Реших се да пиша в редакцията на списание «Благодатный Огонь» след като прочетох в един от броевете за духовните заблуждения на протоиерей Александър Мен, срещата с когото навремето имаше съдбоносно значение в моя живот. Публикацията на «Благодатный Огонь» по този въпрос ми помогна да преосмисля последствията от «духовното» ръководство на прот. Александър.

Пиша с надеждата, че и моята скромна лепта в касичката с предупреждения за псевдодуховни увлечения, ще предпази някого от необмислен избор. При това аз по никакъв начин не искам да умаля образа на отец Александър като доброжелателен и порядъчен човек, но именно като човек и нищо повече. Става дума за друго — за тази мисия, която беше приел връз себе си прот. Александър Мен като «популяризатор» на Православното учение, а също и за печалните последствия от тази «популяризация», преобразила се в подмяна на светоотеческото наследие от «духовен» псевдоинтелектуализъм.

Запознах се с о. Александър в края на 80-те години. Дотогава аз, (както и мнозина други от моето поколение и среда), бях вкусила, докато търсех истината, възсладките, но отровни плодове на окултизма, езотериката и другите подобни, когато накрая се обърнах към източника на живата вода. Открих християнството съвсем неочаквано — като благодатен призив: с влизането в православен храм, при което цялото това напрегнато търсене на истината изведнъж се прекрати. Сърцето безпогрешно засвидетелства, че въжделената истина е тук и че няма никаква друга истина.

Но как да прокараш тази истина през съзнанието? А след като умът я осъзнае, как да се живее според нея? Отговор нямаше. Защото в моето обкръжение нямаше хора, които да изповядват Православието. По това време нямаше и духовна литература. Нямаше духовни наставници. Беше 1984 година... И (какво страшно кощунство!) след като се кръстих, продължавах на практика да пребивавам в старите си окултни заблуди.

В онези години мнозина, осъзнали лъжата на безбожния материализъм, с надежда търсеха какви ли не проявления на „висши сили”, мечтаеха за приобщаване към някаква духовност. И самиздатските брошури за „висши сили” и техните „щастливи” обладатели (като напр. Порфирий Иванов, семейство Рьорих и прочие лъжеучители на човечеството) буквално пленяваха ума и сърцето на онези, които жадуваха да се отърсят от сковаващия ги безсмислен и празен живот. И на мнозина им се струваше, че всичките тези „висши сили” са всъщност действия на един благ божествен разум. Такова повсеместно бе заблуждението на деградиралите маси, забравили за своя Спасител в годините на официалното безбожие.

И когато благодатта на православните храмове докосна моето мъртво до този момент сърце, развратеният ми ум, непросветен от Христовото учение, започна да се опитва както обикновено, да вкара и Православието под общия знаменател на лъжливите светогледни категории. На този болен мой ум му се струваше, че християнството и екстрасензориката са, ако не едно и също нещо, то съвместими и последната е напълно приемлива за християнския живот. Нещо повече - разгорещената фантазия увещаваше заспалата съвест, че екстрасензориката също е дар от Бога като другите творчески дарования, и както въобще всички таланти на любознателния човешки ум.

Съвестта подсказваше, че трябва да променя начина си на живот. Но какво можеше да ми посочи как да стане това? И ето, че се намери! Това беше Евангелието! Човек би казал, чети и следвай прочетеното! И грамотният човек чете: Раздай всичко що имаш, па дойди и върви след Мене, (срв. Марк. 10:21). Но ленивото сърце е глухо за божествените думи, а после и любознателният ум лукаво започва да хленчи: «Бих се радвал да раздам всичко, но как да Го следвам?» Разглезената от съветското възпитание душа е свикнала с бодра крачка да върви под строй към поредното «светло бъдеще», макар и вече по православному. Е, ако не под строй, то поне обезателно да състави дневен ред и да си нахвърли списък със закони, които старателно да следва. А да живее съобразно списъка със закони, тя вече може и сама – дори би било още по-удобно, защото никой няма да й пречи. Само едно още липсваше в цялата тази фантазия — духовният учител.

И изведнъж — фантастична за онези години обява: «В московския Дом на Техниката на Волхонка ще се проведат лекции на прот. Александър Мен». Най-накрая щях да започна нов живот — в истинското, както ми се струваше тогава Православие: курс по История на религиите и курс по Катехизация! Трябва да отдам дължимото на отец Александър, като призная, че той говореше твърде смело за онези времена. На фона на тогавашните страхове и всеобщо следене, (защото на власт бяха още комунистите) това правеше впечатление. Залата винаги беше препълнена от интелигенцията, оказала се в недалечното минало съвсем откъсната от духовните корени на Православието и ето че сега жадуващите можеха да се укоренят в истинската вяра.

Трябва да призная, че тук-там започнаха да се появяват проблясъци в замъгления ми дотогава ум. Но това «тук-там» се отнасяше по-скоро до обредната страна на Православието. В същото време пълната липса на духовна разсъдителност у мен в онези времена не позволи да запомня всички аспекти от учението на о. Александър. Усвоих само една ярка мисъл от това учение, защото тя бе многократно повтаряна, а именно, че зърна от божествената истина са се разсипали във всички останали религии и че световните религии една друга се препотвърждават в някои неща, а в други пък взаимно се допълват.

Оттук следваше изводът, че ако бъдат разумно съчетавани една с друга, те ще бъдат в състояние като последна инстанция да явят на света истината. И макар Православната вяра да беше признавана за приоритетна в това съчетание, тя все пак си оставаше само една от съставящите бъдещата «чиста» религия. Като доказателство, че истинският Бог се открива във всяка религия, на една от своите лекции о. Александър организира среща с мюсюлмански религиозни дейци. Диалогът с тях засягаше уж общи за Православието и мохамеданството места в Библията и Корана.

В онези години бе практически невъзможно за един неофит да свери учението на о. Александър с истински православното светоотеческо учение. Освен това аз и не изпитвах подобна необходимост — авторитетът на о. Александър беше изключително голям, а в онези времена бе съвсем обичайно да се доверяваш на учените авторитети. Така например съставителят на брошурата «Протоиерей Александър Мен. Да бъдеш християнин. Интервю и последна лекция» (ANNO DOMINI, 1994) Марк Макаров (ще отбележа, че той не принадлежеше към Православната Църква) се обръща в интервюто към о. Александър така: «Много хора идват тук, привлечени от Вашето лично обаяние, както и от Вашата образованост» (с. 11).

Така си беше. При това съвсем не бе толкова важно, чия бе заслугата за очароването на аудиторията - личното обаяние на о. Александър или на самата екзалтирана интелигенция от 80-те години. Важно беше, че на практика се извършваше подмяна на Православното учение с авторитета на една обаятелна личност. Колкото до образоваността на отец Александър, то под това трябва да се разбира не нещо друго, а просто «широтата» на възгледа му за «божествената» същност не само на всички християнски конфесии, но и на всички религии и учения, тази широта, която би било по-грамотно да определим (от православна гледна точка) като «теоретически суперикуменизъм».

следваща >>

„Благодатный Огонь”

Превод: Десислава Главева