През ХVІІІ век в Хилендарския манастир е живял и се е трудил на славянобългарското книжовно поле един много смирен и много образован български книжовник. Неговото име е Йосиф Хилендарски, и може да се смята за съвременник на Паисий Хилендарски.

Той бил роден в будното още през възрожденско време селище Жеравна, отгдето са излезнали и други просветени духовници, станали отпосле светогорски иноци. Такъв е жеравненецът Григорий Иверец, който бил също книжовник и през 1803 и 1805 г. от неговата ръка са оставени приписки в църковни книги. Даскал Костадин и даскал Мано са били също светогорски възпитаници. Те станали отлични църковни певци, тъй като даскал Костадин е научил псалтикията в Зографския манастир, а дру­гарят му даскал Мано бил познат псалт във Ватопедския манастир.

През Възраждането село Жеравна е било в постоянна връзка със светогорските манастири. Там е имало метох на Хилендарския манастир, чрез който жеравненци и жителите на околните села отивали на поклонение в Света гора. През втората половина на XVIII век в Жеравненския метох на Хилендар са работили няколко видни хилендарски духовници и книжовници. Между първите от тях е бил йеромонах Макарий, който през 1772 г. оставил приписка в Жеравненския препис на Паисиевата история. Друг негов събрат в Жеравна бил йеромонах Сава Хилендарски, който през 1776 г. написал една бележка в печатното евангелие на Жеравненската църква. Хилендарски монаси в Жеравна е имало и в началото на XIX век. Познат е един монах с име Герасим, които е бил учител и наставник на възрожденеца-просветител Райно Попович. Известен е и монахът Кирил Хилендарец. Неговото име е написано върху библиотечния шкаф на селската църква, като духовник тъкмо от годината, в която е била започната постройката на църквата, а именно в 1834 г.

С голямо основание може да се каже, че Йосиф Хилендарски, за когото тук е ред да кажем няколко биографски вести и каквото е известно за неговата книжовна дейност, е бил представител-духовник на Хилендарския манастир в село Жеравна. Като духовен наставник той поучавал жеравненци в истината на християнството, но като книжовник с несъмнени дарования, им оставил една драгоценна книжка, която заслужава внимание и признателност.

Кой е Йосиф Хилендарски, който заслужава да се нарече книголюбец и какво «послание» написал той за жеравненци и за българския народ? Каква стойност има книжовното дело на нашия хи­лендарски просветител?

Пръв за този голям покровител на просвещението и възторжен книголюбец, а при това и сам писател, е дал д-р Константин Иречек в своето съчинение Княжество България, част II, Пътувания из България, което по превод на Ст. Аргиров е излязло от печат в Пловдив през 1899 г. Там, на стр. 719, К. Иречек казва: «Във Виктор Григоровичата ръкописна сбирка в Москва се намира едно послание на хилендарския калугер от XVIII столетие, писано за поучение на набожните християни — во Богом хранимую весь, именимь зовомою Жеруна – на прост български език с множество турски думи». През 1879 г., когато видният руски славист А. Викторов направил опис на тази знаменателна Григоровичова ръкописна сбирка, вписал този ръкопис под № 1711, като го обозначил с думите: „Послание хилендарского монаха Йосифа”, стр. 26.

Повече от осем десетилетия този интересен ръкопис не беше познат на българската литература. Едва през 1961 г. славистката Д. Петканова, при своята научна командировка в СССР, като преглеждала ръкописите от сбирката на В. Григорович в Московската библиотека «В. И. Ленин», попаднало й под ръка и това Послание на Йосифа Хилендарски, като успяла много добре да го проучи и вече да обнародва една хубава статия за него като литературен паметник в списанието «Език и литература», година XVII (1962), кн. 6, стр. 41—54, от която взимам настоящите све­дения.

В своите уводни слова Йосиф Хилендарски съобщава между другото нещо за себе си, а и за подбудите, които са го подканили да напише своята книжка-послание. С познатата старобългарска монашеска скромност той пише, че като многогрешен човек, недостоен за иночеството, което приел, като последен брат на Хилендарската обител и, най-после, като монах, наречен Йосиф, който в смирение се поучава, написал тази ръкописна книга, за да послужи на христолюбивите чеда и на жителите, които обитават Жеруна (Жеравна) и които имат желание да се поучат на разум и на знание от Господа Бога, като всичко това бъде за тяхна полза. Той моли читателите да приемат и да четат ръкописа от все сърце и ако намерят нещо, което не им е по волята, т. е. не биха го одобрили, да бъдат търпеливи, защото не всичко зависи от неговата воля, докато всичко се намира под Божието съизволение. При това, като читатели, да не задържат ръкописа дълго време при себе си, а той да върви от ръка на ръка, за да бъде използуван и от други желающи да четат. И ако някому се поправи книгата, тогава нека да си я препише. Авторът нарича книгата си остен, разбира се, в символически смисъл, че тя може и другиго да подкара по Божия път.

За Йосиф Хилендарски, високообразованият светогорски монах на Възраждането, четенето на книгите е голяма придобивка за човека. Тя донася сладост на човешкото сърце. Той споделя познатата истина, че без труд никой човек не само не ще може да припечели Царството Божие, но и докогато е на земята неговата душа никога не ще усети сладост. Той сам се изповядва, като казва, че се е опитвал да помине на тоя свят с леснина и без труд, но всичко било напразно. Сърцето му останало неусладено, обаче откакто започнал да дири Божия закон, той се почув­ствувал честит, затова подканвал подире си своите читатели.

В заклю­чение на първите си мисли, Йосиф Хилендарски пише, че всеки човек е задължен пред Бога да се труди и да работи. Под работа тук трябва да се разбира преди всичко четенето на богослужебни книги, книжовното занимание и изобщо самообразованието на Божиите служители, което е едно от първите им задължения. Но това напомване, което прави хилендарският писател Йосиф, никак не изключва и физическата работа на духовенството за прехраната им, за­щото всички знаем, че великият апостол беше казал: «Който не работи, не трябва да яде». За да илюстрира своята мисъл и за да я направи по-ясна за читателя, той дава един хубав пример, като посочва тепавицата, която, като човешка направа от дърво, няма нито душа, нито ум, обаче и тя непрестанно се труди и работи.

По-нататък Йосиф Хилендарски съветва читателите си да се предпазват от онези хора, които не четат книги или малко четат, с други думи, които равращават с лошия си пример. Такива са онези люде, които са овладели писмото, имат вече познания, но застояват на едно място и не се усъвършенствуват. Като строг църковен педагог авторът се пита къде ще отиде душата на онези, когато ги повикат на небесата, които не желаят да четат, не се занимават и са преминали времето безплодно и напразно.

С такива полезни съвети и напътствия е изпълнена книгата на ученолюбивия хилендарски просветител. От тях се вижда, че неговото самообра­зование е било голямо, че той е бил роден за наставник и несъмнено имал дарование да пише. Примерите, които дава във връзка с практическото образование на българския народ, са винаги ясни и убедителни.

Например той предлага сами да си направим сметка с колко хапки може да се на­храним, които ни донасят подкрепа и наслада, и колко са извън мярата. Така също не трябва да униваме, когато от едно или две прочитания не може да усвоим четенето. Това той подкрепя със случка от живота на един селянин, който, като се предал, на леност и мързел, отишел при своя духовник и му казал, че когато чете някоя книга, много малко разбирал от прочетеното. Като излиза от убеждението, че пиянството и многото спане всякога помрачават ума и омаломощават силите на човека, авторът дава хубаво напътствие, като казва, че всеки читател е длъжен да проявява внимание и постоянство да не се задоволява с малко, да преповтаря в ума си прочетеното. Той усилва мисълта си, като посочва овцете, които, когато пасат из полето, не сдъвкват храната, а правят това, когато по-късно я преживят, като обръща вниманието ни и върху всекидневния живот на домашните птици, на кокошките, които непрестанно ровят, макар и да са вече сити.

За Йосиф Хилен­дарски четенето на книги, просветното занимание и изобщо трудът съ­ставляват смисъла на живота. Той дори смята, че нехайството към кни­гите може да бъде пречка за влизане в рая. А за самия рай той казва, че е заграден с двадесет и четири вратници, наречени митарства, които са добре завардени от небесните ангели.

Любопитният и поучителен ръкопис завършва с предупредителната заплаха, че когато ще настъпи Страшният съд, всеки ще отговаря за себе си, т. е. всеки ще бъде съден поотделно и на това съдилище голяма ще бъде горестта на онези, които са държали в ръцете си книги, а нито са ги чели, нито пък са ги предавали на други. Езикът на човека не е в състояние да изкаже техните страдания.

Такова е, разбира се, в главните си линии поучителното съчинение на хилендарския книжовник Йосиф. Заради увлечението му към кни­гите и заради голямото му желание да просвещава народа, справедливо ще бъде, ако той се нарече Йосиф Хилендарски Книголюбец. Не ще и съмнение, той е бил духовник, изповедник и настоятел на Хилендарския метох в Жеравна. Там той е написал своята поучителна книга.

Засега не е известно, обаче любопитно е да се знае, где точно В. И. Григорович е намерил този ръкопис. При научната си обиколка из пределите на Европейска Турция, след като е напуснал Света гора, той е посетил редица български градове в Македония, в Розовата долина и в Северна Македония. Отбивал се е в градовете Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Дряново, Търново, Свищов, Русе и др., но в село Жеравна не е бил, а то е било просветно гнездо през възрожденско време. За тогавашния му живот ценни сведения дава Д. Константинов в студията си „Жеравна в миналото и в днешно време”, издадена от читалище «Единство» през 1948 г. Но все пак остава неразрешен въпросът где именно В. И. Григорович е намерил ръкописа на книголюбеца Йосиф Хилендарец.

„Българско монашество в Атон”, СИ, София, 1967 г.