„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).

В днешния ден, братя, Църквата празнува паметта на светите отци от първите шест Вселенски събора. По този случай ще ви предложа слово за значението на светите отци и учители на Църквата за нас, християните. В какво се състои тяхното величие и кое обуславя тяхното особено значение за нас? На този въпрос предстои да дадем отговор.

Църквата, братя, е дом на живия Бог, стълб и крепило на истината (срв. 1 Тим. 3:15). Истината на християнството се пази в нея, в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Но тя се нуждае от правилно съхранение и от правилно тълкувание. Значението на светите отци се състои в това, че те се явяват най-правоспособните пазители и тълкуватели на тази истина заради светостта на своя живот, дълбокото познаване на Словото Божие и заради обилно обитаващата в тях благодат на Светия Дух.

„За изследване и истинско разбиране на казаното в Писанието, пише св. Атанасий Велики, са потребни добър живот, чиста душа и христоподражателна добродетел, за да може умът, преуспявайки в това, да бъде в състояние да достига желаното и да го придобива в каквато мяра за човешкото естество е възможно познанието за Божието Слово. Защото без чист ум и без подражаване живота на светиите никой не може да разбере светите слова. Който пожелае да види слънчевата светлина, той без съмнение ще прочисти и направи по-ясно окото си, довеждайки себе си до почти еднаква чистота с това, което желае да види, за да може самото око да стане светлина и да види слънчевата светлина. Така и желаещият да постигне мисълта на богословите трябва да предочисти и избели душата чрез живота си, уподобявайки се в своите дела на тях, да се приближи до тях, за да води еднакъв образ на живот с тях, разбирайки по този начин и откритото им от Бога.”

„Разбира се, необходима е чистота на живота, за да може с цел преуспяване в нравствения живот, да става разпознаваемо съкровеното в Писанието, казва св. Василий Велики. Но освен чистота на живота е нужно и продължително занимание с Писанието, за да може важността и тайнствеността на Божието слово чрез непрестанно поучение да се отпечатва в душата. А това, че в продължение на целия живот се изисква упражняване в Божието слово, показва животът на Моисей, който през първите си 40 години изучил египетската мъдрост, а във вторите 40, водейки пастирски живот в пустинята, се упражнявал в съзерцаване на Вечносъществуващия и по този начин след второто си четиридесетилетие, като се удостоил с Божествено явление, против волята си бил призван от Божието човеколюбие към грижа за хората. И след това той не пребивавал постоянно в деятелен живот, но често се възвръщал към съзерцателен. Такъв бил и Илия. Той бягал от хорската мълва и обичал да пребивава в пустините. Затова ако светиите с огромно постоянство, което господствало в тяхната душа, се трудили в изнамирането на истината, то не е ли безразсъдно някой да се опитва да се възползва от техните трудове, без да е положил каквото и да било усилие? Защото, обърни внимание как едва след многократни случаи на уединение, безмълвие и трудове Илия се удостоил да види Бога!”

„Никой не може да навлезе в богословието, казва св. Никита Стифат, по друг начин освен чрез Светия Дух. Божественото Писание се постига духовно и скритото в него съкровище се открива само на духовните чрез Дух Свети. Душевният човек не може да приеме тези откровения (1 Кор. 2:13–14). От Бога е съдено от род в род да не се прекратяват подготвените от Дух Свети Негови пророци и приятели за благоустройване на Неговата Църква. Защото ако древният змей не престава да излива отровата на греха в ушите на хората за да погубва душите им, то Създалият нашите сърца нима няма да въздигне хромия, изпращайки като помощ на Своето наследие духовния меч, който е Божието слово. Достойно е за тези, които се отричат от себе си и започват със смирение да се изкачват по стълбицата на познанието, да им се даде свише силата на Божието слово и премъдрост, за да бъдат вестители на спасението на Неговата Църква” (срв. Пс. 67:12).

„Нека всички християни да знаят, казва преп. Симеон Нови Богослов, че Христос е нелъжовен истински Бог и наистина по Своето обещание се явява на тези, които Го обичат и изпълняват Неговите заповеди, и заедно с това явяване им дарува Светия Дух, и че пак чрез Светия Дух с тях пребивават и Отца и Сина. Когато говорят такива мъже духоносци, те говорят не от себе си, а от Светия Дух”.

Някога на самия св. Симеон Нови Богослов тайнствено се явил Дух Свети и когато попитали преподобния как и в какъв образ Го е видял, светият отец казал: "просто и без вид, но като светлина. И когато видях това, което никога не бях виждал, отначало се удивих и разсъждавах в себе си какво е това. Тогава Той тайнствено, но разбираемо ми каза: "Така снизхождам Аз върху всички пророци и апостоли и на днешните Божии избраници и светии, защото Аз съм Божият Свети Дух."

Така чрез светите отци на Църквата говорел сам Свети Дух според истинното свидетелство на Него Самия и това определя тяхното огромно значение за нас, християните.

А какво съкровище за всички, които обичат истинското християнско ведение се явяват те, нека за това ни разкаже искрената и откровена изповед на един от най-знаменитите наши подвижници – светителят Игнатий – великият проповедник на покаянието.

„Още когато учех, разказва той, не ми беше до веселия и развлечения. Светът не ми изглеждаше привлекателен. Целият мой ум беше потопен в науката и заедно с това горях от желание да узная къде е скрита истинската вяра и къде се крие истинското учение за нея, учение чуждо на заблудите – и догматически и нравствени. В това време пред моя взор вече застанаха пределите на човешките знания в най-висшите науки. Достигнал до тези граници, аз питах науките: „Какво собствено придобива от вас човекът? Човекът е вечен и неговата собственост трябва да бъде вечна. Покажете ми тази вечна собственост, това вечно богатство, което аз бих могъл да взема със себе си зад гроба! Досега аз виждам само знание, което приключва на земята и което не може да съществува след разлъката на душата и тялото!” Науките мълчаха.

Тогава се обърнах за удовлетворителен и съществено нужен отговор към вярата. Но къде си скрита ти, вяра истинна и свята? Не мога да те разпозная във фанатизма, който не е запечатан с евангелската кротост; той диша разгорещеност и самопревъзнасяне! Не мога да те припозная в учение, своеволно отделящо се от Църквата, съставящо своя нова система, суетно и самохвално, провъзгласяващо изнамирането на нова истинска християнска вяра осемнадесет века след въплъщението на Бог Слово!

О, в какво тежко недоумение пребиваваше моята душа! Как ужасно потисната бе тя! Какви вълни на съмнение връхлитаха върху нея, съмнения, породени от недоверие към себе си, от недоверие към всичко, което шумеше и крещеше около мен, от незнание на истината.

И аз често със сълзи започнах да умолявам Бога да не ме предава в жертва на заблудите, да ми покаже правия път, по който аз бих могъл да насоча към Него невидимото шествие на моите ум и сърце. И ето ти чудо! Внезапно пред мен се появи мисъл, а сърцето се сгуши в нея като в обятията на приятел. Тази мисъл ми внушаваше да започна да изучавам вярата от изворите, от писанията на светите отци! „Тяхната святост, казваше ми тя, е гаранция за тяхната вярност. Избери тях за свои ръководители”. Покорих се. И намерих начин да получавам съчиненията на светите Божии угодници, жадно започнах да ги чета и да ги изследвам в дълбочина. Прочитайки едни, заемах се с други, четях, препрочитах и изучавах. Кое най-вече ме порази в писанията на отците на Православната Църква? Порази ме тяхното чудно и величествено съгласие. Осемнадесет века техните уста свидетелстваха единогласно за едното Божествено учение!

Когато в есенна нощ погледна чистото небе обсипано с безброй звезди, толкова различни по размери, но които излъчват една светлина, тогава си казвам: такива са писанията на светите отци! Когато в летен ден погледна към широкото море покрито с множество различни плавателни съдове с техните вдигнати и разперени подобно на лебедови криле платна, носени от един вятър към едно пристанище, тогава си казвам: такива са писанията на светите отци! Когато слушам строен многолюден хор, в който различните гласове пеят в съзвучна хармония една Божествена песен, тогава си казвам: такива са писанията на светите отци!

Какво учение впрочем намирам в тях? Намирам учение повторено от всички отци, учението, че единственият път към спасение е неотклонното следване наставленията на светите отци. „Ако ти си виждал, казват те, някой прелъстен от лъжеучение и погинал поради неправилно избран подвиг, знай, че той е последвал себе си, своя разум, своето мнение, а не учението на отците въз основа на което е съставено догматическото и нравственото учение на Църквата”.

Тази мисъл е пратена от Бога, от Когото е всяко добро даяние, от Когото е и всяка добра мисъл, която е начало на всяко добро. Тази мисъл за мен беше първият пристан в страната на истината. Тук моята душа намери отдих от вълненията и ветровете. Мисъл – блага и спасителна! Тази мисъл стана за мен крайъгълен камък в съзиждането на моята душа! Мисъл – безценен дар от всеблагия Бог, желаещ всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината! Тази мисъл стана за мен пътеводна звезда! Тя започна постоянно да осветява за мен многотрудния и многоскръбен, тесен и невидим път на ума и сърцето към Бога”.

Нека тази блага мисъл, братя, да бъде и ваша пътеводна звезда в дните на вашето земно странстване сред вълните на житейското море! Амин!

Произнесено в гр. Варна, 1928 г.

Архиеп. Аверкий (Таушев), Высокопреосвященный Феофан, архиепископ Полтавский и Переяславский, Jordanville, NY, 1974.

Превод: прот. Божидар Главев