Разколническият патриарх Пимен

с президента Петър Стоянов (Снимка: Двери.бг)

В интервю за предаването "Панорама", излъчено на девети януари тази година, патриарх Даниил по повод някои въпроси относно скорошното му „мирно посещение” в Истанбул, освен всичко друго заяви и следното:

„Понеже имаше смущения от някои църковни кръгове във връзка с това посещение, аз искам да обърна внимание, че когато връчихме по решение на Св. Синод орден „Св. Йоан Рилски“ на патриарх Вартоломей за неговия принос за преодоляване на разкола в Българската православна църква, там много точно ние даваме този пример, когато през 1998 г. патриарх Вартоломей, по молба на патриарх Максим, свика всеправославен събор тук, в София. Това беше нещо уникално, което от векове не се беше случвало, главите на поместните православни църкви да се съберат по конкретен, жизненоважен въпрос за една от тези православни църкви и да разрешат този въпрос – там много силно прозвуча съборният глас на Църквата, който реши проблема с разкола у нас и който дава разрешение на непримирими въпроси.”

Ако целта на патриарха е била с това заявление да уталожи ”смущенията в някои църковни кръгове”, то принудени сме с тъга да отбележим, че поставената цел не бе постигната. Обратното, смущенията не спират и продължават да се задълбочават.

Що се отнася до въпросния Събор от 1998 г., трябва да кажем, че някои от нас по това време имаха възможност да го следят отблизо. Други пък, които вече не са сред нас, бяха непосредствени свидетели и имаха лични контакти с участниците на Събора.

Например от приснопаметния Сливенски митрополит Иоаникий, който беше единственият участник, отказал да подпише решенията на „Светия разширен, всеправославен, надюрисдикционен събор”, състоял се на 30.ІХ-1.Х.1998 г. в София, както и от публикации в медиите от онова време, знаем следните неща, които влизат в противоречие с твърденията на патриарх Даниил, а именно:

1. Съборът беше свикан по искане на Светия Синод на БПЦ и на него по предварителен план цариградският патриарх трябваше да участва като равен сред равни. Казаното от патр. Даниил, че: „патриарх Вартоломей, по молба на патриарх Максим, свика всеправославен събор…”, не отговаря на истината. Казаното от патриарха може и да е в съзвучие с новата еклесиология на Цариград, според която само цариградският патриарх има право да свика всеправославен събор, но истината е друга. Тази сравнително нова цариградска еклесиология се опровергава и от факта, че по време на българо-гръцката църковна разпра цариградските патриарси неколкократно се обръщат пък към Руската църква с молба да се свика вселенски събор по българския въпрос. (Защо, питаме, ако такъв може да свиква само Цариградската патриаршия?!) Руската църква обаче отказва да инициира свикването на такъв събор, заявявайки, че това е въпрос, касаещ само отношенията на Българската екзархия и Цариградската патриаршия.

Преди свикването на Събора в България дойдоха двама представители на Цариградската патриаршия, за да бъде обсъдена организацията му. По време на обсъждането възникна въпросът кой да го свика формално. Представителите на Фенер заявиха, че Цариградската патриаршия не може да свика този Събор, защото това би значело намеса във вътрешните дела на Българската църква. Това беше и причината той да получи уникалното наименование "Разширен, всеправославен, надюрисдикционен събор", за да не бъдат предявявани по-нататъшни претенции за начина му на свикване.

2. На събора в София цариградският патриарх много бързо взе инициативата в свои ръце и злоупотребявайки с това, че му е било възложено да председателства събора, произволно е отнемал думата на онези, които се изказвали в противоречие с неговите виждания относно решаването на проблема с разкола. Свещеник от Бургас, който е присъствал на едно от заседанията, разказваше как патр. Вартоломей си е позволявал да удря по катедрата и да шътка на българските архиереи и на другите несъгласни с него, опитвайки се да ги накара да замълчат.

Към тези лични свидетелства, които могат да бъдат приети както с доверие, така и с недоверие, ще прибавим и други, които вече могат да бъдат проверени в достъпни и днес интернет ресурси:

3. Патриарх Вартоломей след пристигането си в София, започва осъществяването на план, нямащ никакви основания в църковното право, а именно да свали законния патриарх Максим и да легитимира разколника Пимен, като се обосновава с искане от страна на тогавашния президент Петър Стоянов. След като представителите на някои от поместните православни църкви категорично отказват да подкрепят този църковен преврат, Вартоломей беше принуден донякъде да промени позицията си^[1]. Истината за този позорен опит остава скрита от медиите, но е разкрита по-късно от участника в събора и бъдещ Йерусалимски патриарх Ириней, който в публикувано в YouTube видеоинтервю заявява следното:

4. „Приснопаметният патриарх Диодор не поиска да отиде там. Той изпрати нас… [него и още двама митрополити]. Ние тримата отидохме в София; в София имаше пред­ста­вители от всички Църкви; дойде също и Вартоломей от Истанбул. Ние тогава пребивавахме в хотел и Вартоломей ни повика да отидем при него, в неговата стая. Вартоломей още ни каза, че Максим е незаконен – че патриархът на България трябва да се оттегли. И той, Вартоломей, искаше да признаем другия „патриарх“ – митрополит Пимен, кого­то там го бяха избрали… Тогава там беше приснопаметният патриарх Петър Александрийски, той беше мъжествен и ге­ро­ичен, смел, твърд; аз също бях от нашата делегация пръв, понеже бях старши… Какво казахме на Вартоломей? – „Срамно е за тебе да говориш такива думи“. Ние му ка­зах­ме: „Има законен патриарх и той се нарича Максим. Как може да дадем признание на другиго, когато патриарх има?! Какво отговори Вартоломей? – „Него го иска именно президентът на България. Той иска Пимен“. Какво му отго­во­рих­ме? – „Президентът на България нека се грижи за своите дела и да не се меси в делата на Църквата“. Вартоломей не беше доволен от тези наши думи. На следващия ден беше срещата, събранието в съборната църква. Ние казахме, че онези, които са извършили незаконните действия, трябва да молят за прошка от законния патриарх…“^[2]

5. В статия по повод въпросния Събор публикувана в Двери.бг^[3] Русенският митрополит Наум описва споровете относно това, как да бъдат приети обратно разколниците в Църквата:

„На събора се оформят две позиции: патр. Вартоломей предлага признаване на сана на клириците отпреди разкола, но изисква повторно ръкополагане за придобитите по време на него степени. Обратно на това, руският патриарх Алексий II и сръбският Павле заемат твърдата позиция, че всички разколнически архиереи и ръкоположените от тях лица трябва да се приемат обратно само като обикновени монаси. Сблъсъкът е между либералното прилагане на икономията от страна на Константинопол и строго каноничния подход на Москва и Белград за пълно лишаване от сан на разколниците.”^[4]

Това го заявява архиерей, който не може да бъде заподозрян в антипатии към Фенер, но според когото позицията на Цариград е повлияна от светска идеология, в случая либерализма, а не изхождаща от каноничния правов ред.

6. В същата статия митр. Наум твърди, че: „още в самото начало на разкола Вселенският Константинополски патриарх Вартоломей категорично отказва поканата на тогавашния български президент Жельо Желев да посети България и да съдейства за урегулиране на църковния спор, като заявява, че митр. Пимен и неговите поддръжници следва да се завърнат в единството на БПЦ, ръководена от патриарх Максим.”

При следващия президент Петър Стоянов обаче патриарх Вартоломей коренно променя позицията си. Нещо, което видяхме да прави и по отношение на Украинската православна църква, която в началото подкрепяше в борбата й с тамошните разколнически структури, но след идването на власт на президента Порошенко ги узакони с нарочен томос.

7. Относно ордена връчен на патриарх Вартоломей за неговата помощ в решаването на въпроса с разкола отново ще приведем свидетелството на митр. Наум, че на практика след събора „продължаващите да пребивават в разкол духовници не само не се завръщат в каноничната църква, изпълнявайки послушанията, възложени им от патр. Максим и Св. Синод, но и продължават да ръкополагат свои епископи без да осъзнават обстоятелството, че Всеправославният събор е опростил и приел за канонични всички лица, които неправомерно са получили хиротонии само до времето на провеждането на събора, но не и онези, които биха били ръкоположени противоканонично след него.”

По-нататък от статията на митр. Наум става ясно, че проблемът с разкола в БПЦ де факто бива решен не на Събора от 1998 г. и благодарение усилията на патр. Вартоломей, а по-късно и то от държавната власт в България, когато въз основа на новия Закон за вероизповеданията от 2002 г. през 2004 г. на 21 юли „разколническите клирици бяха принудително отстранени от владението на незаконно обитаваните от тях още от 1992 г. храмове и манастири”.

8. По време на Събора при приемането обратно в Църквата по икономийния вариант (в съществуващите санове) на духовниците-разколници бе поискано от тях да представят покайни писма. Вместо да поемат вината в тези писма, които впрочем бяха с еднакъв текст, в тях дръзко се заявява, че каещите се съзнават своята „съпричастност към вината за разделението”, с което правят внушението, че според тях други са главните виновници за разкола, а не самите те.

В заключение, ако трябва да конспектираме накратко основните несъответствия с истината в казаното от патр. Даниил, то те са следните:

– Съборът от 1998 г. в София не е свикан от патр. Вартоломей;

– на Събора патр. Вартоломей заема твърда проразколническа позиция, настоявайки за оставката на законния патриарх Максим и за узаконяване на разколника Пимен;

– макар и не успял да постигне тази своя цел, той все пак нанася немалка вреда на нашата църква, като прокарва икономийното (либерално-икономийното по митр. Наум) приемане на разколниците в сан и само с покайно писмо. Действията в София на патр. Вартоломей задълбочиха проблема с разкола, без да доведат до неговото решаване.

– заслугата за преодоляването на разкола в БПЦ има държавната власт в България от 2002-2004 г., а не цариградският патриарх, който от началото до края на Събора от 1998 г. действа изцяло в подкрепа на разколниците и под диктовката на тогавашната държавна власт, която всъщност беше и задкулисният инициатор на разделението в БПЦ, както заявява Американският, Канадски и Австралийски митрополит Йосиф в интервю за в. „Монитор” от 14 декември 2000 г.: „Разколът беше по явна политическа поръчка. Там инструкторът бе Филип Димитров – убиецът на нашата църква (в Америка, б.а.), човекът, който обяви война на църквата и в България”.

Тази политика на "убийство на Църквата чрез разкол" защитаваше и патр. Вартоломей на Събора в София от 1998 г. А днешният Свети Синод 28 години по-късно му връчи орден за това.

[1] https://orthclass.com/?p=2433

[2] Думите на патр. Ириней са от интервю с него, което може да се види във филма „Молчанием предается Бог!“ (от 48 мин. и 53 сек. и нататък): https://www.youtube.com/watch?v=1ByWK_T1L-o

[3] https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,18639/view,article/

[4] Пак там.