Ако видиш, че някой се превъзнася и се гордее с това, че е причастник на благодатта, то макар той да прави чудеса и мъртви да възкресява, но ако не признава душата си за безчестна и достойна за презрение и самия себе си за нищ по дух и мерзък, такъв бива опустошаван от злоба без сам да знае това.

Такъв дори личби да показва, не трябва да му се вярва, защото признак на християнство и на това, че някой е благоизкусен пред Бога е когато той се старае да утаи това от хората и ако притежава всички съкровища на царя, скрива ги, като винаги казва: „Не е мое това съкровище, друг го е положил в мен, а аз съм нищ и той може да ми го отнеме, когато поиска”.

Ако някой казва: „Аз съм достатъчно богат и с това, което съм придобил повече не ми е нужно”, то такъв не е християнин, а е дяволски съсъд и в дяволска прелест. Защото наслаждението от Бога е ненаситно и колкото повече някой вкусва и се причащава от него, толкова по-жадуващ става. В такива хора гори неудържима любов към Бога и колкото повече те се стараят да преуспяват и да придобиват, толкова повече признават себе си за нищи като че във всичко са оскъднели и нищо не са придобили. Те казват: „Не съм достоен да бъда огряван от това слънце”. Това е признак на християнство, това е смирение.

Казвам ти, че съм виждал хора, имащи всички дарования, станали причастници на Духа, но като не достигаха съвършена любов, падаха. Някой си благороден човек се отрекъл от света, продал си имуществото, пуснал робите си на свобода и като благоразумен и здравомислещ се прославил с честен живот, но после се поддал на самомнение и надменност и накрая паднал в разпътство и хиляди злини.

А един друг подвижник, който живя заедно с мен и се молеше заедно с мен, беше тъй богат с благодат, че молейки се до мен, идваше в умиление, защото в него кипеше благодатта. Беше му даден дар на изцеление и не само изгонваше бесове, но хора със свързани ръце и нозе и имащите жестоки болести изцеляваше с възлагане на ръце. Но после бе обзет от нерадение, прославян от света и облажавайки сам себе си, възгордя се и падна в самата глъбина на греха. Виж как и имащият дар на изцеление падна. Виждаш ли как падат тези, които не са достигнали мярата на любовта? А този, който е достигнал любовта, свързан и упоен е от нея, той е потопен и отведен като пленник в другия свят и като да не чувства своята природа.

Затова приелите благодатта на Духа и намерилите за себе си благодатно утешение в постигането на покой и духовна сладост, опирайки се на това, превъзнасят се, предават се на безгрижие, не се съкрушават в сърцето си, не се смиряват в мислите си и не достигнали съвършената мяра на безстрастие, не получили дара с пълно усърдие и себеотдаване, вместо да се изпълнят докрай с благодатта, те се успокоили и спрели по пътя си при малко благодатно утешение. Такива души, преуспели повече в самопревъзнасяне, отколкото в смирение, ако и да са се сподобили с някакво дарование, лишават се от него заради небрежението и за суетното самохвалство на тяхното самомнение.

Вярната и истиннолюбива душа, гледайки към приготвените за праведните вечни блага и към неизреченото благодеяние на предстоящата да снизходи Божия благодат, и себе си, и своя труд и подвиг признава за недостойни за неизречените обетования на Духа. Такива са нищите духом, които облажава Господ. Такива са гладните и жадните за правда. Такива са съкрушените по сърце. Възприелите такова произволение, усърдие, труд и любов към добродетелите и които до края са останали такива, наистина успяват да получат живота и вечното царство.

Затова никой от братята да не се превъзнася пред брата си и прелъстяван от лукавия, да не преуспява в самомнението, говорейки: „Ето вече имам духовни дарби”. Защото недостойно е за християнин да мисли така. За теб е неизвестно какво ще стане с брата ти на следващия ден, не знаеш какъв ще бъде твоят и неговият край. Напротив, нека всеки, бидейки внимателен към себе си, непрестанно да разглежда своята съвест, да изпитва делото на сърцето си с какво усърдие и усилие се стреми към Бога и имайки предвид крайната цел – освобождаването от страстите и духовното упокоение, непрестанно и старателно да се подвизава без да се уповава несъмнено на което и да било дарование или оправдание.

А как падат и онези, в които е подействала Божията благодат? Дори най-чистите по своята природа помисли не са защитени от попълзновение и падение. Човек започва да се превъзнася, да осъжда другия и да говори: ти си грешник, а самия себе си да смята за праведник. Нима не знаеш какво казва Павел? „Даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям” (2 Кор. 12:7). И в чистата природа има възможност за превъзнасяне.

Затова християните сами трябва да употребяват огромно старание никого да не осъждат, нито явната блудница, нито грешниците или безчинстващите, да гледат на всичко с простодушно произволение, с чисто око, за да стане за човека нещо естествено и неотменно никого да не унижава, да не осъжда, от никого да не се гнуси и да не прави разлика между хората.

Може ли човек да падне, имайки благодатно дарование? Ако бъде обзет от нерадение, пада, защото враговете никога не остават в бездействие и водят бран без да се предават на нерадение. Колко повече ти не трябва да прекратяваш твоето усърдие пред Бога. Защото за теб е много вредно да се предаваш на нерадение, макар да си бил изпитан в самото тайнство на благодатта.

Велико е достойнството на християните, то е с нищо несравнимо. А ако някой е доведен до разсеяност и е окраден от злия, той се уподобява на град без стени, в който безпрепятствено влизат разбойници, откъдето си щат, като го опустошават и опожаряват. Тъй и ако ти си нерадив и невнимателен към себе си, тогава прииждат лукавите духове, опустошават ума и го обръщат на нищо, като разсейват помислите в тоя век.

Нерядко виждаме у братята, че някои придобиха велика радост и благодат и в продължение на пет или шест години казваха за себе си: „Увехна у нас похотта”, а след това, когато счетоха себе си за съвършено освободили се от похотта, притаилият се в тях порок се раздвижи и те пламнаха от похот, като се удивляваха и казваха: „Откъде ни е това - след толкова време да въстане у нас такъв порок?!”

Затова никой здравомислещ не би казал: „Така пребивава благодатта у мен, че съм напълно свободен от греха”.

Добротолюбие, том І

Превод: прот. Божидар Главев