„Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1).

Това може би е най-популярният сред светските хора стих от Евангелието. Той често се използва, бидейки обръщан срещу християните, сякаш текстът означава да не вярваш в никакви определени богословски или нравствени истини. Това е първото внушение. Или пък ако все пак се придържаш към някакви богословски или нравствени норми, то със сигурност не бива да говориш за тях, и по никакъв повод не бива да ги разпространяваш в общественото пространство като нещо, което има някакво значение за културата и обществения живот.

Това е общият фон, който предопределя погрешното тълкуване на този стих. Нека за момент да поразмислим заедно какво всъщност означава той и какво не означава.

Първо, какво означава? Какво има предвид Иисус Христос, когато казва на учениците Си „Не съдете“? Тук Той забранява осъдителността като предразположеност на душата. Забранява усещането за лична праведност и възвишеност. Забранява заклеймяването и дискредитирането на другия. Забранява на учениците Си да изместват вниманието и способностите си за преценка от собственото си сърце и да ги насочват навън – да се превръщат в съдници на другите, вместо преди всичко да съдят себе си.

Това е сърцевината на казаното от Христа. Той забранява самата предразположеност към осъждане. Призовава ни да правим всички свои богословски и нравствени преценки от сърце, изпълнено с любов и смирение. Това е, което със сигурност ни е заповядано: Винаги да помним, че ние сме най-големите грешници, както казва апостол Павел: „Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз“ (1 Тим. 1:15). Този текст Църквата премъдро е поставила в центъра на най-широко известната предпричастна молитва, и цялото събрание го изповядва, когато ние пристъпваме към Чашата. Това е мисъл, която трябва да е характерна за всички нас, а не само нещо, което апостол Павел е мислил за себе си.

Всички наши преценки ще бъдат лишени от усещането за лична праведност и дух на осъдителност, ако само помним, че самите ние сме първи сред грешниците. Така трябва да живее християнинът – не чрез осъждане, а чрез това съзнание за себе си.

Христос завършва тази велика Проповед на планината (Матей 5:7) именно с това учение – за неосъдителността и за вглеждането в самия себе си. Той казва: „Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?” (Мат. 7:3)

Голямо е изкушението за нас вярващите да насочваме способността си за разсъдителност и преценка навън, вместо към себе си. А всъщност основната цел на разсъдителността е първо да съдим себе си – да изследваме собственото си сърце, ум и сили, подлагайки ги на преценката на Господния Закон.

Иисус ни призовава да се съсредоточим върху това да застанем изправни пред Бога. Той не казва: „махни гредата от окото си и изобщо не се занимавай с брата си“. Той казва: „Извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си” (Мат. 7:5). Значи съвсем не е вярно, че нямаме задачата да си помагаме взаимно – напротив, особено по отношение на чистотата, разсъдливостта и истината. Само трябва да го правим от позиция, в която да е ясно, че първата ни грижа сме самите ние.

Съдим себе си, и от това състояние на съкрушение, обгърнати от Божията любов и утвърдени в смирение, ставаме способни да помогнем и на другите. И тази велика проповед на Христос – Проповедта на планината, започва с блаженствата („блажени нищите духом“, „блажени плачещите“, „блажени кротките“, „блажени милостивите“) и завършва със същото настроение – чрез забраната на осъдителността, усещането за лична праведност и заклеймяването на другия. Това е положителният смисъл: да се отнасяме към хората така, както Бог се отнася към нас.

А сега нека видим какво този стих не означава.

Не означава, че християните не трябва твърдо да държат на богословските и нравствените истини. Напротив, цялата Проповед на планината е изпълнена с ясни и категорични истини, които Христос преподава на учениците Си и казва: трябва да вярвате и да живеете според тези истини, защото според тази мяра ще бъдете съдени. Следователно „не съдете“ не ни потапя в морето на релативизма, както би се искало на онези, които отричат Бога. Христос не казва: „не съдете, защото не можете да познаете истината за Бога и за света“. Не, точно обратното. Тази проповед е изпълнена с дълбоко нравствено учение, което Христос очаква Църквата да приеме, да разбере и да живее съгласно него.

Значи това съвсем не означава, че не съществува абсолютна богословска и нравствена истина, която всички хора трябва да познаят и за която ще дадат отговор пред Бога в Съдния ден. Ако мислим така, ние не разбираме думите на Христос. Също така това не означава, че няма да има съд. Напротив,  именно с това завършва проповедта. Всеки човек ще даде отчет. Който слуша и изпълнява словото Му, е като човек, построил къщата си върху камък. А който го пренебрегва, е като човек, построил къща върху пясък – и всичко ще бъде отнесено при съда (виж Мат. 7:24-27). Никой в Писанието не е говорил толкова често и толкова задълбочено за рая, ада и съда, както Господ Иисус Христос – Господа на любовта и Княза на мира.

Този текст също не означава, че християните не трябва да правят преценки в ежедневието си. В седма глава, стих шести, веднага след „не съдете“, Христос казва: „не давайте светинята на псетата и не хвърляйте бисера си пред свинете“. Тук се изисква преценка, съдене, разсъждение – да не споделяш най-дълбоките духовни истини с онези, които нямат нагласа да ги приемат. Очевидно е, че това не може да се изпълни без разсъждение и оценка на състоянието на другия човек. Но това не е осъдителност. Това не означава, че се смятаме за по-добри от другите. Понякога това означава просто да си кажем: сега не е време да говоря. Или: по-добре да послужа някак с нещо на този човек. Или: по-добре да се помоля и да изчакам по-подходящ момент.

Ние сме призвани – именно в Проповедта на планината, където Иисус казва „не съдете“ – ние сме призвани да бъдем светлината на света, да осветим тъмнината. Очевидно Той предполага, че учениците Му знаят що е тъмнина и що е светлина. Светлината е и самото определение за Църквата. Ние сме светлината на света и сме призвани да навлезем в тъмнината с твърдото и сигурно убеждение кой и какъв е Бог и как трябва да се живее с Него. Това са нашите основни християнски убеждения. И те по никакъв начин не се отменят от Христовото учение да не съдим, да не бъдем осъдителни към другите. В заключение само ще кажа, че това ясно показва какъв е нашият Спасител.

Нашият Спасител е човеколюбив, дълготърпелив, Който търси спасението на хората. Той е и велик педагог. Той е въплътеното Слово, въплътената Истина, и говори истината, като очаква тези, които Го слушат, да изпълняват словото Му. Той казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Мат. 7:21). Това е Христовото очакване.

Той е Съдията на всички. И Той със сигурност не е „толерантен“ в смисъла, в който нашето светско общество разбира толерантността – като предположение, усещане и разбиране, че не съществува сигурна и определена богословска или нравствена истина в света. А именно това ни внушава съвременното общество. Тази „толерантност“ изплува от океана на релативизма и убеждението, че единственото, което може да се знае, е че нищо не може да се знае със сигурност – нито в богословски, нито в нравствен аспект. И следователно основната, върховната и единствена етика остава тази: никога не мисли, че знаеш нещо за морала – просто живей и остави другите да живеят, бъди толерантен, защото всяко мнение е също толкова валидно, колкото и останалите.

Това обаче не е съзвучно с учението на Господ Иисус Христос. Това не е съзвучно с християнската действителност. И не бива да попадаме в този капан. В капана на „не съдете”.

Patristic Nectar

Превод: прот. Божидар Главев