Откритията на Новото време. Гравюра на Ян Коларт, XVI век.

Антимодернизмът срещу съвременния свят

От самото название е видно, че антимодернизмът се бори срещу съвременността. Съвременността не се харесва на антимодерниста и той се стреми да разбере какво в нея не е наред: кога е започнала тази „съвременност“ – епохата на Новото време, кои са нейните стълбове, кои са нейните критици и защо. Възникват и още множество други въпроси.

Такова определение на антимодернизма обаче позволява да причислим към антимодернистите почти всички, на които съвременността не се харесва. А тя не се харесва никому – нито на либералите, нито на революционерите, нито на консерваторите, нито на реформаторите. Марксистите също са недоволни от съвременността и биха искали да я заменят със съвременност от „по-добър вид“. И отдясно има разни Геноновци с по-голям или по-малък ранг – Александър Дугин^[1], Юлиус Евола^[2] – те също са в някакъв смисъл противници на съвременността.

Дори можем безкрайно да разширим кръга на противниците на съвременността, като кажем, че общо взето тя не се харесва на никого. Класическият либерал, доволен от това, че в обществото неизменно оцелява най-силният, днес е рядкост като някакъв мастодонт – всички те са „изядени“ от социализма.

И така, оказва се, че срещу съвременността се изказват всички онези, които всъщност я съставляват: целият съвременен свят е срещу съвременността.

За да не попаднем в един и същ кюп с такъв тип противници на съвременността, трябва по-точно да определим срещу какво се изправя антимодернизмът.

Антимодернизмът застава срещу идеологиите

По-конкретизираното определение е, че антимодернизмът идейно и действено се противопоставя на идеологиите, масовата култура, масовата религия и по-конкретно, на модернизма в Православната църква. Антимодернизмът е срещу идеологиите, тоест срещу политическия гностицизъм или гностическата политика – наречете го както искате.

Така вече можем да причислим към антимодернистите не вкупом всички критици на сегашното състояние на нещата, а само онези, които определят съвременността като духовно болно устройство на обществото, които виждат безпорядъка в обществото и в душата на съвременния човек, знаят какво е ред в обществото и какво е ред в душата – тоест как е устроен човекът в действителност, а не в мечтите на идеолозите.

В този смисъл антимодернист можем да наречем и Ерих Фьогелин^[3], и Лео Щраус^[4], а още повече – руските мислители Леонтиев, Победоносцев, Тихомиров.

При такава гледна точка модернизмът в Православната църква се явява като една от частите на съвременната антихристиянска световна общност – и то не най-значителната (което на практика е точно така). Критикувайки модернизма, ние критикуваме света, анализираме града човешки^[5]. За това не е нужно да бъдеш богослов: градът човешки не вярва в Бога. Православният модернизъм е чисто светско явление дори когато някой представител на осветскостеното християнство се занимава със свещени и тайнствени теми като литургичното богословие или богословието на иконата. Той винаги разсъждава по светски, макар и да използва църковна лексика и реторика.

Ето защо ние привличаме светски философи – не за изучаване на Църквата, Тайнствата и богословието, не за описване на града Божи, а само и единствено за анализ на съвременния свят – града човешки.

Антимодернизмът - това е самата християнска вяра

И все пак ние и преди сме казвали и сега не преставаме да повтаряме, че „антимодернизмът - това е самата православна християнска вяра; нейното проявление в сблъсъка с модернизма, който се определя като неверие“.

Тук вече борбата със съвременния свят придобива съвсем друго, твърдо основание – основано на Божественото Откровение.

Църквата е град Божи – напълно отделен по своя произход, по своя път (странстване) в историята и по своя край, приготвен от Бога. На града Божий се противопоставя градът човешки, който има напълно различно начало, развитие и край.

Околният свят лежи в злото (1 Иоан 5:19) и християнинът не се приобщава към него. С други думи, светът не е проекция на Църквата, нито нейна част, а чужда област, с която Църквата не само че няма нищо общо, но и непрестанно воюва – неизменно го побеждава, като съкрушава поклонниците на съвременността като глинени съдове, тоест довежда грешниците до спасение.

Антимодернизмът възниква едва тогава, когато някои членове на Църквата престават да вярват по този начин и престават да враждуват против света, започват да се сприятеляват с него и по този начин внасят в Църквата осветскостяване. Едва тогава се появява нуждата от антимодернизма. До този момент (края на XIX – началото на XX в.) антимодернизъм не е имало. Докато не е съществувал модернизмът като неверие, антимодернизмът е бил ненужен и невъзможен. И не можем да определим антимодернизма по друг начин освен като християнска вяра, защото отговорът на неверието може да бъде единствено вярата.

По какво антимодернизмът се различава от онова, срещу което се бори

Когато определяме антимодернизма като православна вяра и казваме, че той се бори непосредствено срещу модернизма в Църквата, от това следва, че той в никакъв случай не може да бъде отделна религиозна деноминация, течение вътре в Православието или секта.

Антимодернистът не може да бъде „непоменаващ“ или разколник, защото така антимодернизмът мигновено би се превърнал в онова, срещу което се бори. А опасността тук е огромна и не бива да се подценява, защото в пламъка на борбата, в разгара на полемиката е лесно да се превърнеш в собствения си опонент – например да се бориш с модернизма не в името на Православието, а в името на друг вариант на същия модернизъм. Това се случва непрекъснато и твърде често.

Проблемът тук очевидно е в това, че много християни разсъждават за Църквата в оперативни, политико-организационни, активистки категории: влязъл си в Църквата, за да направиш в нея нещо, да станеш някой, да заемеш някаква идейна позиция. От това естествено произтича желанието да се присъединиш към някаква организирана група или да създадеш и оглавиш нова.

Който е дошъл в Църквата с такова духовно повредено устроение, той и от антимодернизма, и от патрологията, и от каквото друго да вземе, от това ще сътвори непременно нещо ново, различно от Православието, например ще възмечтае да узурпира църковната власт, да придобие влияние дори това да е незаконно.

И така, антимодернизмът има свои вътрешни качества (т.е. всъщност качества на самия антимодернист), които го отделят от неговите съвременници, включително и от онези, които твърде много приличат на него.

Любов към собствената участ

Вече сме казвали, че антимодернистът се отличава с любовта си към собствената участ – отличава се от онези, които не обичат участта си. А кои не я обичат? Не я обичат идеологът-модернист, разколникът-революционер, защото всеки от тях мисли, че сам определя съдбата си.

Те мразят сегашната си съдба и са възмечтали и възлюбили някаква друга, която обаче не им е отредена от Бога. За разлика от тях антимодернистът, макар и да е с нерадостна участ, той обаче обича своята участ и затова „запазва спокойна твърдост и се пази от всякакво вълнение и раздразнение. Защото вълнението и раздразнението на нервите увеличават способността да се възприемат впечатления от сферата на тъмното и невидимото“, както предупреждава свети Филарет Московски.

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Александър Дугин (р. 1962) – руски политолог и идеолог, представител на неоевразийството и консервативно-националистическите течения; съчетава православна реторика с множество езотерични, окултни и нехристиянски философски идеи – бел. прев.

[2] Юлиус Евола (1898–1974) – италиански философ, писател и политически мислител, представител на крайнодесния традиционализъм; съчетава интерес към езотерика, окултизъм и източни духовни учения с антилиберални и антимодернистки възгледи – бел. прев.

[3] Ерих Фьогелин (1901–1985) – германо-американски политически философ, критик на идеологиите и модерния политически гностицизъм – бел. прев.

[4] Лео Щраус (1899–1973) – германо-американски политически философ, изследовател на класическата политическа теория; критикува модерния релативизъм и позитивизъм – бел. прев.

[5] В учението на бл. Августин (De civitate Dei), Градът Божий е общността на любящите Бога до себеотричане, устремена към вечния живот, а Градът човешки – на любящите себе си до презрение към Бога, устремена към преходни земни цели – бел. прев.