„Рожби ехиднини! Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата.”

Мат. 12:34

Дяволът открай време се опитва да наподоби Бога, да Го измести, като се яви Негова подмяна, но винаги в края на краищата, се оказва жалък и смешен. Слугите на дявола също използват и най-незначителната възможност да се представят като Божии служители, но обикновено за трезвомислещия християнин не е особено трудно да забележи, когато пред очите му се разиграва поредният дяволски фарс. Относно взетото решение за узаконяване на архонтството, както и да го погледнем, най-тъжното си остава това, че дяволските слуги се сдобиха със златен шанс да се препоръчат на наивниците като борци за чистотата на вярата. И сега те полагат неистови усилия да изцедят и последната капка слава и себеутвърждаване от неочаквано появилата се пред тях добра възможност.

Уви, в нашата поместна Българска Православна Църква нещата пак се развиват по възможно най-неблагоприятния и сбъркан сценарий, а пред очите ни отново са същите втръснали на публиката и доказали своята некадърност актьори. Да речем, че относно решението за узаконяване на архонтството може би си заслужаваше да бъдат отправени законни и основани на Църковната традиция забележки в приемлив тон. Но не би. Вместо това гордото невежество за пореден път изригна арогантно от традиционните си извори и хора, доказали враждебното си отношение към Православие и Църква, а също и пълната си несъстоятелност като анализатори на църковните събития, се заеха - от една страна (като програма минимум) - да разчистват лични сметки, а от друга (като програма максимум) - да осъществят отдавнашния си блян – спечелване на позиции, от които биха могли да осъществяват натиск, контрол и влияние върху управлението на Църквата. Както винаги верни на себе си, за пореден път те направиха баналната маневра да припишат тези намерения на други, за да отклонят по този начин подозренията от самите себе си. Всеизвестни с безцеремонното си поведение, те вече стигнаха дотам нагло и горделиво да декларират срамните си цели:

- д-р Николай Михайлов: „Тази Църква е на 2000 години, а те (синодалните архиереи) са чиста случайност” (sic!). „Окупирай Синода!”

- Горан Благоев: „Кой както може да протестира!” Сиреч методите и средствата нямат значение, важното е да се протестира силно и оглушително.

- Катрин Сариева: „Митрополит Николай е Франкенщайн!”

- Емилия Дворянова: „Явно дошло е времето на огъня и меча ... ще трябва да действаме”.

- Печално известният автор на нечистоплътните интриги в Руската църква проф. Калин Янакиев: нечленоразделни хрипове на задавен в злобата си човек.

И накрая общото и често излъчвано послание от тази групичка, която спокойно можем да наречем „християнстващи интелектуалци”: „Повече не можем да търпим!”

Такъв стил на поведение и подобни лозунги ни карат да си припомним една фраза, която мислехме, че вече сме забравили: „Масите не искат да живеят по старому, елитите не могат да управляват по новому”. Едва ли е необходимо да назоваваме автора, но за по-младите ще уточним, че става въпрос за Ленин. Което означава, че тази войнстваща антицърковна агитка се намира в състояние на пролетарска революционна възбуда на ума. Това бе публично признато в телевизионен ефир от нейния щатен психолог д-р Николай Михайлов, който вечно кисне в студиото на Горан Благоев или пък изскача като jack-in-the-box* от друга някоя медия, за да започне като навита пружина да повтаря кухите си призиви към другите за покаяние, за което самият той обаче повидимому няма никаква представа. Целта на тези неспокойни люде е да предадат своята възбуда и вътрешен метеж на възможно по-голям брой хора. При това положение, колкото и сериозен да е въпросът с архонтството, ще трябва да остане на заден план. Защото сега всички ние сме длъжни да се обърнем към историческия опит, за да видим какво се случва, когато такава революционна възбуда овладее широките народни маси и се стигне до всеобщо оглупяване. Масите стават свръхкритични към статуквото и настоящото управление и свръхбезкритични към всевъзможни нови идеи и тенденции, внушавани им от революционните водачи. Готови са да бъдат управлявани, както дойде и от когото дойде, само да не е, както досега. В такива случаи народното недоволство обикновено бива яхнато от най-пропаднали типове – кариеристи и авантюристи, а положението на „масите” след революцията става далеч по-незавидно от това преди нея.

Нима искаме подобен преврат да се случи и в Църквата?!

Ще припомним, че при революциите се почва обикновено от някакъв незначителен и дребен на пръв поглед повод с идеята, че нещата могат да бъдат удържани под контрол, но ответната реакция в своето развитие придобива чудовищна несиметричност и ужасяващи размери. Първата руска революция от 1905 г. започва като обикновен работнически протест в защита на нарушените права на четирима работници. Сравнете обаче началото с края, като за край вземем последвалите Октомврийски събития от 1917 г., както и тези след тях, преобърнали кажи-речи целия свят. При предхождащите ги революции във Франция и Англия положението е същото -  в началото едва ли някому е минавало и през ум това, до което ще се стигне накрая.

И ето че точно с такъв огън са взели да си играят и людете, надигащи безчинните си вопли срещу архонтството. Същите революционни планове, същите намерения, същите амбиции, които се опитват да си проправят път сред църковния народ, щурмувайки Синода. Техен носител, както винаги, е познатата ни антицърковна деструктивна групировка с главен солист модернисткият сайт Двери.бг, комуто неизменно исо държи и Горанблагоевото „Вяра и общество”, а другият модернистки сайт Православие.бг скромно припява някъде от бекстейджа. Всеизвестно е, че двата сайта от години неуморно издават статии и материали с единствената цел да се изопачи Православното Свещено Предание и да се наложат сред православните вярващи новите духовни образци в лицето на автори-носители на духа и идеите на модернизма - идеология, враждебна на Православието и стремяща се да размие ясните граници между Църквата и този свят. Същите низки цели „оправдават” съществуването и на телевизионното недоразумение „Вяра и общество”.

Пред осъществяването на тези планове обаче стоят съществени препятствия. Въпреки усърдните си трудове, тази групировка така и не можа да наложи в желаната от нея степен идеите си сред църковния народ, като на издаваните от въпросните медии автори и пропагандираната идеология продължава да се гледа като на чужди на Църквата и благочестието. Нашите Синодални архиереи, макар и не всички твърди стожери на Православната вяра, все пак в сравнение с модернистки настроената псевдоцърковна интелигенция се явяват едно сравнително консервативно ядро, а също и основна пречка пред практическото осъществяване идеите на либералното модернистично богословие. Това е и истинската причина за постоянните злобни нападки на бунтарската агитка по адрес на Синода, а не непонятно как събудилата им се изведнъж православна съвест. Затова въпросните медии използват и най-малката възможност да внушат на църковния народ идеята, че Светият Синод е неспособен да управлява нашата поместна църква. Златина Каравълчева от Двери.бг го заяви директно от синия екран: „Светият Синод няма механизъм, с който да парира негативните явления в Църквата”. Забележете изместването на проблема, защото проблемът съвсем не е, че няма механизъм, а че наличният механизъм, (защото такъв безспорно има) не винаги се използва по най-добрия начин. Но не е ли така и с всички управленчески механизми? Защо тогава се внушава, че „няма механизъм”? Защото се цели коренно преустройство на Църквата и изфабрикуването на нови народно-демократични механизми, които ефикасно да обслужват интересите на псевдохристиянската антицърковна интелигенция. В средите на академичното богословие градусът на недоволството също не е много нисък. Често срещаното оплакване оттам пък е: „Не ни чуват. Не се съобразяват с нашето мнение”. И слава Богу, защото тези среди също са заразени от идеите на модернизма, от чиито недра почти неизменно черпят своите „мнения”.

При така очерталата се картина на противопоставяне, длъжни сме всяко събитие от църковния живот, предизвикващо медийна и въобще обществена реакция, да разглеждаме именно в този контекст на противоборство на модернизма срещу постоянно пречещия му консерватизъм. И конкретно по въпроса за архонтството, важното в случая не е дали ще критикуваме или одобряваме, а как именно ще критикуваме, с кого ще го правим, от кого ще се разграничаваме и какво ще предприемаме. В никакъв случай обаче не бива да бъдем лекомислени и да подхождаме към тези неща на парче, а те трябва да се разглеждат в тяхната цялост! И е добре винаги да се водим от съвета на св. ап. Павел: А скверните празнодумства отбягвай, защото ония, които ги изговарят, още повече ще напреднат в нечестие, и словото им ще се разпространява като живеница (2 Тим. 2:16-17).

И тъй като досега казахме само за общите тенденции, нека споменем и за конкретното поведение на членовете от тази групировка в случая с архонтите. Със своите реакции те досега само затвърдиха общото впечатление, че за нищо свястно не ги бива. Огромен шум, статии, мнения, медийни изяви, дръзки, непремерени, цинични речи, и накрая нищо. Даже нищо и половина! Дори не можаха членоразделно да формулират ясно обоснована критика в какво точно се състои т. нар. от тях „сериозно каноническо нарушение”. Писателката, както се самоназовава, Емилия Дворянова смело щурмува Православната догматика, за да изстреля оттам някакви нелепи обвинения в ерес. Въобще празник на антицърковната самодейност и силни емоции, без сериозно осмисляне на проблема. Както и при въпроса с досиетата всичко остана на нивото на пасквилната оплюваща антицърковна журналистика, неспособна да роди нищо градивно, а само да руши.

Иначе заявените цели си ги бива. Същата Емилия Дворянова ясно заяви, че се цели съставянето и учредяването на някакъв постоянен орган от невежи като нея и журналистите от Двери.бг миряни - „мирянско братство и сестринство към БПЦ по „необходимите” за целта канони (?!), за да имаме организация, която да упражнява натиск и надзор над митрополитите” (sic!). Само това ни липсва – доморасли папараци и някакви драскачи да се намърдат в управлението на Църквата и да надзирават онези, които Сам Първопастирят е поставил да надзирават!

„Необходими” за целите на „Дворянова и компания” канони обаче не съществуват, така че техните щения могат да се материализират единствено след „народно-демократичен” преврат в Църквата и суспендиране на каноните и Свещеното Предание. Ако узаконяването на архонтството намирисва някому на ерес, това, което ни предлагат хора като Емилия Дворянова направо смърди на преизподня.

Също така тук ясно трябва да заявим: Тези люде не изразяват позицията на църковния народ и никой не би трябвало да се съобразява с мнението им, най-малкото пък Синодалните архиереи, независимо от виртуалните петиции, които размахват. Това са просто група самозванци, постоянно препоръчващи се за „експерт-консултанти”, изобщо хора, които вдигат такъв шум, сякаш са голямо множество, но които, като се събраха пред Св. Синод и храм „Св. Александър Невски” се видя за пореден път, че са шепа хора -  стари, втръснали си дори един на друг досадници. Не по-различно беше положението и със смешната им подписка сред свещенството, която при целия медиен шум, събра едва тридесетина подписа. И нека не ни пробутват лъжата, че свещениците не били подписвали от страх пред архиереите си, защото от двете епархии, чиито митрополити се изказаха срещу архонтството, би трябвало да има масова подкрепа на протеста, а нищо такова няма - по два три подписа от някои епархии и толкова. Което значи, че дори някои от клира и църковния народ да са отрицателно настроени към архонтството, те не припознават Двери.бг и компания като хора, с които искат да имат нещо общо и които могат да ги представляват.

Изявяващият се през по-голямата част от времето като посредствен публицист, философът, стоически позиращ пред телевизионните камери с Руската църква зад себе си, и с доволно голямо количество неуспешни богословски опити зад гърба си (отново характерната за тези лица личностна дезориентация) проф. Калин Янакиев пък реши да проникне в тайната на беззаконието, откъдето роди следното прозрение: „Това намирисва на масонство”.

Там е работата обаче, че той хал хабер си няма, що е то масонска идеология, иначе много по-рано трябваше да му замирише на масонство от вътрешните кътчета на неговия собствен ум, защото известно е, че той се явява привърженик на идеите на Евхаристийната еклесиология, създадена и отгледана във финансирания от масоните Парижки богословски институт и разпространявана по света и у нас чрез творенията на масонстващите протопрезвитери Александър Шмеман и Николай Афанасиев. За участието на масони пък в смяната на календара и в раждането на икуменическата ламя, вече ни омръзна да говорим. Изобщо що за безвкусица е това либерален публицист с ясно изразена седесарска политическа ориентация, да ни се представя за експерт по чистотата на вярата, да говори за масонски влияния в нея и за отстъпление от каноните на Православието, което „той вече не можел да търпи”, като приписва своето нетърпение и на всички нас?! Ако ще очиства някого или нещо от тези влияния или ще следи за отстъпленията от каноните, то нека първо да почне от себе си и да бъде така добър да говори само от свое име!

Да не забравим и обвиненията в етнофилетизъм. Е, вярно, че екипът родил това обвинение, е под духовното обгрижване на проф. Желев - сам архонт на Цариградската патриаршия и то архонт, активно действащ във вреда на нашата Църква, но те пак не са си научили целия урок – стара и неизлекувана мърлявщина от ученическите и студентските им години. Защото, ако са докрай последователни в цариградското си преклонение, би трябвало да започнат очистването от етнофилетизъм от о. Паисий Хилендарски, а не да го припознават като православен светец и да му пеят химни. Според критериите на Цариградската патриаршия и особено на нейния изявен идеолог митр. Иоан Зизюлас, който след като направи редицата поразии в областта на богословието, подкара и темата за етнофилетизма, "История Славяноболгарская" би трябвало да бъде окачествена като основополагащо етнофилетистко произведение. Могат ли пишещите безсмислиците си в Двери.бг и често назоваващи тези безсмислици „експертни мнения” да съберат две и две? Могат ли поне по един богословски въпрос да разсъждават систематично и последователно? Твърдо не! Защото споделят постулата на цариградските етнофилетисти, че има само един единствено добър и непогрешимо православен етнофилетизъм – гръко-цариградският. Същото очевидно се отнася и за архонтството.

А за цариградското „богословие” и неговият новоизлюпен антиетнофилетист митр. Иоан Зизюлас мимоходом ще отбележим, защо не ни се вярва точно то да е освободено от етнофилетизъм. Там не само не са чисти от етнофилетизъм, а дори напротив, в радикалния си панелинизъм стигат до наглостта да отъждествяват понятия като ромейство и елинизъм (прот. Георги Металинос) или да тиражират твърдения от рода на „Светите отци са били елини” (митр. Иоан Зизюлас), при положение че на езика на Новия Завет и на светите отци „елин” означава само едно нещо – езичник. Тоест в желанието си да елинизират всичко съществуващо, си позволяват твърде смущаваща небрежност в областта на Православната терминология. Всъщност това е съвсем логично, тъй като възгледите на идеолози като Зизюлас са много по-близки до езическата философия, отколкото до Православието. Оттам и опитите да се елинизират, а всъщност да се паганизират и светите отци.

В предаването на Горан Благоев Златина Каравълчева представи истината отново наопаки, което е обичайна практика за Двери.бг. Митрополит Николай, според нея, „облича личните си войни и конфликти с църковна терминология и превръща личния си конфликт в проблем на цялата Църква”. Както винаги, вярно е точно обратното. Този, който води лична война с митр. Николай и превръща тази война в проблем на цялата Църква и държава, е духовният опекун на журналистите от Двери.бг - проф. Иван Желев. В продължение на години, водейки тази война, той лично, под псевдоним или чрез клонингите си, списващи Двери.бг, е изписал тонове пасквили, така че казаното от Златина Каравълчева не просто е лъжа, а поредното умишлено, грубо и безсрамно изопачаване на истината. Защото Двери.бг са толкова фиксирани върху личността на Пловдивския митрополит, че създават впечатлението, че съществуват единствено и само, за да му броят часовниците и автомобилите. Не ни е известно обаче митрополит Николай да се е занимавал толкова интензивно с личността на проф. Желев и обкръжението му, така че всеки би могъл сам да си направи изводите кой каква война води.

Освен това в техния сайт редовно се публикуват недоказани и недоказуеми слухове, както беше например за това кой какви пари бил дал, за да стане архонт и т.н. Ако набедените лица биха решили да се защитят чрез светските съдебни институции, мнозина от пишещите в Двери.бг отдавна щяха да бъдат осъдени за клевета, защото зад болшинството от техните внушения не стоят никакви реални доказателства – те се крепят единствено на слухове и предположения. 

За симонията и индулгенциите

Чуха се и такива асоциации с архонтството, които го определиха като симония. Когато критикуваме обаче дадено явление, трябва да бъдем доста прецизни, защото в желанието си да покажем, колко е уродливо то, склонни сме винаги да търсим аналогии с други доказано уродливи явления, като при тези си опити почти никога не се държи сметка за истинността на тези сравнения и за това, че между сравняваните явления съществуват решаващи различия. Симония е получаване на духовен сан срещу пари. Първо, архонтите не получават духовен сан, колкото и да се опитват да ни убедят в обратното. Второ, това че архонтската титла се купува, е засега една недоказана хипотеза. Класическа симония имаме по време на Османското робство и то тъкмо в Цариградската патриаршия! Там е била създадена цяла система от вътрешноцърковни налози и продаването на духовния сан за пари е било обичайна практика. При това практика, създадена не от султаните, както някои погрешно смятат, а появила се благодарение на противоборства и интриги в самата Патриаршия. Петата колона на Цариград у нас – мекеретата й в Двери.бг би трябвало добре да направи разликата, защото тя е наистина огромна, но тук отново отказват да разсъждават последователно и търсят аналогия там, където не съществува. Предполагам за всеки вече е ясно, защо досега никога не сме ги чули да критикуват Цариградската патриаршия, която е родна майка на симонията, но затова пък се престарават с критиките срещу нашата БПЦ.

При индулгенциите пък имаме отмяна на църковно наказание и/или прощаване на грехове срещу пари. Тук аналогията с даването на титла архонт пък е направо изсмукана от пръстите. Ако наистина има някакви прилики те са по-скоро в посока на даването или продаването на благородническа титла. Но приликите пак са външни, несъществени и повърхностни. Има доста неща за доизясняване и не трябва да се бърза с лепенето на етикети, защото нито е ясно, че архонтът е благородник (дори звучи глупаво), нито е сигурно, че дава парите, за да получи титлата. И що е то благородник в България в началото на XXI век? Ама наистина много странни мисловни запъртъци бяха снесени в тази дандания около архонтството! И накрая се оказва, че всички тези обвинения се основават на пресилени, въображаеми или измислени прилики, където честа грешка е приемането на недоказани предположения за безспорни факти.

И все пак, както по-горе споменахме, дискусия по този проблем не е излишна и не бива да падаме духом поради това, че нещата пак не се развиват по най-добрия начин. Един трезв поглед върху цялата църковна действителност, както и на собственото ни духовно състояние, е достатъчен, за да ни помогне да разсъждаваме по-реалистично и спокойно и да не се поддадем на тези пролетарски настроения, към които биваме тласкани.

За да се получи нормална и културна дискусия обаче това, което е безусловно необходимо, е тази антицърковна групировка, натрапваща идеите си на целия църковен народ, незабавно да бъде изхвърлена от залата за дискусии, както и всички, които се повлякоха по нейния патос. Видяхме ги какво и колко могат. Нахълтват, без никой да ги е канил, заемат предните места и реват като пощръклели магарета, тъй че нищо друго да не може да се чуе. Заради тях сега вместо да започнем да дискутираме трезво и на чисто, ще трябва да се заемем с изриването на словесния им идеологически боклук, с който напълниха ефира. И нека бъдем наясно, че самозатварянето на Светия Синод и нежеланието му за комуникация е съвсем естествено следствие от така стеклите се събития, където му се иска сметка от някакви самозвани прокурори, които не представляват никого другиго, освен себе си.

Има и друг начин на комуникация със Синода и тук ще си позволя да посоча един положителен пример. При поставянето на въпроса за връщане в богослужебна употреба на юлианския църковен (т. нар. стар) календар и прекъсване на икуменическите контакти се подхождаше винаги по общо установения ред. Подаваха се жалби до Светия Синод, водеха се разговори с митрополити, епископи, свещеници, и никога не се е прибягвало до медиен натиск или до такъв грозен, идиотски и безпрецедентен цирк, в който да се вадят нечии кирливи ризи в БПЦ. Единственият път, когато медиите се разшумяха по въпроса, беше в края на 2009 г. и това стана пак по вина на Двери.бг, които старателно се грижат да поддържат статута си на църковни войнолюбци, сеейки непрекъснато вражди, но забравили, че тъкмо миротворците облажава Христос, наричайки ги синове Божии. Никой от участващите в тази инициатива – за връщане на календара, както и в предишните – за излизане от ССЦ - не беше търсил съдействието на медиите, както при случая с архонтите. И колкото и невероятно да изглежда за някои, тази инициатива имаше частичен положителен ефект с излизането на БПЦ от Световния Съвет на Църквите.

В същото време обаче Двери.бг надигнаха страшен вой срещу една най-обикновена жалба за връщането на календара и с присъщата за тях безгранична наглост заявиха, че привържениците на стария календар „бунят Църквата ни и създават медиен балон”! Къде е днес тяхната загриженост за „мира в Църквата”? И защо от едно далеч не толкова значимо събитие като архонтството направиха не просто медиен балон, а цял дирижабъл? Точно те ли ще упрекват други "в бунене на Църквата"?!

Едно положително развитие на сегашната ситуация би било, ако на предстоящия през есента Събор се постави на обсъждане темата за дарителството и ктиторството в Църквата. Защото, за да се осъществят целите, за които споменава митрополит Николай, а именно този, който дарява да бъде поставен на видно място за пример на останалите, имаме достатъчно доказали пригодността си форми. Проблем с дарителите обаче има и този проблем съвсем не започва с въвеждането на архонтството, както се опита да представи нещата роякът папараци начело с проф. Желев. От много години насам в много църковни настоятелства присъстват дарители. И което е наистина странно, много хора смятат, че този казус не само е нормален, но дори се разбира от само себе си. А всъщност точно при такова положение имаме истинско нарушение на Устава на БПЦ, по-конкретно на изискванията на чл. 142**, а не при произвеждането на архонти.

Присъствието на дарител в Църковното настоятелство обезсмисля и самия акт на дарението, защото така даряващият става в същото време и получаващ, а това е абсурдно и от правна, и от морална гледна точка. Трябва веднъж завинаги да стане ясно и това да се закрепи със съответните правни текстове в устава на БПЦ: Дарителят не може и не трябва да бъде ползвател и носител на права по управлението на Църквата. Иначе наистина може да заприлича на симония, макар да има разлика. Но пак повтаряме, проблемът е по-дълбок и не е от вчера, не започва от архонтството и не се реализира само чрез него. А ако изрично и ясно се заяви, че нито дарителите, нито носителите на някакви църковни отличия придобиват особени права в Църквата, ще отпаднат и всички съмнения около архонтите.

И накрая е добре все пак да се помисли дали наистина има належаща нужда от въвеждането на отличието „архонт”, защото аргументът, който се използва за защита на архонтството: „Защо Цариградската, Александрийската или Гръцката църква да имат архонти, а ние да нямаме” не е убедителен, тъй като срещу него винаги има равен по сила и логика контрааргумент: а защо Руската, Сръбската, Румънската, Грузинската и прочее Църкви да нямат архонти, а ние да имаме? Когато в Църквата се предприемат някакви действия, трябва да има ясна мотивация и обосновка. Да се знае какви нужди се задоволяват и какви цели се преследват. И целите, разбира се, трябва да бъдат подобаващи за Църквата. Иначе виждаме какво става: при най-малкия повод хищниците прииждат от всички страни и започват да се облизват около Тялото Христово, а наемниците им помагат да Го разкъсат на парчета.

* jack in the box – играчка, представляваща навито на пружина човече, което изскача от кутийка.

** Чл. 142. (1) За член на Църковното настоятелство може да бъде избран всеки български гражданин, който отговаря на следните условия:
1. да е кръстен православен християнин;
2. да е член на съответната енория;
3. да е навършил 30 години;
4. да не е осъждан за престъпления от общ характер или за църковни провинения и простъпки – от църковен съд;
5. да е запознат с основните истини на Православната вяра;
6. да е познат по своя благочестив и честен живот.
(2) Кандидатът за член на църковното настоятелство подава заявление и декларация до председателя по образци, утвърдени от Светия Синод.
(3) Не може да бъде член на Църковното настоятелство лице, което е:
1. съпруг или роднина по права линия без ограничения в степените, по съребрена линия или по сватовство до трета степен с председателя, с друг член на Църковното настоятелство, с касиера, свещопродавачите или лице, назначено на щатна длъжност в църквата;
2. било обявено в несъстоятелност или е било член на управителен орган на търговско дружество, прекратено поради несъстоятелност.