На сайта „Православие и мир” се появи доклад на игумен Пьотр (Мещеринов) със заглавие „Протопрезвитер Александър Шмеман и монашеството”, изнесен на международния семинар „Богословие на радостта в светлината на наследството на протопрезвитер Александър Шмеман”. 

Игумен Пьотр изказва убеждението си, че бъдещето на православното монашество, по-точно на по-добрата му част – искрените и честни монаси, които се стараят да живеят според съвестта си и се отвращават от лицемерието и престореното благочестие, трябва да открие, продължи и осъществи идеята на протопрезвитер Александър Шмеман, неговата концепция за индивидуално освобождение.

Какво представлява сама по себе си една такава, да я наречем „теология”? Това, по своята същност, е призив към бунт и революция в манастирите, които през цялата си история са били крепости на Православието; това е „освобождение” от Преданието, традицията, установените форми на богослужение, иерархическата структура и манастирско управление, изход от руслото, установено от светите отци и подвижници, антипод на манастирския устав и противоположно на обетите, които монасите дават при пострижението си. Такъв монашески анархизъм предлага Шмеман, като панацея за недостатъците и негативите – истински и мними, на съвременното монашество. С такава ултраобновленческа позиция Мещеринов започва своята унищожителна статия.

Докладът на игумен Пьотр, независимо от неговата вътрешна пустота, прикрита с либерален патос, има определено значение като симптом за духовното разложение и слепота, неразбиране същността на монашеския живот, с претенции за създаване на някакво ново бунтовно монашество. В изложението на игумен Пьотр призивите на Шмеман са в съзвучие с лозунгите на обновленците от 20-те години на миналия век, които искаха да се създаде нова църква, да се освободят вярващите от духовното робство и социалния гнет, монашеството да се включи в активния обществен живот, звънарните да се превърнат в обсерватории, манастирите – в болници и занаятчийски цехове, а монашеските общини – в трудови колонии. На обновленците винаги е била присъща някаква органическа неприязън към монашеството. След революцията една част от обновленците настояваше да се забрани монашеството като фанатизъм и насилие над човешката природа; друга, по-умерена, се изказваше за неговото запазване, но само при определени условия, съзвучни с епохата.

Водачите на „червените попове” предлагаха да се учредят манастири като миниатюрни градове-републики с демократично управление, да се допуска монаси да стават само възрастни хора, а на младите иноци да се разреши да встъпват в брак.

Протопрезвитер Александър Шмеман, който е един от представителите на съвременния модернизъм, известен със своите антимонашески възгледи и остри нападки, за игумен Пьотр е духовен водач и пример за подражание, а съчиненията на Шмеман – източник на неговите творчески вдъхновения.

В началото на своя доклад игумен Пьотр се опитва да смекчи антимонашеските нападки на Шмеман. Той ги нарича шеговито и ласкаво „мъмрене”, като че ли става дума за дядо, който играейки с любимите си внуци, понякога добродушно ги гълчи, а не за планомерна и обмислена акция против монашеството. Ето някои примери на „мъмрене” от дневника на Шмеман, които дава сам игумен Пьотр.

„Женски манастир. С нас е младата игумения Евгения. Всичко е „класическо”. Сведени очи, походка, тих глас… Но в душата се прокрадват съмнения. Не за нея, разбира се. Тя изглежда безупречна в тази класика. А за целия този стил. В църквата е пълно с икони, в голямата си част ужасни.

Твърдокаменна вярност на формата, на този абсолютно еднообразен тип… Бягство не просто от света, а по-скоро от този свят, в името на другия, предишния свят с неговата архаичност, непромокаемост, отсъствие на всякакъв „проблематизъм”… Ако разрушиш формата, навярно нищо няма да остане.”(Прот. Александр Шмеман. Дневники 1973 – 1953. М., 2005., стр. 537, запись от 26.09.80.)

 „Женски манастир. С нас е младата игумения Евгения. Всичко е „класическо”. Под класика Шмеман подразбира монашеската традиция, създадена и изкристализирала в течение на много векове, водеща своето начало от пустините на Нитрия и Тиваида, от тавенските манастири и иерусалимските обители и продължаваща до наши дни.

Тази традиция предизвиква у Шмеман раздразнение, подобно на алергия. Той започва да описва игуменията с ироничен тон: „Сведени очи, походка, тих глас…”. Обикновено човек свежда очи, когато е потопен в молитва и погледът му е отправен не навън, а към собственото му сърце. Както се вижда, на Шмеман не му е приятно това, че игуменията не зяпала настрани, не гледала с възхищение неговото многоучено лице, а съпровождайки гостите, се занимавала с вътрешна молитва.

Походката… Тя дори повече от очите говори за скромността на човека. Свети Амвросий Медиолански пише, че по походката често определял характера на човека. Каква походка е искал да види Шмеман в игуменията? Движенията на балерина, пърхаща на сцената или крачките на римските легионери, от които се рушали мостове?

Тихият глас… Тази „класика” явно е скучна за Шмеман. Между другото, тихият глас показва душевното равновесие и спокойствие у човека. Обикновено гласът се повишава при емоционални взривове или когато някой се опитва в спор да докаже правотата си, като удавя събеседника си в лавина от звуци. Нима Шмеман иска да види как игуменията крещи в манастира като боцман на кораб или дивак в гората?! Такова поведение на игуменията го дразни: „Но в душата се прокрадват съмнения”.Шмеман подозира, че тук нещо не е наред, има нещо „нечисто”, че под това се крие някаква уловка. Съмненията си Шмеман съобщава на бъдещия читател по интригуващ начин, като криминално разобличаване, извършено от опитен следовател, подобен на Пинкертон. На нас обаче ни се струва, че тези съмнения са се появили у него още преди посещението му в манастира, чийто живот той иронично нарича „класика”, защото на него повече му допада монашеският авангардизъм и понятието „прогресивна” игумения с боне, която разкрасява речта си с шеги и майтапи.

 „Разправил се” с прекалено „класическата” игумения Евгения и подозрителната тишина на женската обител, протопрезвитер Александър преминава към решително сражение с монашеския традиционализъм.

В църквата е пълно с икони, в голямата си част ужасни.

Иконите символизират присъствието на невидимата Небесна Църква във всеки храм и съучастието в богослужението на тези, които са изобразени на иконите. Трябва да кажем, че много обновленци са считали иконосатаса за излишен атрибут на храма, твърдейки, че той не разкрива духовната същност на олтара, а го закрива от народа. Нерядко обновленците сваляли иконостасите, изнасяли престолите от олтара и ги поставяли в средата на храма, където сред народа, извършвали литургия. Модернистите-либерали смятали и смятат за ужасни старинните, потъмнели от времето икони със строги лица, които приканват човека към покаяние; те предпочитат картините и портретите, галещи погледа и съответстващи на законите на анатомията и правата перспектива. Трябва да се каже, че древните иконоборци, както и съвременните модернисти, били крайно против монашеството, така че между тях има доста общо от психологическа гледна точка.

Твърдокаменната вярност на формата… Твърдокаменността е присъща на вярата. Христос нарекъл изповядването на апостол Петър „камък” на вярата; а на друго място в Евангелието нарича Себе Си „краеъгълен камък”, върху който ще изгради Църквата. Модернистите искат да подменят Православната вяра със своя либерален буламач, където мистиката се заменя със сантименталност, а сотириологията – с увереност в своята безнаказаност, и за това им е нужно като начало да взривят „твърдокаменната вярност на формата”. Не може да се измени формата, без да се промени съдържанието, а съдържанието – без да се засегне формата. Църковните форми (богослужебни, иконописни, манастирски и т.н.) не са самодейност или произволно сменящи се според човешките представи и вкусове. В Православието съдържанието е намерило съответните форми и се е въплътило в тях. Благодатта, която живее и действа в Църквата, запазва от разрушение и изкривяване както съдържанието, така и формата. Да вземем за пример един вид форма – монашеските одежди. В тях символично са отразени добродетелите, към които монахът трябва да се стреми, а също така и обетите, които той е длъжен да изпълнява. Монашеското одеяние е визуална трансформация на монашеското пострижение.

… Този абсолютно еднообразен тип… Уставът, богослужението и химнографията не са онова еднообразие, което може да пресити човека и да му доскучае. В тях се съдържат неизчерпаема дълбочина и целият спектър на духовните преживявания, именно духовни – тихи и прозрачни като небето, а не ярки и бурни душевни емоции, както в светското изкуство, подобно на вълнуващо се море.

Храмовият устав е скелетът на богослужението – неговият ред, твърдост, пълнота и хармония. В богослужебния кръг (дневен и годишен) се отразява цялата свещена история на света; в едно духовно поле се съединяват миналото, настоящето и бъдещето на Църквата. В храма човек става участник в сътворението, в Голготската Жертва и бъдещите есхатологични събития. В какво би се превърнало православното богослужение с времето, ако всеки свещеник служеше по шмеманската „рецепта”, т.е. по свое вдъхновение и усмотрение, без да се ръководи от устава? Пример за това са „веселите меси”, популярни на Запад. Да вземем например иконописния канон.

следваща >>

Карелин.р-ру

Превод: Даниела Димитрова