{jcomments on}

Да преминем към св. Иоан Златоуст. От цитатите, които си изпратил става ясно, че по негово време е съществувала устойчива практика за причащение в определени времена през годината, в частност на Богоявление и през св. Четиридесетница.

Наистина той, както е видно от подчертаните от теб думи, като че протестира против такава практика и настоява за причащение на всяка литургия, тоест бори се за същото, за което се бори и о. Шмеман. Но трябва да вникнем в техните намерения по-дълбоко, като се ръководим от думите на св. Иоан Златоуст: „Не трябва да се разглеждат отделно взети думи, тъй като това ще повлече след себе си много грешки, също както и не трябва да изследваме отделно взето изречение, а е необходимо да обръщаме внимание върху намерението на пишещия... На практика лекарите разрязват тялото и разсичат някои кости, но същото правят също и разбойниците. Какво нещастие би било, ако не можем да различим разбойника от лекаря!”^[1]

За да изясним намерението на св. Иоан Златоуст и главната му мисъл в този цитат, ще приведа извадка от друго място от творенията му, в което накратко се повдигат същите въпроси. Това е тълкуванието на думите на св. ап. Павел „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Кор. 11:28 — Творения, Т. 10, с. 277). „Споменавайки за тайнствата ап. Павел сметнал за необходимо да изложи по-подробно този предмет, тъй като той не е маловажен, защото в беседата си относно него внушава голям страх и доказва, че главното е да се пристъпи с чиста съвест. Като не се задоволява с казаното преди това, той прибавя следното: „човек да изпитва себе си”, а не както постъпваме ние, съобразявайки се повече с времето, отколкото душевното разположение. Ние се стараем не да пристъпим подготвени, очистени от всяко зло и с пълно благоговение, а на празниците и тогава, когато пристъпват всички. Не така повелява ап. Павел: той знае само едно време за пристъпване към тайните и причащението – когато е чиста съвестта. Ако ние не пристъпваме към чувствената трапеза, когато страдаме от треска или ни се гади, за да не ни сполети смърт, то още повече ние не бива да се докосваме до тази Трапеза с порочни пожелания, които са по-лоши от треската. Под порочни пожелания аз имам предвид както телесни, така и сребролюбието, гнева, злопаметността и въобще всички порочни наклонности. Пристъпващият трябва да се очисти от всичко това и тогава да се докосва до тази чиста жертва, а не небрежно и с леност, като че по принуждение да пристъпва, просто защото се е случил празник. От друга страна, когато е налице съкрушение и готовност, нека не се отлага по причина на това, че не е празник. Празникът се състои в извършване на добри дела, благочестие и строгост в живота; ако ти имаш това, винаги можеш да празнуваш и винаги да пристъпваш. Затова (апостолът) казва: „да изпитва себе си” всеки и „тогава” да пристъпва; заповядва и да се изпитваме не едни други, а самите себе си, устройвайки съдилище без гласност и изобличение без свидетели”.

Виждаме, че св. Иоан Златоуст поставя като краеъгълен камък вътрешното състояние на човека и цялото дело на причащението напълно подчинява на това, тоест налице е възприемане „на причастието като частно, лично дело” (с. 290). Съответно и подготовката към него, състояща се в очистване от всяко зло, се явява също „частно дело” (с. 290). И св. Иоан Златоуст твърди, че именно такъв е смисълът на думите на ап. Павел „човек да изпитва себе си”, тоест според св. Иоан Златоуст, „така е било винаги и така трябва да бъде”.

Между другото, за това свидетелстват и молитвите преди причастие, по-специално тези съставени от св. Иоан Златоуст. Тъй че приказките на о. Шмеман, че такова разбиране на причащението като дълбоко личен акт свидетелства за църковна и литургическа криза, са лишени от всякакво основание. И така, св. Иоан Златоуст, следвайки св. ап. Павел, счита акта на причащението и подготовката към него за дълбоко лично дело („да изпитва себе си”... устройвайки съдилище без гласност и изобличение без свидетели”), счита за препятствие пред причащението не само греховните дела, но и порочните пожелания (виж средата на приведеното по-горе изказване на св. Иоан Златоуст), в това число сребролюбие, гняв, злопаметност; счита за необходима подготовката преди причащение, подготовка, състояща се в очистване от всяко зло, (виж първата, отделена от мен част на това изказване). Тъй че изискването за задължителна изповед преди причастие, изповед която о. Шмеман с кощунствена ирония именува „своего рода билет за причащението” (с. 302)^[2], е най-точното изпълнение на изискването на св. Иоан Златоуст, който счита за необходимо пристъпващият към св. Причастие, (както впрочем и непристъпващият) да имат страх Божий, благоговение и сърдечно съкрушение. Съкрушение не на думи, а истинско, което както ще видим по-нататък, се придобива с доста труд. Тоест по същество, изискванията на св. Иоан Златоуст, това са нашите съвременни (филаретовски и теофановски) изисквания.

Но все пак, как да разбираме изпратения от теб цитат на св. Иоан Златоуст – изисква ли той ежелитургийно причащение или не? На този въпрос е трудно да се отговори. Съвсем определено можем да кажем, че той изисква ние да се срамуваме, че не можем да се причащаваме ежедневно. Но с още по-голяма сила изисква да се срамуваме да се причащаваме с неочистена душа. Може би в това се състои и неговата цел. Нали помниш до какво състояние на благоговеен ужас довел той своя приятел епископ Василий със словата си за свещенството?! Той (еп. Василий) видял, че по съвест не бива да бъде епископ. И какво да прави? Остава само от дълбините на сърцето си да вика към Господа „Боже, бъди милостив към мене грешния!” А точно така и само така трябва да се молим. Светите отци казват: „Дори някой да се е изкачил на самия връх на добродетелите, ако той не се моли като грешник, молитвата му бива отхвърлена от Бога”.^[3] Ето към тази цел – истинското сърдечно съкрушение, според мен, се стреми св. Иоан Златоуст в думите, приведени от теб. Обърни внимание, че той протестира не против причащението по празниците, а против това, че то се извършва „както се случи, повече по обичай и установен порядък, отколкото с разсъждение и съзнателно”. Това задава тона на всичко следващо: на всяка цена да се разруши леда на равнодушието и самонадеяността. Ето той казва: „Напразно се принася ежедневната жертва, напразно предстоим пред Господния олтар – никой не се приобщава!” Нима казва това, за да не се принася жертвата ежедневно? Все пак той ще я принася, както я е принасял и досега. Не! Неговата цел е да потресе сърцата на слушателите с мисълта, че от такова голямо множество няма нито един (!), който да се причащава достойно. Що за вярващи сме ние тогава!? По-нататък той казва: „Ако ти си недостоен за приобщение, то си недостоен и за участие, ... а ... продължаваш безсрамно да стоиш?”. Нима неговата цел е да изгони от църквата тези, които не се причащават или още по-лошо – да застави да се причащават тези, които не са готови? Не, той иска всички да стоят, но със срам, сърдечно съкрушение и съзнание за своето окаянство и греховност. Но точно това цели Църквата, когато ни подготвя за Великия пост с песнопенията „Покаяния отверзи ми двери...”, „На реках Вавилонских...”, Помишляю день страшный...”, със съответните апостолски и евангелски четива и въобще с тази от векове изработена система за пробуждане на спящите съвести и подготвяне на грешниците за покаяние, изповед и причащение.

И така, четейки св. Иоан Златоуст, Църквата не е направила тези изводи, които си направил ти. И ти не би ги направил, ако не беше този дух на времето, чието ярко изражение се явява изпратената ми от теб книга на о. Шмеман. Тоест причината, поради която ти пристъпваш към причащение по-често, отколкото е указано при св. Филарет, се заключава в учението на о. Шмеман, а цитатът на св. Иоан Златоуст е нужен само за да може с помощта на древния авторитет да се оправдае отстъплението от установената църковна практика. Тъй че следващата крачка трябва да бъде разборът на книгата на о. Шмеман.

<< предишна || следваща >>

„Благодатный огонь”

Превод: Свещ. Божидар Главев

^[1] Свт. Иоанн Златоуст. Творения. Т. 10. СПб., 1904. С. 750. Толкование на послание к Галатам, гл. 1, по Миню 629.

^[2]  О. Шмеман никога не пропуска да направи тъй характерните за протестантската му нагласа намеци за „театралност” на църковния обичай и благочестие – бел. прев.

^[3] Еп. Игнатий Брянчанинов. Аскетические опыты. Т. 2. СПб.: изд. Тузова. 1905. С. 162.