Като цяло в западната църква е запазен догматът за изкуплението, макар не без множество борби с противни нему мнения. И тъй като приетата там формулировка била изработена от Анселм Кентърбърийски, считаме, че не би било излишно да изложим накратко самото учение за изкуплението на този известен схоластически богослов.

Според него първият човек чрез своето грехопадение нанесъл безкрайно оскърбление на Бога, престъпвайки Неговата не само блага и премъдра, но и праведна и свята воля, а също и като не оказал на Бога подобаващата Му чест, което се явило дотолкова престъпно и заслужаващо наказание, че било последвано от повреда не само на самия паднал човек и всички негови потомци, но и на целия тварен свят. И тъй като всеки грях поради самото си естество трябва да бъде или наказан съобразно тежестта на провинението, или чрез съответстващо удовлетворяване, като бъде изкупен, то вследствие на своята безгранична виновност, трябвало да бъде наказан или с вечна гибел и смърт, или изкупен чрез такова удовлетворяване или жертва, която би имала безгранично значение. Богу обаче не било угодно да бъде допуснато първото и затова трябвало да стане второто^[1].

Но кой, пита се, би могъл да принесе на Бога удовлетворение или жертва напълно съответстваща на безкрайната вина на човека? Такава жертва не би могъл да принесе нито самият човек, бидейки ограничен и виновен пред Бога, нито някое друго създадено същество, нито ангел, защото всички те са ограничени. Можел да направи това само Стоящият над всяка твар безкраен Бог. Но тъй като жертвата на удовлетворението за греховете на хората, разбира се, трябвало да бъде принесена от лицето на човек, при това безгрешен човек, иначе тя не би могла да бъде богоугодна, то принасящият жертвата трябвало да бъде не само Бог, но заедно с това и човек, при това напълно невинен и безгрешен човек, поради което и трябвало да се роди непорочно от непорочна дева. Като такъв именно Изкупител се явил нашият Господ Иисус Христос. Бидейки Син Божи, Той станал човек, раждайки се безсеменно от Свети Дух и пренепорочната Дева Мария. Станал човек, за да изкупи хората, принасяйки Себе Си в жертва за тях за удовлетворяване на оскърбеното Божие правосъдие.

Независимо от това, че бил Син Божий, а също и напълно безгрешен човек, Той приел върху Себе Си греховете на всички хора и за тях пострадал и умрял. Такава жертва, бидейки жертва на Богочовека и жертва напълно доброволна, не можела да не бъде угодна Богу и да не послужи за пълно удовлетворяване греховете на целия свят^[2].

Тази теория при цялата си схоластичност не съдържала нищо несъгласно с мисълта на древната Вселенска Църква и както е известно била възприета и придобила господстващо значение в западната църква. Наистина не много след нейното появяване срещу нея въстанал Петър Абелар като противопоставил своя собствена теория, която теория не била изкупителна, като на Христовата смърт се приписвало чисто морално значение, а жертвата само за това била благотворна, защото осезателно изразявала Божията любов към хората и чрез този пример в тях самите разгаряла спасителна любов към Бога^[3].

Това учение на Абелар обаче още в началото било прието с негодувание и разкритикувано от Бернар Клервоски^[4], който защитил и потвърдил Анселмовото учение. Не много след това то било повторено от Петър Ломбард^[5], а после и от известния богослов Тома Аквински^[6], благодарение на което Анселмовото учение, въпреки частните и не винаги благоприятстващите го схоластически богословски спорове, станало общоприето за западната църква.

Освен това трябва да се отбележи, че това учение в началото било прието и в протестантството, като било утвърдено в Аугсбургското изповедание, което признало удовлетворителното значение на Христовата смърт, а също било прието и във Формулата на съгласието. За съжаление обаче в средите на същото това протестантство впоследствие заедно с рационализма възникнали и напълно противоположни учения, свеждащи както земния живот, така и смъртта на Иисус Христос до един чисто морален и назидателен пример.

Началото на такива лъжехристиянски възгледи положил Социн, противопоставяйки на Анселмовото учение следните възражения, на които си струва да обърнем внимание, тъй като чрез тях и от по-късни теолози-рационалисти това учение бивало отхвърляно с твърдението, че съдържало противоречия.

Според Социн удовлетворяването на оскърбеното правосъдие поради греховете на хората и прощаването на греховете по силата на Божията милост са две несъвместими представи, защото който изисква удовлетворение за себе си и го приема, той не прощава, също както и обратното – който не прощава, той не се нуждае и от удовлетворение. Освен това според Социн несъвместимо с Божествената правда било и да се приема такова удовлетворение за виновните, което се състои в наказание на невинен, нещо, което не се допуска дори от нормален човешки съд. И накрая, макар смъртта на Христа да била смърт на невинен, в никакъв случай не можела да бъде пълно удовлетворяване на Божията правда за смъртта на другите, тъй като смъртта на един, при това временна смърт, съвсем не може да се равнява на смъртта на всички хора, при това заслужена и вечна смърт, поради което според Социн най-уместно би било да се признае само едно чисто нравствено значение на Христовата смърт, а именно като залог за несъмнена увереност в това, че всеки християнин може да получи прощение на греховете и живот вечен при условие, че във всичко подражава на най-възвишения пример на Христовия самоотвержен и добродетелен живот^[7].

Но, пита се, има ли изобщо нещо християнско в подобен възглед относно значението на страданията и смъртта Христови? Не е ли това възпроизвеждане на древния лъжехристиянски възглед за Иисус Христос и Неговото служение, към който в древност се придържали евионитите, гностиците и арианите, и който бил напълно отхвърлен от Църквата като нехристиянски?

Ето защо няма нищо неочаквано в това, че Социн и неговите поддръжници, разсъждавайки за значението на Христовата смърт, не знаят и не искат да знаят богооткровеното учение и виждат противоречия там, където те напълно липсват. Те например виждат противоречие в това, че Бог, от една страна, прощава на грешните хора, а от друга, изисква удовлетворение на Своето правосъдие и приема това удовлетворение. Но не значи ли това, че те разсъждават по примера на древните гностици, които допускали съществуването на два противоположни бога – страховито-правосъдния Старозаветен и безусловно милостивия Новозаветен?!

В отговор древните учители на Църквата противопоставили несъмнената истина, че истинският Бог трябва да бъде едновременно правосъден и милостив^[8], тъй като нито правдата без милост е истинска правда, нито милостта без правда е истинска милост. Иначе в името на безстрастността на Бога трябва да си Го представяме чужд на всякакво оскърбление от човешките грехове.

От това обаче не следва ли, че Го представяме напълно безразличен към доброто и злото? Освен това трябва да отбележим, че учението за удовлетворение на оскърбената Божия правда поради човешките грехове предполагало само оскърблението като следствие от нарушаването от страна на хората на идеала на нравствения закон, който бил едно с Божествената природа, а удовлетворението не било нищо друго освен удовлетворение именно на този нравствен закон.

Колкото до обвинението на посочените мислители, че е несъвместимо с представата дори за обикновен човешки съд невинният да се наказва вместо виновния за да се даде прошка на последния, пита се, защо те не знаят и не искат да знаят това, което Сам Иисус Христос учел, че Той не насила или по някаква принуда, но Сам Себе Си доброволно обрекъл и предал на страдания и смърт, за да даде душата Си за избавлението на всички. Освен това от никакъв човешки съд не може да бъде счетено за престъпно, ако някой съдия, съдейки виновния, приеме да изслуша и вземе под внимание ходатайство за него от един толкова загрижен ходатай, който сам, бидейки напълно безупречен и невинен, в същото време толкова дълбоко се смирява и моли за прощение на виновния, че е готов вместо него да претърпи и изстрада заслуженото.

Не може също от никого да бъде възприето за престъпно и това, ако въпросният съдия не само окаже възможното снизхождение, но дори напълно прости на виновния, когато намери достойното за това основание в подобно ходатайство наред с несъмнения залог за цялостното разкаяние и изправление на виновния. Какво несъвместимо със закона или правдата има в това, че Иисус Христос, Сам бидейки невинен и безгрешен, по Своята безпределна любов към грешните хора принесъл Себе Си в ходатайствена жертва Богу и тази жертва донесла на виновните хора прощение, бидейки с благоволение приета от Бога. Приета заради това, че в нея се съдържало всичко необходимо за да се даде прошка на хората, а също и че била начатък на залога за тяхното цялостно разкаяние и нов живот в Христа.

И накрая, социнианите и подобните тям мислители-рационалисти смятат за немислимо това, че изкупителната жертва на Иисус Христос, бидейки жертва само на един, можела да разпростре своето изкупително значение над всички хора, макар тя действително да имала такова значение. Но няма нищо неочаквано, че не могат да разберат това, след като виждат в Христос просто един много възвишен в нравствено отношение човек. Нека повярват в Христа като в истински Син Божи и Богочовек и тогава без затруднение ще разберат това, което от само себе си е ясно и разбираемо за всеки вярващ християнин. Но дотогава нека знаят, че само единият пример на възвишения самоотвержен живот и смърт на Иисус Христос като човек, за какъвто те Го приемат, никога няма да ги спаси, както никого не са спасили подобни идеално-нравствени примери, каквито имало и до Христовото пришествие.

Ние впрочем съвсем не отричаме значението и плодотворния пример на живота и страданията Христови, а само твърдим, че този пример сам по себе си не спасявал и не спасява хората. Ако в християнството тече нов съвършен живот по образеца на Христовия живот, то главната причина не е нещо друго, а това, че Сам Иисус Христос, ставайки Изкупител за хората, по силата на Своите изкупителни заслуги разпространява и поддържа у тях Своя нов истинен живот, подавайки на вярващите в Него всички необходими за това сили и средства.

Святитель Сильвестр (Малеванский), Опыт православного догматического богословия с историческим изложением догматов, Том 4.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Точно така е изложена необходимостта от Христовото Въплъщение и Кръстна смърт и при светите отци. Свети Атанасий Велики например в своето „Слово за въплъщението на Бог Слово” пише: „Съвсем неподобаващо за Бога би било, след като е изрекъл присъда, да излъже. И човекът, след като било узаконено от Бог, че ако той престъпи заповедта ще умре, да не умре след престъплението. Тогава у Бога не би имало правда, ако след като било казано, че човекът ще умре, той не умре. Но също така било неподобаващо и веднъж сътворените и причастни на Неговото Слово разумни същества да погиват и чрез тлението пак да се върнат към небитие. Това пък би било недостойно за Божията благост – сътворените от Бога да изтляват прелъстени от дявола… Словото знаело, че тлението не можело да бъде прекратено у хората освен посредством непременна смърт. Но да умре Словото като безсмъртен Син на Отца било невъзможно. Затова и То приело на Себе Си тяло, което можело да умре… И когато възприетото тяло, свободно от всяка сквернота, се принесло на смъртта като жертва и заколение, с това приношение незабавно се унищожила смъртта във всички подобни Нему” – бел. прев.

[2] Cur Deus homo. Lib. I. с. 11 et 14; Lib. II. c. 5 et 6.

[3] Comment. in epist. ad Rom. 3, 26. Theolog. Christ, lib. IV. c. 13.

[4] Epist. 190. c. 5.

[5] Libr. sent. III. dist. 19.

[6] Summ. P. III. qu. 22.

[7] Socin. Praelect. theolog. с. 15 et 29. Сравн. Hagenbach. Dogm. geschicht. 1857. § 268. p. 659.

[8] Виж статията Светът се управлява от Провидението на Бога, у Когото неразлъчно присъстват и правосъдие и благост – бел. прев.