”Дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти.”
Откр. 3:11

Руската Православна Църква е обхваната от пропаганда на свръхчестото причащение. С помощта на тази пропаганда планомерно и настойчиво се унищожава православната практика за подготовка преди причащението със Светите Христови Тайни. При това много от участниците в тази разрушителна дейност искрено вярват, че вършат Божието дело, нещо полезно и даже необходимо за Православната Църква (вж. Рим. 10:1–3).

Аз дълго време не забелязвах мащабите на това бедствие, тъй като цял живот съм служил в енория в малко провинциално градче, където благодарение на трудовете на моите предшественици, почти без изключение новомъченици и изповедници, макар и повечето непрославени поименно, се беше съхранила за мен и за съслужещите с мен живата практика на Православната Църква. По нашия край усърдните християни се причащаваха по време на всеки пост, а по време на Великия пост – два пъти – през първата и през Страстната седмица. Старите и болните вземаха благословение от свещеника да „не излизат от шестте седмици”, тоест да се причащават на всеки 40 дни. Естествено причащението биваше предшествано от едноседмично говеене (подготовка), включваща пост, (а по време на общоцърковен пост неговото усилване), присъствие на всички църковни служби (по възможност, разбира се), четене на Свещеното Писание и творения на светите отци, помагащи за изпитването на съвестта и накрая изповед и правило преди Св. Причастие. Леко отпускане (послабление) се допускаше за такива, които отдавна не са се причащавали. Те биваха убеждавани, че трябва да се причащават поне веднъж в годината и им се разясняваше, как трябва да се готвят за Свето Причастие.

Тези на смъртен одър се причащаваха толкова често, колкото пожелаят. Строго правило за всеки свещеник беше, че при умиращ, който желае да се причасти, трябва да се отиде по всяко време на деня или нощта. Разбира се, ако човекът бе вече тръгнал да умира, той се причащаваше, независимо от това, че в същия ден е ял.

И само в много редки случаи съм се сблъсквал със стремеж за по-често причастие. Първият случай, ако добре си спомням, бе някъде в началото на шестдесетте години от вече миналото столетие. Една жена ми каза: „Батюшка, благословиха ми да се причастя три пъти в един ден. Как може да се организира това?”

След тази изумителна молба доста дълго не се бях сблъсквал с подобни просби. Чак в края на шестдесетте наши свещеници, видимо под влиянието на столичната практика изпратиха по мен въпроса: „Колко често можем да причащаваме миряните?” до живеещия в Сухуми бивш духовник на Глинската пустиня отец Серафим (Романцов). Отец Серафим отговори: „Нашите схимници се причащаваха веднъж месечно – по-често не бива!” За мой срам трябва да кажа, че чак по-късно открих тази норма в Катехизиса на св. Филарет. След известно време до нас дойде известие, че старците на Псковско-Печерския Успенски манастир благославят причащаване не по-често от веднъж на две седмици.

През 1987 г. един студент от Ленинградската Духовна академия ми изпрати цитати на св. Иоан Златоуст за честото причастие, взети от книгата „Евхаристия” на о. Александър Шмеман. Така за пръв път се запознах с възгледите на властелина на духовете на съвременните неофити. Тъй като неговият труд повече от всички други е източник на изискванията за често причащение, моят отговор до този студент и досега е съхранил своята актуалност. Привеждам го изцяло:

Скъпи Х.! Стремежът към често или даже ежелитургийно причащение, (ако не се имат предвид стремленията на душевноболните, с които ще се срещнеш в своята енорийска практика), е възникнало като честна проява на стремежа на икуменическата общност за връщане към живота на Древната Църква. Този стремеж, естествено, произтича от мисълта, че нито едно от християнските вероизповедания в съвременността не се е запазило като истинна неповредена Църква. Именно тази гледна точка отстоява проф. протопрезв. Ал. Шмеман в изпратената ми от теб книга „Евхаристия”. (По-нататък там, където е указана само страница, това е посочка към тази книга.) Според него, най-близо до истината е Православната Църква, но и тя е много сериозно болна, болна според него от скрита „шизофрения” (обърни внимание – това е неизлечима болест!) и трябва да бъде лекувана, според препоръките на о. Шмеман, като в нея бъдат възстановени някои древни правила на литургичния живот. (с. 10, 11 и 22). В корена си това е невярно! Това е неверие в обещанието на Спасителя за Неговата Църква, че „портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Трябва да помним, че Църквата не е дело на човешки ръце, а е Божия Църква, единствен надежден свидетел на истината, на който може да се опре човек, отклоняван от правия път чрез хаоса на многобройните човешки мнения. Трябва да помним, че „Църквата на Живия Бог” е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15) във всички времена на нейното историческо съществуване, че тя в основата си е неизменна, че изменящото се в нея се изменя под действието на Светия Дух и по най-добър начин съответства на изменящите се условия на живот в Църквата. Така че, о. Шмеман би трябвало не да лекува неизлечимо болната, а да потърси „здравата” Църква, и при това да търси не някъде по пътя от съвременността към древността, а сред наличните в съвременния живот християнски изповедания. Ръководна нишка в търсенето трябва да бъдат думите на Спасителя: „... по плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16–20). Църквата, към която ние с теб имаме щастието да принадлежим, в своя най-порицаван синодален период още в началото му дала цял сонм чудотворци-светители (моят дядо прот. Анатолий Правдолюбов бил свидетел на откриването на мощите на един от тях – св. Теодосий Черниговски – и сам е виждал чудесата, произхождащи от него), в средата на синодалния период имаме цял сонм от подвижници на благочестието во главе с преп. Серафим; в края пък – велико множество мъченици и в същото време Църквата възпитавала своите редови членове така, че цял свят се удивлявал на нравствената висота на руската интелигенция и на простия селски руски човек. Ето това е нашата опора! И при несъответствие на нашите възгледи с нейната практика, трябва да променяме не практиката, а възгледите си.

В частност по въпроса за това как и колко често трябва да се причащаваме «Църквата с майчина грижовност ни увещава да се изповядваме пред духовния отец и да се причащаваме с Тялото и Кръвта Христови, стремейки се към благоговеен живот четири пъти в годината или всеки месец, а абсолютно задължително за всички не по-рядко от веднъж в годината» (вж. Православное исповедание, ч. 1, въпрос 90; Катехизис, въпрос 340). Там митр. Филарет указва, че причастието непременно трябва да е предхождано от изповед, а изповедта да бъде предшествана от пост и молитва, тоест от това, което в практиката се нарича говеене.

Много добре описва порядъка на говеенето еп. Теофан Затворник в писмата си „Що е духовен живот и как да се настроим към него”. Книгата не ми е под ръка, но текстът почва с думите „Слава Тебе, Господи, ето че постът наближи...”. Така тези двама мъдри иерарси са засвидетелствали тази практика на причащение, която се е установила в Руската Православна Църква и аз не виждам причини, заради които тя трябва да бъде променяна и също така не мога заедно с о. Шмеман да призная за болна своята Майка Църква.

Но да предположим, че има такива причини и че все пак трябва да се върнем към практиката на Древната Църква. Но към кой период? Към първоапостолската община? Знаем, че Христос извършил Тайната Вечеря в обикновена макар и „голяма и постлана” горница, без олтар и престол, без икони и свещени облачения. Той и Неговите ученици били полулегнали, Тайнството било извършено в края на старозаветната пасхална вечеря, тоест след като били яли месо и пили вино. Приблизително по същия начин извършвали Евхаристията и апостолите (вж. Мат. 26:17–29; Деян. 2:42, 46; 1 Кор. 11:20–34).

Мисля, че в нашите условия на „общество на потреблението” ние не можем да извършваме Евхаристията, както са я извършвали апостолите и не можем да пресъздадем простотата на апостолския век по отношение на правилата, по които тя е била извършвана тогава. Още повече, че имаме печалния опит за такава реставрация при протестантите. Техните мотиви при провеждането на реставрацията на богослужението били дори по-дълбоки отколкото у о. Шмеман и неговите последователи. Протестантите въставали срещу наистина болна църква – католическата. Какво им оставало да направят, освен да се опитат да реставрират вярата и богослужението на първоапостолската община? А какво произлязло в последствие е известно на всички. Като плодове на протестантизма трябва да считаме: в областта на вярата – господство на атеизма; в областта на нравствеността – култ към златния телец, насилие, секс, наркомания. Частичното възвръщане към простотата на апостолския век, за което ратува о. Шмеман, също е проверено на практика. Това направили в началото на века нашите обновленци. Резултатът бил повече от печален!

Ще отбележа между другото интересния опит за отказ от славянския богослужебен език, за който ми е говорил един украински свещеник. В началото на патриаршеството на св. Тихон, православните украинци, движени от общата воля за самоопределеност на нацията, смирено попросили благословението на Светейшия Патриарх за преход на богослужението от църковнославянски на украински език. Светителят взел Соломоново решение: там, където енорийското събрание реши да се премине на украински – да се служи на украински, а там където реши да останат на църковнославянски - да остане така. И какво се получило? Една до друга се оказали енории с различен богослужебен език. Където служили на църковнославянски било пълно с народ, имало много треби и приходи, които радвали сърцето на вярващите и на старостите*. А у украинците – пусто! И така се наложило да се върнат към богослужението на църковнославянски език.

Но да се върнем към въпроса с реставрацията на древноцърковния живот. Защо опитите били неудачни?

1) Защото реставраторите разполагат с оскъдни данни, а главното - нямат живо Църковно предание.

2) Защото са се изменили условията на църковния живот.

3) Защото Христос не устроил Църквата в нейното, така да се каже, „възрастно състояние”, както това било направено от Бог на планината Синай, а само посял в почвата сред човеците малкото зърно на първоапостолската община. Чак впоследствие на нея ѝ предстояло да израсте като дърво с оформени клони, сред които могат да се подслонят птиците небесни (вж. Мат. 13:31–32).

Следователно, да се върнем към първоапостолската практика на църковен живот е също толкова неизпълнимо, колкото и да събереш и върнеш дървото обратно в семето, от което то е израснало.

Изниква въпросът – може би си струва да се върнем не към апостолския век, а към по-късно време, когато църковният живот вече получил своето развитие? Но за такова възвръщане у нас данните са още по-малко. Да вземем например апостолските правила. За нас е неясно например, какво точно изисква деветото апостолско правило: дали причащение на всяка литургия или присъствие на литургията до края без задължително причащение. Второто е по-вярно, тъй като от членовете на клира причащението се изисква, за да се потвърди пред народа правилността на извършване на тайнството (правило 8).

По всяка вероятност във време на гонение са се причащавали всички верни, присъстващи на литургията. Това е видно от второто каноническо правило на св. Дионисий Александрийски, в което се поставя знак за равенство между влизането в Божия дом и причащението със Светите Тайни. Но по време на гонение така и трябва да бъде; когато у нас през 1940–1942 гг. всички църкви били затворени, някои свещеници се осмелявали да служат литургия в частни домове. На тези литургии имали право на достъп само онези, които са се приготвили за причащение. Още повече, така е било по време на гоненията, когато вярващият е можело да бъде разпнат на кръст, на колело, да бъде изгорен с огън или съсечен с меч. По времето на св. Василий Велики, тоест скоро след гоненията е съществувала практика на ежедневно причащение или причащение всяка седмица в сряда, петък, събота и неделя, както е видно от изпратения от тебе откъс от писмото до Кесария. Но по това време е съществувала вече развита покайна практика, предвиждаща отлъчване за дълги години, а понякога и за цял живот (вж. неговите правила от 56-то до 83-то и другите). И тогава имало вярващи, които доста дълго време не се причащавали, както се вижда от 34-то правило на св. Василий Велики. По това правило жена, която е паднала в грях на прелюбодеяние и тайно се е покаяла, трябвало да стои с верните през целия период на отлъчването от причастие, за да не би чрез явното покаяние да се открие грехът ѝ и да попадне под отмъщението на своя мъж. Какъв би бил смисълът да стои с верните човек, който не се причащава, ако всички те са се причащавали? Та нали така нейната тайна веднага би била разкрита. Значи имало е сред кого да се укрие и значи мнозина са стояли на литургията, но не са се причащавали. Така че, ако се заемем да възстановяваме практиката от времето на св. Василий Велики, попадаме в тежко положение. Първо, ние не знаем, кой трябва да се причащава ежедневно и кой може да не пристъпва към Причастие дълго време, как да бъдат призовани към ред онези, които не се причащават, какъв минимум да се изисква от тях – всичко това е неясно. Второ, какво да се прави с правилата за отлъчване от Причастие. Защото е ясно, че в наше време те са неприложими, за което проявява загриженост и безпокойство още Шестия Вселенски Събор (вж. 102-ро правило).

следваща >>

* Църковен староста (от рус.) – длъжност, която донякъде отговаря на длъжността на църковния касиер в българските църковни настоятелства, но с по-широки пълномощия – бел. прев.

„Благодатный огонь”

Превод: Свещ. Божидар Главев