегацията и расовата дискриминация.

Менахем Волфович Бегин (1978) – виден радетел за създаване на държавата Израел и израелски министър-председател от 1977 до 1983 г. Преди встъпването на поста е известен най-вече с организирането и участието в терористични нападения срещу болници, убийства на възрастни хора и деца, убийства на британски военни по особено жесток начин. Продължава терористичната си дейност срещу арабските заселници отвъд ливанската граница и след встъпването на поста министър-председател през 1977 г., а през 1978 г. получава Нобелова награда за мир. Сам обаче определя себе си като терорист. В интервю на въпрос дали той и Ясер Арафат се явяват терористи, Бегин отговаря: „Аз съм терорист, а той е бандит!“

Майка Тереза (1979) - наградена за заслуги „в борбата за превъзмогване на бедността и страданията, които представляват заплаха за мира“. Всъщност печели наградата вследствие на изключително изкусна пиар кампания от страна на папството заради огромните й „мисионерски” заслуги в пропагандирането на католицизма и либералната идеология, изповядвана от Йоан Павел II.

Нелсън Мандела (1993) - терорист от марксистко направление. Предвожданата от него организация е отговорна са смъртта на над 14 000 души между 1990 и 1994. Като президент организира кампания за бавното изземване на имотите на белите южноафриканци, което е на път да бъде официализирано от сегашния президент Зума.

Ясер Арафат (1994) - считан от палестинците и техните поддръжници за борец за свобода, а от САЩ, Израел и поддръжниците им — за терорист. Награден за мир заедно с Ицхак Рабин и смятания за военнопрестъпник Шимон Перес, който пък е отговорен за клането през 1996 г. в Кана, Южен Ливан, при което загиват 106 цивилни, убити при израелска атака на лагер на ООН.

Ал Гор (2007) - един от основните идеолози на отдавна дискредитирания мит за глобалното затопляне и пропагандатор на идеологията на екологичното съзнание.

Барак Обама (2009) - американски президент, първият в историята на Америка, при когото по време на двата му мандата САЩ е постоянно във война. През първия си мандат ескалира незаконната намеса на САЩ в Ирак и Афганистан, а през втория - дестабилизира Либия, Сирия, Йемен и подпомага нелегитимното правителство на Порошенко в Украйна да избива собствените си граждани.

Европейският Съюз (2012) - богоборческа организация (своеобразна смесица между Вавилон и Содом), водеща политика, която цели унищожаването на отделните нации и създаването на свят без граници, културна идентичност и религия. Открито пропагандира хомосексуализма, трансджендъризма, либерализма, религиозния синкретизъм и т.н. Един от основните инициатори на пуча в Украйна и последвалата война.

Малала Юсафзаи (2014) - наградена за борбата й „срещу потискането на деца и младежи и за правото на децата на образование” в ислямския свят, но в действителност използвана от либералните СМИ, които я превръщат в символ на богопротивната идеология на феминизма.

Това са само някои от носителите на тази награда. За всички тях обаче са характерни вярата в интернационализма, изповядване на постмодерни морални ценности, пропагандирането на либерализма, феминизма, религиозния синкретизъм и въобще идеологията на глобализма с всичките й атрибути.

Заключение

След като стана ясно, че Нобеловата награда е атрибут именно на глобалистката идеология, би било неуместно и безкрайно унизително Христовата Църква да се нареди в тази глобалистка галерия. Каква чест или признателност би била оказана на БПЦ, ако тя бъде наградена с отличие, което е било присъждано на военнопрестъпници, терористи, икуменисти и прочее либерални идеолози? Дай Боже БПЦ да откаже това срамно отличие, ако то й бъде присъдено.

Впрочем най-добрият вариант би бил, ако оценяващите скандинавски професори, които иначе се занимават с деконструкция на пола и прочее интелектуални симулации, присъдят наградата си на някой, който наистина е заслужил това отличие на нечестието – терорист, радикална феминистка, изявен либерал, или пък най-после наградят експрезидента Джордж Буш. Той все пак въвлече САЩ в по-малко войни, отколкото нобеловия лауреат за мир Барак Обама.