Св. Иоан казва в едно от съборните си послания: „Съвършената любов пропъжда страха” (1 Иоан. 4:18). Какво иска да ни каже чрез това светият Апостол?

За каква любов ни говори той и за какъв страх? Пророк Давид казва: „Бойте се от Господа всички Негови светии” (Пс. 33:10) и много други подобни изречения намираме в Божестве­ните Писания. И тъй, щом и светиите, които толкоз обичат Господа, се боят от Него, то как св. Иоан казва: „Съвършената любов про­пъжда страха?”

Той иска да ни каже чрез това, че има два вида страх: единият е първоначален, а другият – съвършен. Първият е присъщ на ония, които, тъй да се рече, начеват да бъдат благочестиви, а вторият е страхът на съвършените светии, които са достигнали сте­пента на съвършената любов. Например: оня, който изпълнява волята Божия поради страх от мъки, той, както казахме, е още новоначален, понеже върши доброто не заради самото добро, но поради страх от наказание. Но друг изпълнява волята Божия от любов към Бога, която се изразява именно в това, че Му благоугождава; такъв човек знае в какво се състои същинското добро, той е познал що значи да бъдеш с Бога. Този именно притежава истинска любов, която св. Иоан нарича съвършена. И тази любов го довежда до съвършен страх, понеже той се бои от Бога и изпълнява волята Божия вече не поради страх от наказание, вече не за да избегне мъченията, но понеже, както казахме, той е вкусил от самата сладост на пребиваването с Бога и се бои да не отпадне и да се не лиши от нея. И този съвършен страх, който се ражда от тази любов, пропъжда първоначалния страх. Ето защо Апо­столът казва: „Съвършената любов пропъжда страха”.

Не е възможно обаче да се постигне съвършеният страх иначе, освен чрез първоначалния страх. Защото, както казва св. Василий Велики^[1], ние можем да угодим Богу по три начина: или Му благоугождаваме поради страх от мъка и тогава се намираме в състояние на роб; или изпълняваме Божиите повели заради собствена полза, като се стремим към награда и чрез това се уподобяваме на наемници; или вършим доброто заради самото добро и в такъв случай се нами­раме в състояние на син.

Защото синът, когато достигне пълнолетие и разумна възраст, изпълнява бащината воля не поради това, че се бои от наказание, нито пък за да получи награда, но изпитва към баща си особена любов и почит именно поради това, че го обича и е уверен, че цялото имение на бащата принадлежи и нему. Такъв човек се удостоява да чуе: „Не си вече роб, а син ... и наследник Божи чрез Иисуса Христа” (Гал. 4:7). Такъв човек вече, разбира се, не се бои от Бога с оня първоначален страх, но Го обича, както и св. Антоний казва: „Аз вече не се боя от Бога, но Го обичам“^[2]. И Господ казал на Авраама, когато той довел сина си, за да Му го принесе в жертва: „Сега познах, че се боиш от Бога“ (Бит. 22:12), като имал предвид този съвършен страх, който се ражда от любовта. Защото иначе как би казал Той: „Сега познах”, когато Аврам бил сторил вече толкоз много от послушание към Бога: оставил всичко свое и се преселил в чужда земя, сред народ идолопоклоннически, у който нямало и следа от истинско богопочитание; и отгоре на всичко това Бог му изпратил такова страшно изкушение – поискал от него да му принесе в жертва сина си и чак тогава му казал: „Сега познах, че се боиш от Бога“. Ясно е, че тук Той говори за съвършен страх, свойствен на светците, които изпълняват волята Божия вече не поради страх от мъки, нито заради награда, но понеже обичат Бога, боят се да сторят нещо противно на Неговата воля. Затова и Апостолът казва: „Любовта пропъжда страха“, понеже те действат вече не от страх, но се боят, понеже обичат. В това се състои съвършеният страх.

Но невъзможно е, както вече казахме, да се постигне съвършеният страх, ако първо не придобием първоначалния. Защото казано е: „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Притчи 1:7) и още: „Начало ... и венец на премъдростта е страхът Господен“ (Прем. Сир. 1:15, 18). Начало е наречен първоначалният страх, след който идва съвърше­ният страх на светците.

Първоначалният страх е свойствен на нашето душевно състояние. Той опазва душата от всякаква злина, както полировката опазва медта, затова е казано: „Чрез страх Господен всеки се отклонява от зло” (Притч. 15:27)^[3]. И тъй, когато човек се въздържа от злото като роб, поради страх да не го накаже господарят му, той постепенно идва и до това, да върши доброто доброволно и малко по малко почва, като наемник, да се надява на някакво възнаграждение за добрите си дела. Така постоянно, като избягва злото от страх, като роб, и върши доброто с надежда за награда, като наемник – така, като пребивава по благодатта Божия в доброто и съразмерно с това се съединява с Бога, той придобива вкус към доброто и почва да раз­бира къде е истинското добро и вече не иска да се разделя от него. Защото кой би могъл да отлъчи такъв човек от любовта Христова? — както казва Апостолът (Рим. 8:35). Тогава той достига достойнството на син и обича доброто заради самото добро и се бои, понеже обича. Този именно е великият съвършен страх.

Затова и Пророкът, като ни учи да отличаваме единия страх от другия, казва: „Дойдете, чеда, послушайте ме: на страх Господен ще Ви науча” (Пс. 33:12). „Иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага?“ Обърнете внимание на всяка една от думите на Пророка, как всяка от тях има своята сила. Първо той казва: „Дойдете при мен“, чрез което ни призовава към добродетелност, а след туй прибавя и „чеда”. Светците наричат свои чеда ония, които чрез техните думи са се обърнали от греха към добродетелта, както и Апостолът казва: „Чеда мои, за които съм пак в родилни мъки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал. 4:19). И най-сетне, след като ни е призовал и подготвил към това обръщение, Пророкът казва: „На страх Господен ще ви науча”.

Виждате ли каква смелост има светецът? Ние, когато искаме да кажем нещо добро, винаги казваме: Искате ли малко да побеседваме с вас за страха Божий, или за някоя друга добродетел? А св. Пророк не така, а с дръзновение казва: „Дойдете, чеда, послушайте ме: на страх Господен ще ви науча. Иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага?“ След това сякаш дочул от някого в отговор, че желае да го научи как да живее и да види блага, той го поучава, като казва: „Нека сдържа езика си от зло и устата си от коварни думи“. И тъй, той преди всичко пресича действието на злото чрез страха Божий. Да сдържаш езика си от зло, това значи да не уязвиш с нищо съвестта на ближния, да не злословиш, да не го дразниш. А с устата си „да не говориш коварни думи”, това значи да не прелъстяваш ближния^[4].

След това Пророкът прибавя: „Нека се отклонява от зло“. Първо, той говори за някои частни грехове: за злословието и коварството, а после говори изобщо за всякакво зло. „Нека се отклонява от зло“, сиреч, нека избягва изобщо всякакво зло, да се отклонява от всякакво дело, което води до грях. Но като казва това, той не се спира тук, но прибавя: „И да прави добро“. Защото, може някой да не върши зло, но да не прави и добро, да не ощетява никого, но да не оказва и милосърдие, да не мрази, но и да не обича. Тъй че добре е казал Пророкът: „Нека се отклонява от зло и да прави добро“ (Пс. 33:15). Чрез това той ни посочва онази постепенност на трите душевни състояния, за която споменахме по-горе. Чрез страх Божий той ни научи да се отклоняваме от зло и тогава чак ни кара да почнем да вършим добро, защото, когато човек се удостои да се ос­вободи и отдалечи от злото, тогава той естествено върши добро, на­ставляван от светиите.

След тия хубави и последователни думи, той продължава: „Да търси мир и да следва подир него“. Не казал само да търсим мир, но и усилено да се стремим към него с цел да го постигнем. Следете внимателно с ума си речта и забележете точността, с която се изра­зява Светецът. Когато човек се удостои да се отклони от злото и след това се старае с Божия помощ да върши добро, веднага про­тив него се устремяват вражески нападения и той се подвизава, труди и съкрушава не само от страх да не се върне пак към злото, като роб, но и с надежда на награда за доброто, подобно на наемника. Така, като понася нападения от врага и се бори с него и му се противи, той върши добро, но с голяма мъка и тежки усилия. Но когато получи помощ от Бога и добие известен навик в доброто, тогава той вижда покой, тогава вкусва мир, тогава усеща каква е скръбта от нападенията и каква е радостта и веселието от мира. И тогава той вече търси мир, усилено се стреми към него, за да го постигне, да го придобие напълно и да го всели в себе си.

Има ли нещо по-блажено от душата, която се е удостоила да стигне до тази степен на духовната възраст? Такъв човек, както неведнъж казахме, се намира в достойнството на син, защото наистина „блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9). Кой може отсега нататък да накара тази душа да върши добро заради нещо друго, освен заради наслаждаването на този дар (мира)? Кой познава тази радост, освен оня, който я е изпи­тал? Тогава именно, както вече няколко пъти казахме, този човек ще познае и съвършения страх.

Ето ние чухме сега в какво се състои съвършеният страх на светците, и в какво се състои първоначалният страх, свойствен на нашето душевно състояние, и от какво човек започва и какво постига чрез страх Божий.

Авва Доротей, Църковни слова, Слово Четвърто, За страха Божий, Тесалоники – Гърция, 1991.

[1] Виж Твор. В. Велики в руския превод“, т. V, стр. 91, 92.

[2] Достопамятныя сказания о подвижн. св. отцов, Москва, 1845, стр. 11.

[3] По слав. текст - бел. прев. (архим. Йосиф)

[4] В гръцкия текст: Да не изобличава в нищо ближния и да не го съблазнява.