Лк. 7:11–16

Гал. 1:11–19

Когато Господ се приближавал към вратите на града Наин, от тях „изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица” (Лк. 7:12). И тъй, една срещу друга вървели две процесии: след Иисус „вървяха мнозина от учениците Му и много народ”; след покойника и неговата майка „много народ… от града” (Лк. 7:11–12).

И ето че тези две процесии влезли в съприкосновение една с друга чрез своите начала – пред едната процесия вървял Иисус Христос, пред другата – мъртвец. И нима било възможно просто тъй да се разминат? Дори ако Иисус Христос беше само един от учителите на човечеството, дори тогава Той не би имал правото да подмине смъртта - този главен проблем в човешкия живот. Така или иначе Той би бил длъжен да спре и да каже поне няколко думи по тази тема.

Ала дали бедната вдовица се нуждаела от някакво философско осмисляне на смъртта? Не, на нея ѝ бил нужен единственият й син и само Бог можел да ѝ го върне. И Иисус, „като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ” (Лк. 7:14–16).

Но преди да върне сина, Господ казал на вдовицата: „не плачи!” (Лк. 7:13)... Защо било това? Върни сина и плачът сам ще се превърне в радост. Но Господ, Който преди това бил казал „блажени плачещите” (Мат. 5:4), сега казал "не плачи". Защото „естествените”, „природните” хора, които Господ нарича „езичници”, плачат и се радват не така, както Божиите люде. Вдовицата се лишила от сина си и безутешно плачела.

А ето какво разказва Писанието за цар и пророк Давид. Когато неговото дете се разболяло, тогава „Давид се моли Богу за детето, пости Давид и усамотен прекара нощта, легнал на земята. И влязоха при него старейшините на дома му, да го вдигнат от земята; но той не рачи и не яде хляб с тях. На седмия ден детето умря, и слугите Давидови се бояха да му обадят, че детето е умряло; защото, думаха те, когато детето беше още живо, и ние го придумвахме, и той не слушаше гласа ни, как ще му кажем: "детето умря"? Той ще стори нещо лошо. Видя Давид, че слугите му си шепнат, и разбра, че детето е умряло, па попита слугите си: умря ли детето? Отговориха: умря. Тогава Давид стана от земята, уми се, помаза се, преоблече се и отиде в дома Господен и се моли. Като се върна в къщи, поиска да му донесат хляб, и яде. И попитаха го слугите му: какво значи това, че тъй постъпваш? Докле детето беше още живо, ти пости и плака (и не спа); а след като умря детето, ти стана и яде хляб (и пи).”

Всичко било обаче толкова просто. „Давид отговори: докле детето беше живо, аз постих и плаках, понеже мислех: кой знае, не ще ли се смили над мене Господ и не ще ли остане детето живо? А сега то умря; защо да постя? Нима мога да го върна? Аз ще отида при него, но то няма да се върне при мене” (2 Цар. 12:16–23).

Секретът се състои в това, че Давид знае, че има Бог. А който не знае това, той вцепенен и ужасен гледа раззиналата се паст на смъртта. А щом тази паст погълне някой от неговите близки, предава се на извънмерна печал. И в това отчаяние има нещо богохулно. Човекът вика: да бъде моята воля, не приемам Твоята воля, Боже!... А това отсича възможността за по-нататъшни взаимоотношения с Бога. Но Господ изисквал вяра и от други свидетели на възкресявания, извършвани от Него. И на Иаир казал: „Не бой се, само вярвай” (Лк. 8:50)! И преди да възкреси Лазар казал на Марта: „Не казах ли ти, че, ако повярваш, ще видиш славата Божия?” (Ин. 11:40)

Затова, ако искаме да участваме в бъдещото възкресение на мъртвите и да приемем възкръснали нашите близки и роднини, то разделяйки се временно с тях, ние трябва поне в някаква степен да чуем това властно повеление „не плачи”, изречено от нашия Господ Иисус Христос, Който владее над живи и мъртви. Амин.

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей на ежедневные Апостольские и Евангельские чтения.

Превод: прот. Божидар Главев