Усиленият стремеж към преобразования, неограничената, но лишената от опит свобода на словото и гласността произведоха толкова разнообразни възгледи по различни предмети, че е трудно да се намерят и отделят най-добрите и разногласието да се приведе към единство. Трябва да се подхожда внимателно, за да има възможно най-малки сътресения, щото измененията да не се обърнат на разрушения. Бог да просвети тези, на които е съдено сред разнообразието на мнения да извлекат твърдата истина.

Този век е тъй страстно привързан към безпорядъка и суетата и тъй добре е забравил началата на здравия смисъл и приличието, че между строгата ревност, каквато той не понася и не допуска, и между оскъдицата на ревност, което е престъпление против истината, с много труд и усилия се прокрадва пътечката на търпеливата ревност.

Векът, ставайки зъл, по-лесно вярва в злото, отколкото в доброто, особено в случаите, когато доброто може и трябва да служи за пример.

Делото Божие искат да подчинят на закона на развитието, по подобие на растежа на дърветата и тревите. Но ако искат да приложат към християнството закона на развитието, как не се досещат, че развитието има предел? От земята произлиза стрък, след това той става дърво, расте, дава цвят, плод и развитието приключва. Следва периодът на плододаването, а после старост и разрушение. Семето на вярата е посято в началото на света, расло е през вековете, процъфтяло е и е принесло плод при създаването на християнската Църква. След това по закона на развитието трябва да следва времето на плододаването и ако не запазим дървото живо, някои клони ще се откършат, ще увехнат и изсъхнат, ако пък са наполовина отчеснати, ще запазят някаква полужива зеленина, докато в същото време живото дърво ще се превърне в прекрасно райско дърво, а повехналите, сухи и мъртви части ще бъдат насечени и хвърлени в огън.

В нашето време ние много се хвалим и недостатъчно се каем. А времето предполага по-малко да се хвалим и повече да се каем.

Ученикът на пророк Иеремия Варух скърбял за своите лични нещастия. Господ наредил на Иеремия да каже на Варух: „Каквото съм посадил, ще изкореня… А ти искаш за себе си нещо голямо: не искай” (Иер. 45:4-5). „Ето, Иерусалим го очаква разрушение, народът Божи – плен: скърби за обещаното и пред всичко това не смятай за нещо голямо твоите лични нещастия”.

Когато Варух тъгувал за отечеството си и за себе си, Господ му казва чрез Иеремия: Това, което Аз съградих, Аз и ще разоря.

Какво страшно решение! Господи, не разорявай! Порази онези, които са заслужили, но съхрани Твоята част на небето. Разтърси земята, за да се събудим, за да извикаме към Тебе, за да чуеш Ти нашия покаен зов, не се гневи на небето докрай!

Нашите изродени от суетата обичаи, които и страшното време не успява да изправи, са по-голяма заплаха за нас, отколкото външните врагове.

Мисля, че нашите дела няма да ни доведат до златен век. Някои казват: трябва да се молим, щото бурята да не ни застигне, когато не сме взели всички предпазни мерки, не сме довършили, а може би и не сме започнали важните дела, когато сме разсеяни и не сме събрани вътре в себе си. Чувам това, но ме събаря дрямка. Изпратете ми Петровия петел да ме събуди!

На мен и залезът на тази година, и зората на настъпващата не ми изглеждат светли. Облаци тъмнеят, отдалеч се чуват гръмотевици, а гръмоотводи или няма, или ги чупят и премахват. Вълните се надигат. „Иисус спеше…” Дигни се, Господи, забрани на вълните и разпръсни облаците!

Този век е лукав, в безкористната доброта неохотно вярва, но жадно улавя всяка възможност за осъждане и клевета. С жилото на насмешката уязвява често не без вреда успеха на добри предприятия.

Какво да правим при вида на всичко това? Щастлив е този, който има дръзновението да каже заедно с апостола: „Желая да се освободя и да бъда с Христа” (Фил. 1:23). Но и той не настоял на това желание. Потърпи заради Господа, казва пророкът.

Немирният век умножава делата си.

Често се удивлявам на днешното време, в което хората при наглед нарастваща образованост, се оказват не тъй внимателни в постъпките си в сравнение с хората от предишното време. И дори едни и същи хора с нарастването на натрупания опит се оказват по-неразумни, отколкото преди няколко години. Това се вижда и в малкото, и в голямото.

Братя, нека в това време бъдем нащрек и да се пазим от небрежност и дремливост. Вълнуват се народите, и хората се учат на суетни неща. От християнските общества излизат мъже, които говорят развратено. Безразсъдни хули се провъзгласяват за мъдрост. Съблазънта и беззаконието откриват пред себе си широки друмища. В такива обстоятелства са особено необходими живи жертви – за себе си и за другите, подвизаващи се в покаяние, молитви и изправление на живота. Това изискване е най-вече към нас и нашето звание.

Виждате до какво доживяхме: някои, които могат не само да слушат, но и да действат, да питат защо пазителите на истината и правдата не са единодушни и не са дейни, докато противниците са и единодушни, и активни. Отговарят само, че това наистина е така. Господи, спаси царя и отечеството!

Да бъдат блажени умиращите заради Господа! Но да не забравяме и че след тези думи у Тайновидеца следва: горко на живеещите на земята! (срв. Откр. 12:12).

Преминаването отвъд на добрите във времената на изкушение хвърля сянка на времето след тях. Праведните мъже биват взети и никой със сърцето си не разумява. Праведният бива взет от лицето на неправдата.

В това време не е достатъчно само да се действа справедливо. Трябва да бъдем внимателни да не би с буквата и формата на закона да се въоръжим срещу правдата.

Блажени тези, които могат да седят в своя ъгъл, да оплакват греховете си, да се молят за царя и за Църквата и да не е нужно да участват в обществените дела и да стават част от чуждите грехове, умножавайки своите!

Печално е това, което виждаме и дваж по-печално е това, че виждащите не виждат.

Спаси, Господи, благородническото съсловие! Истинското старовремско благородничество оскъднява.

В старите времена богатият дворянин или би предоставил земя и издръжка на бедния дворянин заедно със семейството му, или би се погрижил за неговото семейство и би му дал свободата да отиде, където поиска. Сега трудно се намират такива.

Ако вземем и съберем в едно всичко лошо, публикувано само за една година в светските вестници и списания, ще се получи такава воня, че няма да може да се намери достатъчно тамян, с който тя да бъде заглушена.

Мислите, че изравняването на гражданските права на евреите и християните ще доведе до християнско просвещение на евреите. За Бога всичко е възможно, но по линия на човешките дела едва ли може да се очаква нещо подобно. Може да има Божия воля евреите първо да се освободят, а после да бъдат просветени от вярата, за да не се окаже тяхното обръщане принудително. Само че търсената и постигана с човешки средства честолюбива свобода не ще ги просвети.

Колко много нашето време прилича на последното! Солта губи силата си. Камъните на светилището падат в уличната кал. С мъка и страх виждам изобилието на хора, заслужаващи лишаване от сан. Но и това е истина: че се боя за чуждите грехове, а не от своите!

Що за нещастие е това – всички говорят за злоупотреби, а никой не може да ги победи?

Жалват се, че в Църквата празниците са много чести, а в театрите празниците са всеки ден. Загубено е духовното съдържание на празниците, затова и хората не ги желаят като обряд. И какво? Може би и ние не следва толкова да ги изискваме и да ги търсим, колкото да ги оплакваме по дух – дали не би се смилил Господ над празниците и дали не би сторил по Своето слово: „Вечер настъпва плач, а сутрин – радост” (Пс. 29:6) – празник на приетото покаяние и даруваната благодат.

Сборник мыслей и изречений митрополита Московского Филарета, извлеченных из переписки его с разными лицами. – Москва, Синод. тип., 1897

Превод: прот. Божидар Главев