Между хората от онова време [тоест между съвременниците на Иисус Христос] едни се увличали от заблуди, други стояли в истината. Но от тези вторите някои приемали истината само за кратко време, а след това отпадали от нея. Такива хора има предвид Христос в притчата, където говори за семената паднали на каменисто място, дето няма много пръст, чиито корени са на плитко, близо до повърхността на земята, които по тази причина, казал Той, бързо и погиват. Тях посочва и евангелистът, когато казва: „когато беше в Иерусалим на празник Пасха, мнозина, като гледаха чудесата, които Той правеше, повярваха в Неговото име. Но Сам Иисус не им се доверяваше” (Иоан 2:23-24).

Много по-твърди във вярата били тези ученици, които не само от знаменията били привличани към Христа, но и от Неговото учение. От знаменията били привличани по-грубите, а по-разумните – от пророчествата и учението. Затова тези, които били запленени от учението Му, били по-твърди от привлечените от знаменията. Тях именно Христос похвалява, когато казва: „Блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). А че вторите в горния случай не били от истинските Христови ученици, това показва и добавянето на следващите слова: „Сам Иисус не им се доверяваше”. А защо? Защото Сам познаваше всички и нямало нужда някой да свидетелства за човека: „Сам знаеше, що има в човека” (ст. 25).

Смисълът на тези думи е следният: Той не обръщал внимание на едните само думи, но прониквал в самите сърца и влизал в мислите, ясно съзирайки мимолетната само разгорещеност; Той не им се доверявал, както на твърдите и решителни ученици, не им проповядвал цялото учение, както на тези, които били вече утвърдени във вярата. А да знае какво е в сърцата на хората е свойствено за Този, Който е създал сърцата на всички тях (Пс. 32:15), тоест само и единствено за Бога, тъй като е казано: „Само Ти познаваш сърцата на всички” (3 Цар. 8-39).

Той нямал нужда от свидетели, за да знае мислите на собствените Си създания, затова и не им се доверявал при тяхната мимолетна вяра. Хората незнаещи нито настоящето, нито бъдещето, често без много да мислят говорят и разкриват всичко даже на такива, които с хитрост идват при тях и след това бързо ги оставят. Но при Христос не е така. Той знаел всичко скрито у тях.

И днес има много такива, които носят име на вярващи, но са непостоянни и лесно се увличат от всякакви неща. Затова и сега Христос не им се доверява, а много неща скрива от тях. Както ние не се доверяваме на всичките си приятели и познати, а само на най-близките, така също и Бог.

Ето, послушай какво казва Христос на учениците Си: „Вие сте Ми приятели (как и защо?), защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Ин. 15:14-15). Затова на иудеите, които искали знамения, Той не дал такива. Защото те искали просто да Го изпитат.

Така и сега, както тогава, да искаш знамения, не значи ли да изкушаваш и изпитваш? Между другото и днес има хора, които търсят знамения и казват: защо днес няма знамения? Но ако ти си вярващ – такъв, какъвто подобава да бъде вярващият – ако ти обичаш Христа така, както подобава да Го обичаш, то ти нямаш нужда от знамения. Те се дават на неверните.

Но защо те не били дадени на иудеите, ще попиташ. Всъщност точно на тях били дадени най-много знамения и ако в някои случаи иудеите искали знамения, но не ги получавали, това е защото те ги искали не за да оставят своето неверие, а за да се утвърдят още повече в злобата си.

Толкование на Евангелие от Иоанна

Превод: прот. Божидар Главев