Господ укорявал фарисеите (Мк. 7:6-8) не за външно установените у тях порядки и правила на поведение, а за пристрастието им към тях, за това, че те се спрели само върху едното външно почитание на Бога, без да се грижат за това, което става в сърцето. Без външното не може. Дори най-висшето вътрешно изисква външното като своя изява, изражение и одежда.

На практика то, вътрешното, никога не бива само, а винаги върви заедно с външното. Само в лъжливите теории те биват разделяни. Но все пак е очевидно, че само външното е нищо; неговата ценност идва от присъствието в него на вътрешното и ако него го няма, външното нищо не струва. А между другото ние сме склонни да се увличаме по външността и видимостта, в които се изобразява вътрешното и в които то приема определена форма дотолкова, че изпълнявайки външното, оставаме  спокойни и не си даваме сметка има ли го вътрешното или го няма. А тъй като вътрешното по-трудно се постига от външното, то понякога е съвсем естествено човек да заседне на последното, без да се опитва да достигне първото.

И какво да правим? Трябва да изправяме себе си и да се стремим към вътрешното, винаги него да търсим, преминавайки през и надскачайки външното, и при външното да смятаме работата за свършена само когато вътрешното се съчетае с външното. Друг начин няма. Внимание към себе си, трезвение и бодърстване – това са единствените лостове, с които може да се повдигне нашето тежкоподвижно и паднало естество. Забележително е, че у когото го има вътрешното, точно той никога не изоставя и външното, макар да не му придава особено висока цена.

Мысли на каждый день года

Превод: прот. Божидар Главев