Вход

Православен календар

„Прелестта на злославните си изгорил, премъдри, вярата на православните прекрасно си изяснил, и света си просветил. Затова си се явил победоносен победител, стълб на Църквата, истинен йерарх, не преставай да се молиш на Христа за спасението на всички ни.”

Канон на утренята, седален, глас 4
Неделя на св. Григорий Палама

Павел Евдокимов

 

Павел Николаевич Евдокимов (1900 или 1901–1970) е крупен модернист и икуменист от «Парижката школа». Последовател на Н. А. Бердяев и о. Сергий Булгаков.

В духа на «реабилитацията на плътта» развивал аморални езически възгледи за брака, а в своите съчинения за иконопочитанието следвал модернисткото т. нар. «богословие на иконата».

През 1918 г. се обучавал в Киевската Духовна Академия, в 1920 г. емигрирал със семейството си в Константинопол, а в 1923 – в Париж, където, съгласно биографията му, завършил философския факултет на Сорбоната.

Завършил Парижкия богословски институт през 1928. Секретар на Религиозно-философската академия (РФА), основана от Н. А. Бердяев. Защитил докторска дисертация във Вишистка Франция (Франция по време на сътрудничеството си с нацистка Германия – бел. прев.) на тема «Достоевски и проблемът за злото» в 1942 г.  в университета в Екс-ан-прованс.

Участвал в работата на Руското студентско християнско движение (РСХД), контролирано от YMCA. Първи секретар на РСХД.

През 1942 г. се включва в работата на икуменическия комитет CIMADE (Comite Inter-Mouvements d’Accueil des Evacues – Обединение за помощ на бежанците). Директор на студентския център на CIMADE в гр. Севр (Франция). Завежда икуменическото студентско общежитие.

От 1948 до 1961 г. е преподавател и член на комитета, ръководещ икуменическия институт в Босе на Световния съвет на църквите. От 1953 г. – професор по нравствено богословие в Парижкия богословски институт.

През 1955 г. създава в Париж заедно с Л. А. Зандер и Оливие Клеман френскоезичен център за православни изследвания. През 1967 г. – професор в така наречения «Висш институт по икуменическите науки» в Париж.

През септември 1952 г. в Севр (Франция) по негова инициатива е свикана Конференция на православната младеж в Западна Европа. Към нея е създаден организационен комитет в състав: Павел Евдокимов, Л. А. Зандер, о. Александър Шмеман, Н. Нисиотис, Кирил Елчанинов, еп. Василий (Родзянко) и др.

На 53 години става един от учредителите на модернистката и икуменическа младежка организация "Синдесмос" (1953), на която е първи президент (1953-1954).

Конгрес в Босе (януари 1949 г.). Отляво надясно: на първия ред седят Н. Нисиотис, Л. А. Зандер, И. Ф. Майендорф. На втория ред: Валентина Зандер, Георгий Ходр, Пьотр Струве, Татяна Лебедева-Струве, о. Василий Зенковски. На третия ред стоят: Павел Евдокимов, о. Александър Шмеман, Кирил Елчанинов. На четвъртия ред стоят: Пьотр Люле, Иоанис Лапас, Велизар Гаич

Активен участник в икуменическото движение. Поканен в качество му на наблюдател в третата секция на заседанията на Втория Ватикански събор.

През 2011 г. издателство «Лепта» преиздава книгата му «Таинството на любовта. Тайната на съпружеството в светлината на Православното Предание». В книгата са представени основни модернистки извращения на Църковното учение за брака и девствеността, за да се стигне дори до обвинения към светите отци-подвижници, че се «гнусяли» от брака. За сметка на това в нея се дава изкривено тълкувание на Богообщението, като за целта се използва езическа сексуална терминология, и на цялата човешка природа се приписва женственост.

Цитати от него:

Общоприетото понятие за вечните мъки се явява само едно школско мнение и опростенческо богословие[1].

Бракът възстановява изначалната природа на човека, а съпружеското «ние» предизобразява не някоя конкретна двойка, а мъжкото и женското начало в тяхната цялост и съвкупност, двете начала в единия Адам, възстановен и възпълнен в Царството.[2]

Всеки бунт носи в себе си собствената си противоположност; съществуването на ада може да се види само благодарение проблясъка на светлината в тъмнината; надеждата на противоположното, самата диалектика на адската метаноя, изменението, възниква на предела на тайното страдание. Колосалният стремеж към разрушение, присъщ на абстрактното изкуство, е своего рода аскеза, очищение, освежаване, което трябва да бъде признато с уважение.[3]

Антимодернизм.ру

Превод: Десислава Главева

 


[1] Евдокимов П.Н. Женщина и спасение мира. Минск, 1999. С. 121.

[2] Евдокимов П.Н. Домашняя церковь.

[3] Евдокимов П.Н. Современное искусство в свете иконы

Други статии от същия автор:

module-template16.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти