Само св. евангелист Лука привежда тази притча в своето Евангелие. Преди нея той е поставил две кратки притчи: за заблудената овца (вж. Лк. 15:1–7) и за изгубената драхма (вж. Лк. 15:8–10).

Фарисеите и книжниците осъждали Господа Иисуса Христа за това, че приема грешници и яде с тях. В отговор Господ им разказал тези притчи, в които се изобразява колко голяма радост има на небесата, когато грешници, които вече изглеждали загинали и изгубени за Царството Небесно, се каят. Под деветдесет и деветте праведници, които нямат нужда от покаяние, тълкувателите на Евангелието обикновено разбират Божиите ангели или праведниците, които вече са преминали във вечността и са се удостоили с блаженство. В тези притчи Господ използва естественото свойство на човешкото сърце да се радва повече на изгубеното и отново намереното, отколкото на онова, което не е било загубвано, дори и да е струвало несравнимо повече.

По-нататък в притчата за блудния син Господ уподобява Божията радост от покаянието на грешника на радостта на чедолюбив баща, при когото се е завърнал неговият блуден син (вж. Лк. 15:11–32).

„Един човек имаше двама сина”. Под образа на този човек е представен Бог. Двамата синове са грешниците и мнимите праведници – книжниците и фарисеите. По-младият, очевидно вече пълнолетен, но все още неопитен и лекомислен син, поискал да му бъде отделена полагащата му се част от бащиното имущество според Моисеевия закон (срв. Втор. 21:17) – една трета, докато по-големият брат по закон получавал две трети.

След като получил имота си, у по-младия син се появило желание да живее на свобода, по своя воля, и той отишъл в далечна страна, където пропилял полученото имение, живеейки разпътно. Така и човекът, надарен от Бога с духовни и телесни дарове, щом почувства влечение към греха, започва да се отегчава от Божествения закон, отхвърля живота по Божията воля, предава се на беззаконие и в духовно и телесно разпътство разпилява всички онези дарове, с които го е надарил Бог.

Настана голям глад. Така нерядко Бог изпраща на грешника, който е отишъл твърде далеч в греховния си живот, и външни бедствия, за да го вразуми. Тези външни бедствия са едновременно и Божие наказание, и Божий призив към покаяние. Да пасе свини – това е най-унизителното занятие за един истински иудеин, тъй като иудейският закон се гнуси от свинята като от нечисто животно. Така грешникът, когато се привърже към някакъв предмет, чрез който удовлетворява своята греховна страст, често довежда себе си до крайно унизително състояние. Дори рожкови никой не му даваше – това са плодовете на едно дърво, което расте в Сирия и Мала Азия и с които хранят свинете. По този начин се посочва крайно бедственото състояние на грешника.

И ето – той идва на себе си. „Дойде в себе си“ е изключително съдържателен израз. Както болен, който след тежка болест, съпроводена със загуба на съзнание, идва на себе си, така и грешникът, изцяло обзет от греха, може да бъде уподобен на такъв болен, загубил съзнание, защото той вече не съзнава изискванията на Божия закон и съвестта в него като че ли замира. Тежките последици на греха, заедно с външните бедствия, най-сетне го заставят да се освести: той сякаш се пробужда, идва на себе си след предишното безсъзнателно състояние и трезвото съзнание се връща у него. Той започва да вижда и разбира цялата бедственост на своето положение и търси изход от него.

„Ще стана и ще отида при баща си“ – тук виждаме решимостта на грешника да остави греха и да се покае. „Съгреших против небето“, тоест против светото място на обитаване на Бога и чистите безгрешни духове, „и пред тебе“ – чрез пренебрежението си към любящия баща; „и вече не съм достоен да се нарека твой син“ – израз на дълбоко смирение и съзнание за собственото си недостойнство, които винаги съпътстват искреното покаяние на грешника. „Направи ме като един от твоите наемници“ – израз на дълбока любов към бащиния дом и покрив и готовност дори при най-тежки условия да бъде приет обратно в него.

Цялото по-нататъшно описание на събитията има за цел да подчертае безпределната любов на Бога към каещия се грешник, Божественото всеопрощение и онази радост, за която Христос казва, че бива на небесата за един каещ се грешник (срв. Лк. 15:7). Старият баща, като видял от далеч връщащия се син, още преди да е узнал нещо за вътрешното му разположение, сам изтичал да го посрещне. Той прегръща и целува сина си, като не му позволява да довърши покайните си думи. Нарежда да го обуят и облекат, вместо в дрипи, в най-хубавата дреха и устройва домашен пир в чест на завръщането му. Всичко това са антропоморфни изобразявания на това, как поради любовта Си към каещия се грешник, Господ милосърдно приема неговото покаяние и го обдарява с нови духовни блага и дарове, в замяна на онези, които той е изгубил чрез греха.

„Беше мъртъв и оживя“ – грешникът, отчужден от Бога, е като мъртъв, защото истинският живот на човека зависи единствено от Източника на живота – Бога; затова обръщането на грешника към Бога се представя като възкресение от мъртвите. По-големият брат, който се гневи на бащата за милосърдието към по-младия, е жив образ на книжниците и фарисеите, които се гордеят с привидно точното и строго изпълнение на Закона, но в душата си са студени и безсърдечни към своите братя; които се хвалят с изпълнението на Божията воля, но не желаят да имат общение с каещите се митари и грешници. Както по-големият брат се разгневил и не искал да влезе, така и мнимо точните изпълнители на Закона – фарисеите – се гневели на Господа Иисуса Христа за това, че влиза в близко общение с каещите се грешници. Вместо съчувствие към брата и бащата, по-големият брат започва да изтъква своите заслуги; той не желае дори да нарече брата си „брат“, а с презрение казва: „този твой син“.

„Ти си винаги с Мене и всичко Мое е твое“ – с това се показва, че фарисеите, в чиито ръце е Законът, винаги могат да имат достъп до Бога и до духовните блага, но не могат да заслужат благоволението на Небесния Отец при такова извратено и жестоко духовно-нравствено разположение.

Аверкий (Таушев), Архиеп. Руководство к изучению Священного Писания Нового Завета. Четвероевангелие. Москва, 2007.

Превод: прот. Божидар Главев