Веднъж когато Господ влизал „в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни!” (Лука 17:12-13)

Те не просили изцеление, просели само милост. Хората се обръщат така към Бога по различни причини. Или поради съвършена вяра, когато човек е готов всичко да приеме като Божия милост. Или поради маловерие, когато те е страх да не загубиш и мъничкото си вяра, ако не получиш просимото. А пък когато мнозина просят едновременно, тогава само един Бог знае у кого каква е вярата и по чия вяра се дава на всички.

Така просили и прокажените. Стигало им вяра, колкото да нарекат Иисус Христос „наставник”. И Господ по малката им вяра така им отговорил: „Идете, покажете се на свещениците” (Лука 17:14).

Тръгнали те, и тръгнали навярно всеки с различни чувства. Кой с плаха надежда, кой с разочарование. И изведнъж по пътя започнали да стават чудеса: един по един, а може би и всички едновременно, „когато отиваха, очистиха се” (Лука 17:14). Очистили се и… продължили по пътя си. Само „един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше” (Лука 17:15-16).

Но защо другите не се върнали? „Нали десетимата се очистиха? а де са деветте?” (Лука 17:17) Трудно е да си представим, че всички получили изцеление можели да допуснат, че това е просто съвпадение. По-скоро някои разсъждавали така: защо да се връщаме? Причината за всичко е Бог, а Той е на всяко място. Достатъчно е дори така, както си вървим, да възкликнем: Слава Тебе, Боже! И това стига, Той ще чуе.

Успокоявайки по този начин съвестта си, те си спестили труда за обратния път. Други пък може би разсъждавали така: аз по Неговото слово се изцелих. Но нима Той ми нареди да се връщам да благодаря? Той ни каза, да идем и да се покажем на свещениците, което аз изпълнявам точно по Неговата дума.

В първия случай обикновената леност се опитва да се оправдае с благочестиви разсъждения. Да, Бог е на всяко място и е много добре, че вярваме в това. Но вярата без дела е мъртва и да се благодари трябва с дела. В този случай това означава да се върнеш, да изминеш обратния може би не малък път. Във втория случай виждаме послушание не по разум. Та нали вие именно към Иисус се обърнахте и от Него просихте изцеление! Получихте го! Значи именно при Него трябва да се върнете, точно на Него да благодарите, а след това да идете при свещениците.

Ето, ти някога в тежка болест плахо си попросил Бог да те помилва, без дори да вярваш, че ще бъдеш чут. И изведнъж и добър лекар се намери, и нужните лекарства, и курсът на лечението протече успешно. Даже да е минало много време оттогава, все пак си спомни, че някога, макар и неуверено, ти си попросил Бога. И преди да благодариш на хората, поблагодари на Него. Поблагодари с дела, с прилагане на някакво усилие. Ела в църквата, постой, помоли се, поклони се, помоли да се отслужи благодарствен молебен, подай милостиня. Тогава ще видиш как твоята вяра възраства и следващия път вече ще просиш не като страничен човек, а като син, който знае, че родителите имат една цел – да ти е добре и в този живот, и в бъдещия.

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей, М., 1999 г.

Превод: прот. Божидар Главев