Протоиерей Александър Мен като коментатор на Свещеното Писание – част 9

Отличителна особеност на библейските коментари на о. Александър е, че в тях образите на старозаветните праведници са представени в силно изкривен вид. Ако вярваме на о. Александър, те не ще да са били много праведни... Да приведем примери.

Пример 1. Авраам.

Неизвестно защо о. Александър желае да принизи нравственото ниво на „бащата на всички вярващи”. „Бихме съгрешили срещу историческата правда, пише той, ако си въобразяваме, че още когато Авраам напуснал Месопотамия, той и неговите хора били носители на богопочитание от висш тип” (М. 175).

Две насилия над текста тук веднага се набиват в очи. „Той и неговите хора...”. По висотата на своята вяра Авраам представлява изключително явление дори в средата на своите близки Сарра и Лот. И за каква историческа правда може да става дума, когато историята не е в състояние да възпроизведе образа на Авраам. В извънбиблейските извори не се споменава нищо за него и сам о. Александър е принуден да признае това (М. 515). Значи що се отнася до личността на Авраам ние имаме един единствен извор - Библията. Но Библията оценява много високо благочестието на този праведник. „Аврам повярва на Господа, и това му се вмени за оправдание”. (Бит. 15:6). В книгата на пророк Исаия Бог нарича Авраам Свой приятел (Ис. 41:8). Пита се на какво основание о. Александър счита, че Авраам някога е бил идолопоклонник (М. 178-179)? Че неговата вяра не може да бъде наречена монотеизъм (М. 190)? Напротив, в Библията е казано, че Бог преселил Авраам от Месопотамия, именно за да го запази от общение с идолопоклонниците: „...тъй говори Господ, Бог Израилев: "вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове. Но Аз взех отца ви Авраама изотвъд реката, водих го по цялата Ханаанска земя...”, (Иис. Нав. 24:2-3).

У о. Александър четем още, че „представите за морал на древните патриарси (т. е. Авраам и неговите най-близки потомци – ск. авт.) са все още далеч от високата етика на пророците” (М. 189). За нас е непонятно, какви недостатъци е съзрял о. протоиереят у патриарсите, за да ги принизява така в сравнение с пророците. Библията свидетелства конкретно за Авраам, че той е притежавал най-основното нравствено качество: във всичко бил послушен на Бога и съхранил верността си към Него докрай, като не пожалил и възлюбения си син (Бит. 22:16). Може би о. Александър иска да каже, че Авраам не е формулирал етическо учение и свои морални принципи и не ги е записал в книги, както направили пророците? Но пред Бог са важни не думите, а делата и у Авраам именно чрез делата вярата стана съвършена... той бе наречен приятел Божий (Иак. 2:22-23). Какво достойнство може да бъде по-високо от това? Какво нравствено ниво превишава неговото?

Защо му е притрябвало на о. Александър така да принизява авторитета на еврейския патриарх? Изглежда тук се прави опит да се прокара идеята за нравствения прогрес в историята. Да се покаже, че с натрупването на научните и технически познания в човечеството се усъвършенстват и „представите за морала”. Едва ли си струва да говорим до каква степен тази идея противоречи на Библията. Достатъчно е да преведем думите на Спасителя, когато се обръща към съотечествениците си: „да бяхте чеда на Авраама, щяхте да вършите делата Авраамови” (Иоан. 8:39). Да, иудеите разпънали Христа, са били далеч от „представите за морал” на техния родоначалник.

Пример 2. Самуил и Саул.

Става дума за един епизод от Първа книга Царства, глава 13. Там се разказва, как пророк Самуил заповядал на израилския цар Саул да събере войска в града Галгал и да го изчака там, докато дойде и извърши полагащите се жертвоприношения. Саул чакал Самуил седем дни, след което решил да принесе жертва сам. И тогава дошъл Самуил. Грехът на Саул бил налице: не бидейки свещеник, той нямал право да извършва жертвоприношения и при това имал заповед за това от пророка, (тоест все едно от Бога!), да чака докато той дойде. Самуил, както подобавало на званието му на Божий пророк, изобличил Саул за извършения грях – непослушание и нетърпение – и предсказал, че Господ отнема от него царството.

Какво пише о. Александър по този повод? „Старият пророк си мислел, че царят се стреми да си присвои религиозни длъжности. Така веднъж между тях възникнал спор за това, че Саул принесъл жертва в отсъствието на Самуил” (М. 387). Това се казва „от болната глава на здравата”! Оказва се, че причина за спора бил „грехът” на Самуил, неговите ревниви подозрения относно намерението на царя. За истинската причина, грехът на Саул – нито дума! Като че няма никакъв грях!

Могат да бъдат приведени много такива примери. Отец Александър назовава Авраам, комуто гордостта е съвършено неприсъща „горд шейх” (М. 188). Смиреният и простодушен Иаков се натоварва със съвършено неприсъщи нему качества: хитрост, алчност, лукавство. При това той, според пояснението на о. протоиерея, не бил „чист монотеист” и въздигал идолски жертвеници (М. 195). Великодушният Давид се оказва „необуздан и властен човек, безпощаден към враговете, който понякога не се колебае да използва съмнителни средства за постигане на целите си” (М. 389-390). Безполезно е да се опровергава такава убийствена характеристика, тъй като не са приведени никакви доводи, за да се обоснове. Напротив, за всеки от приведените епитети по отношение на Давид лесно може да се намери опровергаващ пример от Библията.

Ще отбележим, че такова сериозно изкривяване на нравствения облик на старозаветните праведници нанася сериозна вреда на правилното възприемане на Библията. Главната задача на свещената книга, както бе отбелязано по-горе, е човек да бъде правилно ориентиран в избора между добро и зло. И което е особено ценно - животът на старозаветните праведници и грешници, това е, така да се каже „добро” и „зло” в конкретни примери. Добро и зло на практика.

В това е ценността на Библията, но в това е и трудността ѝ. Особено при четенето на Стария Завет не е лесно да се разпознае, на какво следва да се подражава и на какво не бива. Къде е налице явен грях и къде тогавашното време би могло да е извинение? Например многоженството на Давид, разбира се, не е образец, но според старозаветните представи това е нещо допустимо, макар грехът на Давид с Вирсавия да е явно нарушение на Божия закон. И Библията е съхранила тази история (2 Цар. 11 гл.), за да покаже, че и праведникът може да падне в грях и че никой не бива да се уповава на своята праведност и заедно с това, че не трябва да се отчайва, но да лекува извършения грях с покаяние. И точно това покаяние на Давид е станало образец за всеки грешен човек. Що се отнася до неговата мнима жестокост към враговете (например 2 Цар. 12:31), на това следва да се гледа като на средство за изпълнението на Божията присъда, като на възмездие по отношение на онези народи, които сами са вършили големи жестокости (вж. например 1 Цар. 11:2) и при това на мирните предложения на Давид са отвръщали с грубост и оскърбления (2 Цар. 10:1-5).

И в другите старозаветни истории мнимата жестокост често е само форма на Божественото правосъдие. Така например Сам Бог заповядал на Саул да изтреби амаликците за тяхното беззаконие, а когато Саул не изпълнил Божията заповед, пророк Самуил извършил това вместо него (1 Цар. 15 гл.). Е, тогава може би и Бог трябва да бъде обвинен в извънмерна жестокост?

Всичко това бе казано, за да подчертаем, че когато иде реч за старозаветните праведници и грешници, са нужни авторитетни тълкувания, които биха могли вярно да ни разкрият истинският смисъл на техните действия и ясно да се разграничи къде е истинското добро и къде - истинското зло. И обратно, при произволно тълкуване на епизодите от свещената история понятията за добро и зло се видоизменят до пълната им противоположност. „Бащата на вярващите” Авраам се оказва идолопоклонник, пророк Самуил се превръща в стар интригант, а цар и пророк Давид - в кръвожаден тиранин.

<< предишна || следваща >>

Антимодернизм.ру

Превод: Свещ. Божидар Главев