Господ Иисус Христос бил в Капернаум, главния град на Галилея в онова време. Тук Той последователно в един ден на­правил четири чудеса: изцерил една кръвоточива жена (Мат. 9:20-22), възкресил дъщерята на Иаира (Мат. 9:23-25), излеку­вал двама слепи (Мат. 9:27-31) и после – един ням, хванат от бяс (Мат. 9:32-34).

В днешното литургийно свето евангелие (Мат. 9:27-35) ни се разказва за третото и четвъртото чудо.

Когато Иисус Христос си отивал от къщата на Иаира, тръг­нали подире Му двама слепи и викали: «Помилуй ни Иисусе, Сине Давидов!» Спасителят мълчал, като че не чувал тяхната молба. Но слепците продължавали да Го следват. И заедно с Него влезли в къщата, дето Той се отбил, и се приближили до Него. Тогава Господ им рекъл: «Вярвате ли, че мога да сторя това?» ­­– Те от­говорили: «Да, Господи!» Спасителят се допрял до очите им и ка­зал: «Нека ви бъде по вашата вяра!» И очите им веднага се отво­рили.

Когато изцерените слепи излизали от къщата, ето, довели при Христа един бесен човек, в когото действието на злия дух се проявявало в немота. Господ изгонил беса, и немият проговорил.

Народът се чудел и думал: «Никога не е бивало такова нещо в Израиля!» А фарисеите думали: «Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз!»...

Защо фарисеите рекли това? – Поради завист! Изпълнени със завист, те мразели Всемогъщия Чудотворец и се стараели да Го унижават пред народа.

Чудовищно нещо е, братя и сестри, завистта! – Свети Ва­силий Велики в словото си «За завистта» казва: «Друга страст, по-гибелна от завистта, не може да се роди в душата на човека! Тя по-малко вреди на външните люде, но първо и домашно зло е за онзи, който я има. Както ръждата яде желязото, така зави­стта – душата, в която живее. А по-подхожда да употребим това сравнение, което се говори за ехидните: че те се раждали, като прегризвали утробата на майка си; също и завистта изяжда ду­шата, в която се е загнездила»...

Завистта причинява скръб, когато ближният постига благо­получие. Поради това завистникът никога не остава без печал и огорчения. Едва ли има по-разрушителна болест, – заявява свети Васи­лий, – от болестта завист! – Това е хабене на живота, поруга­ние на природата, омраза против всичко, що ни е дадено от Бога; това е противене срещу Бога. Кое опълчи дявола против човека? – пита светият отец, и отговаря: не е ли завистта? Завистта си богоборецът ясно показа, когато възнегодува против Бога за щедрите Му дарове на човека, но си отмъсти на последния, защото не можеше да отмъсти Богу. Това същото извърши и Каин, пър­вият ученик на дявола, от когото се научи и на завист и на убийство – тия две сродни помежду си беззакония, каквито ги счита и свети апостол Павел, като казва за езичниците, че са пъл­ни със завист и убийство (Рим. 1:29). Какво направи Каин? – Видя чест от Бога за брата му Авела, пламна от завист и уби брата си!...

Завистта е, – продължава светителят, – такава омраза, коя­то най-трудно се надвива... По злината си завистливците пре­вишават най-неукротимия звяр. Кучетата стават кротки, щом ги нахраниш, лъвовете също, като се грижиш за тях, стават питомни. А завистливците, колкото повече услуги им се правят, толкова по-зли биват...

Кое направи роб благородния Йосиф? – запитва свети Васи­лий, и сам отговаря: Не беше ли завистта на братята му?...

Да си спомним, – казва светителят, – най-голямата за­вист, която иудеите в яростта си показаха към Спасителя! – За какво Му завидяха? – За чудесата! А какви бяха тия чудеса? – Спасение на нуждаещите се: гладни бяха нахранвани, мъртви – възкресявани, бесни укротявани, прокажени се очистваха, хроми прохождаха, глухи прочуваха, слепи проглеждаха... И накрая за всичко това, Благодетелят бе осъден на смърт и предаден на разпятие!»...

В Деяния Апостолски четем, че първосвещеникът и всички, които били с него и принадлежали към садукейската ерес, се из­пълнили със завист, турили ръка на апостолите и ги хвърлили в общата тъмница (5:17–18).

Да, братя и сестри, гибелна е завистта! – В древната гръцка история се разказва за един мъж, който вследствие на своята за­вист сам себе си погубил. Как станало това? – Неговите съграж­дани издигнали паметник на съперника му, който при различни обществени игри винаги излизал победител. Като последица в гърдите на победения пламнала такава силна завист, че той се ре­шил на всяка цена да унищожи славата на своя съперник. И ето през една тъмна нощ се отправил към паметника, за да го разру­ши. Подир много мъчителни напрежения, успял да подкопае основата, тъй че паметникът вече трябвало да падне и да се разбие на парчета. Докато завистникът се радвал на своето тържество, па­метникът се сгромолясал и го погребал под своите развалини.

Св. ап. Павел, като изброява делата на плътта, на първо мя­сто поставя завистта, и казва, че и които са изпълнени с нея, «няма да наследят царството Божие» (Гал. 5:21). – «По завист от дявола влезе в света телесната смърт», – четем в Свещеното Пи­сание (Прем. Сол. 2:24), – но завистта причинява и духовна смърт, тя води във вечния огън, във вечната мъка (Мат. 25:41 и 46).

Да се пазим, братя и сестри, от това «бесовско изобретение», – както свети Василий Велики нарича завистта! Амин!

Сборник проповеди, СИ, 1976 г.