Връщайки се към о. Александър, бих искала да завърша с това, че пътят, по който той водеше човешките души и по който сега вървят последователите му, може да отведе много далеч от Православието онези, които не се опомнят навреме. Почитателите на прот. Александър Мен бих посъветвала да махнат от книжните рафтове неговите „творения”, защото те могат много да напакостят на нашите самоуверени, слаби души и ги съветвам да заменят тези съмнителни книги с непреходните творения на светите отци, особено на светителите Игнатий Брянчанинов и Теофан Затворник. От тях много се боят бесовете в Богородичния Център (БЦ), а също и бесовете на синкретизма, икуменизма, хуманизма и прочее „-изми”, от които много е страдал и о. Александър.

Трябва да призная, че пътят на моето завръщане в лоното на Църквата се оказа доста сложен, както и с всички, които я предават, още повече, че в БЦ се сблъсках с откровена ненавист към Руската Православна Църква. И само по Божията милост ми се откри величието на кръста, който носят онези, които се опитват да съхранят единството на Църквата и духа на Православието в нея. А те не са малко независимо от истеричните нападки на противниците й и това ми даде сили, като ми вдъхна надежда. Ето вече пет години откакто се разделих с БЦ и ходя в православни храмове, изповядвайки се и причащавайки се редовно. За моето духовно формиране и развитие в Православието много помогна това, че след излизането от БЦ се постарах да променя кръга на четените от мен дори православни издания. Основен ориентир в тази насока станаха препоръките на светител Игнатий Брянчанинов относно разумната последователност при четенето на светите отци и другата духовна литература.

Искам да споделя и за още нещо странно, свързано с о. Александър. Неотдавна се оказах в един московски храм, където служи свещ. Владимир Лапшин, горещ последовател на о. Александър Мен. Той е известен с икуменическите си изказвания по прокатолическата радиостанция „София” и с нападките си срещу Руската Православна Църква, която му забранява да реформира богослужението.

Но главното, което предизвика недоумение у мен по време на литургията е, че на отпуста поменаваше „свещеномъченика протоиерей Александър”. Попитах батюшката дали поменава отец Александър Мен? Оказа се, че да. „Но как така, батюшка? Та той не е канонизиран!” – попитах аз. На това о. Владимир ми отговори, обяснявайки, че о. Александър е местно почитан светец на общината при техния храм и че те са започнали, а към тях ще се присъединят и други. Така ставала канонизацията: „Но, разбира се. Така винаги се е правила канонизацията”, убедено заяви той. Но у мен първо остана недоумението, възможно ли е някой от действащите архиереи да е поел отговорността да благослови местното почитание на „свещеномъченика протоиерей Александър” в един отделен храм в Москва? И второ, мисля че няма да изкажа само свое лично мнение, ако си позволя твърдението, че въпросът с неговата канонизация от Руската Православна Църква изобщо не може да бъде поставен на дневен ред. Според мен личността на о. Александър по никакъв начин не се съчетава с критериите за святост, необходими за канонизацията, независимо от неговата трагична гибел, още повече, че неговото богословско наследство, меко казано, е много съмнително. За подобни случаи на съмнително богословие е писал светителят Николай Сръбски: „Еретическите богослови са облекли Спасителя в евтината одежда на езическата философия и лъжлива наука ... нарекли пренебрежително Православната Църква „окаменяла църква”, ... затова че тази Църква „не се приспособява към времето”. Има и в Православната Църква ... богослови, които вървят по пътя на еретическите богослови, смятайки че Евангелието не е достатъчно силно за да издържи и само да се защити срещу бурите на този свят ... Те с цялата си душа принадлежат към еретиците, но формално остават в Православната Църква. Православната Църква като цяло отхвърля такива богослови и не ги припознава като свои, но ги търпи по две причини: първо, очаквайки че те ще се покаят и променят, второ, за да не ги тласне в обятията на еретиците ... и така да допусне погибелта на душите им. Тези богослови се явяват не носители на православно съзнание и православна съвест, а болни членове на църковния организъм” («Двести слов о вере и любви», стр. 18–20).

Трябва да отбележа, че има едно общо свойство у почитателите на прот. Александър Мен и лъжепророка Береславски – отсъствието на страх Божий. Това е характерно за всички, които поставят своите лични лъжливи представи по-високо от догматите и църковните постановления, които на практика презират. Отец Александър е посял семената на богословските заблуди, но кълновете се оказали достатъчно, за да произрастят от тях гнилите плодове на неговите ученици.

Енориашите в храма на о. Владимир са облечени съвсем фриволно: голямото мнозинство от жените са с панталони и непокрити глави. По време на службата постоянно се ходи из храма и разни хора се поздравяват. В определен момент от литургията става профанация: неочаквано започва общ обмен на целувки, в това число и между лица от противоположен пол, нещо, което би могло да въведе в съблазън благочестивите енориаши, привикнали към целомъдрено поведение в храма, ако такива се окаже, че присъстват на обновленческата служба. Зад външната форма на този ритуал е скрит явен антицърковен смисъл. Защото братските целования са предвидени да се случват в момента, когато стават целованията на свещенослужителите в олтара, които имат изключителните права да свещенодействат при освещаването на Светите Дарове. Миряните в този важен момент от литургията са длъжни в страх Божий да осъзнават висотата на Жертвата, извършвана за спасението на техните души. А вместо това там те пародират, наподобявайки външно действията на духовенството, което извършва тайнството за прошка на греховете на миряните и което тайнство съвсем не се извършва от миряните. По абсурдност това е все едно човек да извърши сам над себе си тайнството Кръщение. Но се оказва, че правото да свещенодействат им е дадено от настоятеля. Това е една от „безобидните” реформи на о. Владимир: в тайнството на освещаването на Светите Дарове миряните да участват заедно с духовниците. Затова и след дружно скандиране „Амин”, което символизира съслужението на миряните в тайнството Евхаристия, цялото мирянско „свещенство” в храма, в това число и женското, пристъпва към причащение по правото на свещенството, без задължителен пост преди приемането на Светите Тайни, но обезателно прачащавайки се на всяка литургия. И след причастието – умилително-прелестен ритуал – взаимен обмен на осветен хляб, какъвто в православните храмове обичайно се приема с трепет и със специална запивка след причастие. А колко струва зрелището на територията на храма на о. Владимир се вижда от това, че например три жени, след като току-що са се причастили, беседват над една бебешка количка и при това и трите с наслада най-безсрамно пушат цигари. Животът в грехове е максимално облекчен, за страх Божий не е прието да се споменава. Освен това е налице и „забележителният” пример на дълбоко почитаната в общината на о. Владимир „монахиня” Мария Скобцова, която през целия си живот не се разделяла с цигарата. Свещеник Вл. Лапшин често призовава от амвона да се четат и внимателно да се изучават трудовете на тази скандално известна монахиня.

Подобно отхвърляне на страха Божий се явява следствие на въведената в общината на о. Владимир практика за задължително причащение на всяка литургия, дори няколко пъти в седмицата. При това изповедта е отменена като „изопачаване на духа на литургията”. Съгласно учението на о. Вл. Лапшин и други литургически модернисти, към тайнството на изповедта човек трябва да пристъпва възможно по-рядко (до един-два пъти за целия си живот). Основната част от енориашите на храма присъства на богослужението и пристъпва към чашата със Светите Дарове с непокрита глава, въпреки предупреждението на св. ап. Павел: „Всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си” (1 Кор. 11:5). В дадения случай става дума за принципите, на които е построен целият живот на общината: да няма прилика с останалите православни, които се занимават с някакви си догмати, канони и традиции.

В мирогледа на енориашите на о. Вл. Лапшин изначално се залага „утешителната” мисъл за тяхната „възвишеност” спрямо останалата непросветена „маса” традиционно вярващо православно мнозинство. Внушава се мисълта, че по силата на това си превъзходство, те са онова „малко стадо”, отворено към други духовни традиции. Всички енориаши са убедени, че тази тяхна „отвореност” към чужд религиозен опит и традиции е свидетелство за тяхната особена толерантност и липса на „фарисейски комплекс”. Само че, когато стане въпрос за традиционното Руско Православие, цялата толерантност на о. Владимир на часа отлита, заменена от неаргументирани нападки срещу опонентите. Тези неща могат да се чуят по време на проповедите му по радио „София”. Мисълта на духовните чеда на о. Владимир за собствената им „възвишеност” се оказват съвсем съзвучни с молитвата на евангелския фарисей: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци” (Лука 18:11). При такива розови представи за „свобода в Христа” и за „простота” в отношението към Евхаристията, защо пък в името на пълното щастие да не запалим по цигара след причастие?

Ето ги плодовете на свръхчестото задължително причащение при отсъствието на тайнството Изповед, а по-точно казано, плодовете на профанацията на Евхаристията, провеждана в общината на о. Вл. Лапшин. Плодовете, както се казва, са налице и сами говорят за себе си. Защото, за да се причащаваме така често, като е било в древната Църква в апостолските времена (всички обновленци, както впрочем и протестантите, оправдават литургическите си реформи, като се позовават на практиката на древната Църква), е необходимо и нашият живот да съответства на живота на християните от апостолската епоха. Но тъй като не сме достигнали това ниво на духовен живот, необходимо е искрено покаяние и изповед на нашите грехове и немощи преди всяко причащение. Плодовете от искрената изповед пък се изразяват в това, че причастникът придобива страх Божий.

Но о. Владимир има друга цел – да изкорени страха Божий от сърцата на своите пасоми и радиослушатели. Затова в своята литургическа, пастирска и особено проповедническа практика о. Владимир постоянно се позовава на трудовете на протопрезвитер Александър Шмеман, отличаващ се със своите крайни модернистки възгледи, в това число и в областта на Литургиката. О. Владимир оценява неговото наследство по-високо от светоотеческото. В своя проповед веднъж о. Владимир каза, че този, който не е чел трудовете на прот. Ал. Шмеман, не може да се нарече църковен човек! „Шмеманизмът” се явява един от краеъгълните камъни за свещеническата дейност на о. Вл. Лапшин, наред с учението на о. Александър Мен и монахиня Мария Скобцова. Светител Теофан Затворник много строго предупреждавал относно такива модернистки „учители”: „Те винаги ни се представят в овчи кожи и доброжелателен вид в постъпките, а също и с някакъв призрак на истината в речите си. В наше време тяхната одежда е съшита от прогреса, цивилизацията, просвещението, свободата на мислите и делата ... Всичко това е изкусителна примамка. Затова, срещайки така изложената одежда, не бързай да откриваш слуха си за речите на облеклите се в нея пророци” («Мысли на каждый день года», с. 138–139).

Светител Теофан призовавал и човек да не бъде прекалено усърден в честотата на причащението: „Трябва да се причащавате през всичките четири поста ... По време на Великия и Рождественския пост може и два пъти ... Може и още да се прибави, но не много, за да не се стигне до равнодушие” (I, с. 185). „Не трябва да се прекалява с честотата, защото така се отнема немалка част от благоговението пред това най-велико тайнство” (III, с. 500). Обстановката в общината на отец Владимир е свидетелство точно за това как „немалка част от благоговението” е отнета при енориашите на храма, заради свръхчестото причащение при отсъствие на тайнството Изповед [1].

И една обща черта на храма на свещеник Лапшин и БЦ: от техните катедри периодично се разнасят призиви да не се боят хората от враговете, а враг за тях се явява свещеноначалието на Руската Православна Църква. „Да правят, каквото щат тези иерарси!” – редовно възклицава отец Владимир по време на проповед в храма. Същото, но в по-грозна и скверна форма вещае и лъжепророкът Береславски. Позволявам си да твърдя, че тази дързост няма никакво отношение към истинската смелост, която е твърда и смирена, защото отстоява истината. В указаните примери има само едно самонадеяно самохвалство, което по ред причини е уверено в своята безнаказаност. Такова състояние може да е свидетелство за прелест, ако не и за нещо по-страшно.

Притежаващите такова „безстрашие” убеждават себе си и своите последователи, че Бог е с тях и покровителства изключително тях, „отворените” и „просветените” християни. На тях като че от Самия Бог е възложена историческата мисия за построяването на „църквата на бъдещето”, в която за традиционното светоотеческо Православие няма да бъде оставено никакво място.

В заключение ще призная, че не питая никаква лична вражда нито към о. Александър, още по-малко пък към о. Владимир, и дори към лъжепророка Береславски, но съм сериозно обезпокоена, че по тяхната „милост” погиват души непросветени в Православието, опитващи се да открият истината там, където тя не може да бъде намерена.

И накрая ще приведа откъс от откритото писмо до о. Александър Мен, написано през седемдесетте години на XX век. Негов автор е Ленинградският митрополит Антоний (Мелников). Авторът пише, че някой е „особено заинтересован да има в Православната Църква своите „постови”, които да посрещат хората, искрено вървящи към Истината и да ги отвеждат далеч от нея, стараейки се в същото време да ги уверят, че ги водят в правилна посока, а именно към Православието. Задачата на тези „постови” е под вид на истина да проповядват лъжа”. А по-нататък авторът недвусмислено заявява: „Такъв „постови”... в Православието се явявате Вие, отец Александър! Това е Вашата отдавна осмислена и доброволно поета мисия. И на мен е известно, че Вие самият много добре знаете това! ... Едно от вашите оръжия ... се явява примесването в Православието, основано на светоотеческото Предание, различни чужди примеси от областта на западното богословие, философията, светската и осветскостената наука и т. н. Това примесване в учението на Светия Дух на антидуховни плътски мъдрувания, което се приема за „широта на възгледите” е много на мода в наше време сред някои околоцърковни среди”.

Нека примерът на свещ. Владимир Лапшин бъде предупреждение за мнозина. Използвайки ласкавото обръщение „мили мои”, постоянно говорейки за свободата в Христа извън догматите и послушанието към свещеноначалието, о. Владимир ще ви заведе при някакъв митичен Христос в протестантското разбиране за Него, защото той има за свои учители не светите отци на Църквата, а съмнителни плътски мъдруватели от рода на прот. Александър Мен, прот. Александър Шмеман, монахиня Мария Скобцова. Този път е дори по-опасен от сектантския, защото така под вид на Православие се проповядват антицърковни учения, цел на които е постепенно е да се насажда „протестантизъм от източен обряд” и да се сведе Православието до нивото на едно лъжливо християнство.

<< предишна

„Благодатный Огонь”

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] Така са учили и Глинските старци, известни със своя висок духовен живот. „Тези, които се причащават всеки ден са хора в прелест. Това не е нужно. То е от лукавия. Трябва да се причащавате само веднъж в месеца. Необходима е подготовка преди причащение и отсичане на собствената воля, за да бъде Причастието за спасение, а не за осъждане. Всеки ден може да се причащава схимник, болен монах или седмичния свещеник” (Из поучений Глинского старца схиархимандрита Андроника Лукаша (†1974) — бел. ред.