Битката за Православието - част 2

1. Големи ли са различията между нас и тях и колко съществено е това, което ни разделя?

В „Спомени” на Силвестър Сиропул^[1] най-авторитетното и достоверно описание на събитията по време на „обединителния” Фераро-Флорентински събор (1438-1439)^[2] е запазено свидетелство за един епизод, в който участвали представители на филокатолиците и св. Марк Ефески^[3]. Разглеждайки този епизод в светлината на съвременността, време на широко разтворени обятия и богословски отстъпки на папизма, можем да заключим, че днешните филопаписти са се придвижили доста по-далеч по пътя на отстъплението и предателството на вярата от своите предшественици Висарион Никейски, Исидор Киевски^[4] и др.

В хода на съборните заседания сред православните участници се оформила силна пролатинска партия, която убедила самия император да подпише съборното постановление за унията. Единственият, който проявявал непоколебима твърдост и не допуснал никакъв компромис бил св. Марк Евгеник, митрополит Ефески, който настоявал латиняните първо да признаят еретическите си заблуждения и да се съгласят с истините на някога общото за Изтока и Запада учение, основаващо се на Свещеното Писание и светоотеческото предание. Едва след това по неговото мнение би могъл да бъде подписан акт на обединение, защото само в такъв случай мирът и единството биха могли да бъдат истински и трайни, а не формални и ненадеждни. Защото как биха могли да се съединят истината и заблудата, Православието и ереста?

Сиропул пише, че православните, симпатизиращи на католиците, затваряйки си очите за догматическите различия, всячески превъзнасяли и издигали като най-главна цел „мирът и съгласието”, както това правят съвременните икуменисти, които въвеждат в заблуда непросветения в истините на вярата народ с гръмки слова за любов, като че те са по-любвеобилни и човеколюбиви от Христос, апостолите и светиите, строго осъждащи заблудата и ереста, лъжепророците и лъжеучителите. И така след тайна договорка с католиците те подготвили договор за обединение, без да уведомят за това всички членове на православната делегация, за да избегнат противодействие от тяхна страна^[5]. Когато Ираклийският митрополит поискал да вземе в ръце подготвения от Висарион и съмишлениците му документ за унията, за да се запознае по-внимателно с него, защото, по думите му, трудно било да се направи заключение, само като се чуе съдържанието му, отправили му много саркастична забележка, че е срамота човек да заявява, че не може за запомни това, което някой му чете. С такава припряност, коварство и лекомислие се разглеждали въпросите на вярата при подготовката на унията. С това се ограничило проучването и обсъждането на въпросите, свързани с вероучението^[6].

Филокатолиците заявявали, че различията, разделящи ни от латиняните са несъществени и ако православните пожелаят, те много лесно биха могли да бъдат отстранени. На възраженията на св. Марк, който считал тези различия за големи, отговорили, че латиняните не са еретици, защото никога в миналото никой от учените мъже и светиите не бил наричал латинството ерес. „Не, отвърнал светителят, това е ерес и именно така са се отнасяли към латинството нашите предшественици. Те просто не искали открито да изобличават латиняните в ерес, защото с надежда очаквали тяхното възвръщане и желаели да запазят дружбата с тях. А като доказателство за това, че са ги считали за еретици, аз мога, ако вие пожелаете, да ви предоставя писмени свидетелства”^[7].

2. Латиняните са еретици, защото изопачават вероучението.

В своето знаменито „Окръжно послание до всички православни християни, живеещи на материка и по островите”, написано по време на своето заточение на о. Лимнос около година след приключването на събора (1440-1441) с цел да се информират християните за това, което е станало във Флоренция и обсъжданията на събора, св. Марк привежда между другото някои аргументи на „латиномъдърстващите”^[8]. Разглеждайки един от тях, (за което споменава и Сиропул), светителят пише: „Никога, казват ни, ние не сме смятали латиняните за еретици, а само за разколници”^[9]. Ние ги наричаме разколници, пояснява той по-нататък, само защото те самите ни наричат така, защото по отношение на нашето вероизповедание те не могат да отправят никакъв упрек и ни укоряват единствено за това, че ние не признаваме над нас властта на папата. Но трябва да се запитаме, не е ли по-правилно да ги смятаме за еретици, след като изопачават вероучението?!”

На св. Марк е било добре известно това, което е длъжен да знае всеки клирик и богослов, а именно общопризнатото в Православието и явяващо се органична част от от Църковното Предание мнение на св. Василий Велики^[10] за различията между нарушителите на църковното единство: еретиците, разколниците и представителите на самочинни сборища. Разглеждайки въпроса за действителността или недействителността на Кръщението, извършено от еретици, св. Василий в своето Първо каноническо послание до Амфилохий Иконийски пише, че такова Кръщение в никакъв случай не може да бъде признато за действително за разлика от кръщението, извършено от разколници или представители на самочинни сборища. „Древните са установили да се признава онова кръщение, което в нищо не отстъпва от вярата и за това едно са нарекли ерес, друго - разкол, а трето - самочинно сборище. Еретици са нарекли ония, които напълно са се отделили и са се отчуждили от самата вяра; разколници - онези, които не са съгласни по някои църковни предмети и по въпроси, които допускат лекуване, а самочинни сборища - събрания, съставяни от непокорни презвитери или епископи и невеж народ”^[11].

И така, съгласно тази класификация и градация на степените на отпадане от Църквата, ереста като отчуждение от вярата съвършено откъсва еретиците от Църковното общество и прави тяхното кръщение, а също и всички други тайнства недействителни, така че еретикът, ако поиска да се откаже от своето заблуждение и да се присъедини към Църквата, трябва отново да се кръсти, бидейки некръстен. По снизхождение към католиците латинстващите съвременници на св. Марк Ефески ги причислявали не към еретиците, тоест към най-лошия разред отстъпници, а към разколниците, подчертавайки по този начин, че разделението между тях и православните касае незначителни въпроси, „допускащи лечение” и лесно би могло да бъде преодоляно.

Св. Марк разглеждайки „филиокве”, тоест богохулното изопачаване от страна на латиняните на Символа на вярата чрез добавяне на мястото, където се говори за изхождането на Светия Дух от Отца думите „и от Сина”, пише, че православните са ги отсекли от тялото на Църквата, „защото те замислили нещо недопустимо и беззаконно и въвели с нищо необоснована добавка”. И по-нататък: „Ние сме ги оставили като еретици и сме се отделили от тях. А защо? Благочестивите постановления гласят: „Еретици се наричат и се подлагат на законите против еретици също и онези, които в нещо малко отстъпват от Правоверието. Ако латиняните в нищо не са отстъпили от Правоверието, то ние не бихме имали основания да се отделим от тях, но ако те съвършено са отстъпили от него, а именно в изповеданието за Светия Дух, чрез това най-опасно и богохулно нововъведение, то те са станали еретици и ние сме ги отделили от себе си като такива”^[12].

3. „Латиняните не са еретици, не са разколници, а наши братя, които се придържат към по-различно вероучение.”

Филокатолиците от времето на св. Марк Евгеник и Фераро-Флорентинския лъжесъбор не оправдавали във всичко латиняните. Просто ги обвинявали не в най-тежкото антицърковно престъпление – ерес, което били длъжни да сторят, ръководейки се от решенията на Съборите и мненията по този въпрос на великите свети отци, които в необходимия момент светителят би могъл да им предостави. Латиномъдърстващите възлагали върху тях втората по значение вина, вината на разкола, за да облекчат постигането на тайно готвената уния, цел, към която се стремят и днешните им единомишленици, правейки по-смели и решителни стъпки по пътя на отстъплението.

И днес симпатизиращите на католиците и „възжелали латинството” православни, в чиято кохорта след кончината на приснопаметния архиеп. Серафим^[13] „веселими ногами*”^[14] влезли и ръководителите на Еладската църква, открито заявяват, че различията, разделящи ни с латиняните са несъществени, че богохулното, еретично и съборно осъденото „филиокве” не се явява препятствие за обединение и изобщо не е никакъв проблем^[15], че кръщението и другите тайнства при католиците са действителни, че в съответствие със съвременната еклесиология, латиняните не са еретици, не са разколници, а са „църква-сестра”, такава сестра, каквито са и другите поместни православни църкви.

Много от тях, изопачавайки в съответствие с обичайната практика на еретиците документалните източници и писмени текстове, твърдят че „филиокве” никога не се е явявало причина за разделения и разколи в Църквата. То било само частно богословско мнение, разпространено на Запад – теологумен^[16]. Причина за разделението трябвало да се търси не в богословието, а в политиката. Така един епископ, за да потвърди тезиса за това, че на „филиокве” не бива да се придава особено значение, защото това не е догмат, а теологумен, поради незнание или съзнателно се позовава на авторитетния църковен историк В. Стефанидис. В книгата на последния наистина може да се прочете следното: „В отношенията между Западната и Източната Църкви това учение си останало теологумен, тоест въпрос, който подлежи на обсъждане”^[17]. По-нататък обаче историкът пише: „Учението за „филиокве” от времето, когато се утвърдило официално в Българската църква (в резултат на дейността на западните мисионери), престанало да бъде теологумен и влязло в ролята на църковен догмат. Именно по това време патриарх Фотий^[18] пръв се опълчил против това учение, заклеймявайки го като ерес в своето Окръжно посление до Източните патриарси, а след това и в специален трактат”^[19].

Днес латиномъдърстващите все по-активно заявяват своите възгледи. За това способства общата атмосфера на благожелателно отношение към икуменизма и синкретизма^[20], която започва да доминира в Църквата и богословието, а също и мълчанието на епископата. Нито един епископ не се изказва против филокатолицизма, у никого не виждаме протест срещу нашето тясно взаимодействие и съвместно съществуване с ереста и схизмата^[21]. Никой не дръзва да нарече протестантите и католиците еретици или поне разколници. Днес за тях се намират други наименования. Епископите протестират, само когато работата опре до тяхната власт и пълномощия, когато се решава въпроса за архиерейската катедра, за „креслото”, както казва народът, когато не им се удава да сложат там някой от „своите” или когато става въпрос за икономически въпроси и се засягат материалните интереси на техните епархии. Тогава протестират и говорят за нарушаване на съборността и потъпкване на нормите на църковния живот. А това, че вярата на Църквата се изопачава от икуменисти и латиномъдърстващи и се приемат съответните официални решения: за съвместно причащаване на православни и монофизити в Антиохийската патриаршия, за утвърждаване на Баламандското съглашение^[22], в съответствие с което православните признават тайнствата на католиците за действителни, за признаване от страна на Константинополската църква на действителността на лутеранското кръщение и безброй много други, тези неща не смущават съвестта на епископите. И при тяхното мълчаливо съгласие се унищожава Православието, преместват се „границите прокарани от отците”, безчинстват ереси и заблуди, ликува дяволът...

На въпрос за папистите: „Какви са те - еретици или схизматици?” от най-висока църковна трибуна се дава отговор: „Нито едното, нито другото. Те са наши братя, придържащи се към римокатолическото изповедание”. Днес е прието да се мисли, че съществуват много християнски вероучения – православно, римокатолическо, протестантско, монофизитско и др. Между представителите на всички тези конфесии се е установила атмосфера на братско сътрудничество и взаимно разбирателство. Такъв възглед е груба еклесиологическа грешка и най-пагубна ерес. Не съществуват множество изповедания и църкви. Има една единствена Църква – Православната Съборна Църква и само едно истинно изповедание – Православното вероучение. Само към него са се придържали светите отци, подвизавайки се да съхранят правата вяра и да не допуснат тя да бъде изкривена с лъжливи учения, за което са претърпявали подигравки, гонения и клевети от страна на инославните „братя” и техните адепти от числото на православните – днешните икуменисти и филокатолици.

Къде в житията на светиите и в какви светоотечески текстове може да се намери еклесиология, допускаща наличие на „забележително взаимно разбирателство”, достигнато с еретиците и инакомислещите?^[23] Никъде, само при богословите на икуменизма, тази всеерес на XX век, към която без каквото и да било принуждение започна да благоволи и Еладската църква.

4. Клевета и гонение на подвижниците

Сблъсъкът с латинстващите на Флорентинския лъжесъбор, на който Марк Евгеник твърдо настоявал, че латинството е ерес, завършил с оскърбления и подигравки на светителя от страна на окатоличените „братя”. „Кой си ти, питали го те, че си позволяваш да наричаш католиците еретици?” И без да им мигне окото започнали дръзко да го изобличават и да го обсипват с ругатни. Били готови „с ръце и зъби да го разкъсат”. Считайки въпроса за тайно готвената от тях уния практически за решен и признавайки върховенството на папата, те се опитали да изплашат светителя със заплахата, че ще се оплачат от него на римския първосвещеник: „Ще кажем на папата, че го наричаш еретик и ти или ще трябва да докажеш това, или ще си получиш заслуженото”. А главният отстъпник, предводителят на прокатолическата партия, получилият впоследствие като награда от папата звание кардинал и сам за малко не станал папа (надяваме се, че амбициите на днешните филокатолици не се простират толкова надалеч), нерекъл светителя безумен и бесноват. Като се присмял на Ефеския митрополит след дългия спор, той станал и заявил: „Няма повече нужда да се говори с този бесноват човек. Той безумства и аз не желая да продължавам спора с него”. И с гняв напуснал събранието^[24].

Гняв и раздразнение демонстрира и нашият архиепископ^[25] по повод позицията на онези членове на Църквата, достойни игумени на манастири, богослови, свещеници и монаси, които съзнавайки своята отговорност за нейната съдба и виждайки пагубното разпространение на всеереста на икуменизма, издигат глас на протест и се опитват да противодействат на смешението с еретиците. Той нарича тези ревнители „православни талибани”, „схоластици”, „буквоеди”, „фундаменталисти”, „прокурори на Православието”. Около тях от архиепископа и поддържащите го архиереи и клирици се издига някаква изолационна стена. Тях непрестанно ги хулят, като не им дават думата, не ги допускат до църковните радиостанции и до единствения в страната православен телеканал в Солун, затваряйки пред тях вратите на епархийските и енорийски зали за събрания. Така някога бил изолиран и заточен на о. Лимнос светителят Марк Ефески, единственият правомислещ „безумец”. На друго място Архиепископът трябва да търси „самозаслепените” ^[26] – там, където се отхвърля и се потъпква светоотеческото Предание и се реабилитират ереси и разколи.

Казаното по-горе не е някаква отсебятина** или празнословие. То е възпроизвеждане на това, на което са учили светиите. На това, за което със свойствената си простота говори преподобномъченик Козма Етолийски^[27]: „Проклинайте папата, защото той ще бъде виновникът”. И на друго място: „Аз прочетох много за евреите, нечестивците, еретиците и безбожниците. Изследвах основите на премъдростта и стигнах до твърдото убеждение: всички вери са лъжовни, само вярата на православните е добра и свята. Радвайте се, християни, че сте православни и плачете за нечестивците и еретиците, блуждаещи в мрака”^[28]. Дали „тъне в самозаслепление” свети Козма, като ни съветва да проклинаме папата? Дали и той е „талибан” и „фундаменталист”, щом заявява, че само Православната вяра е добра и свята, а онези, които се придържат към други вероучения блуждаят в мрак? Може ли Архиепископът и за него да каже това, което казва за хората, които изобличаваше на о. Тинос или на заседанието на Свещения Синод? Ако не, тогава нека православните униати и подобните тям престанат да лъжат, давайки си вид, че почитат св. Козма, като му извършват тържествени служби и се покланят на светите му мощи.

Заключение

Няма да ви се удаде да уплашите епископите и свещениците, борещи се за Православието и да ги изолирате. До какво доведе отсичането на главата на Иоан Предтеча, какъв беше резултатът от мъченията, на които безбожниците и еретиците подложиха вярващите? Съвсем не такъв, какъвто очакваха, защото „словото Божие не се вързва”.^[29] Нека ни изолират хората, но само да не ни отсече от Себе Си Бог и да не ни отхвърлят светиите заради поругаването на техния подвиг и тяхното наследство. По-добре да бъдем със светиите, „с всички светии”, отколкото да се наслаждаваме на дружбата с еретиците и онези придобивки, които дава принадлежността към партията на латиномъдърстващите и икуменистите.

Светителят Марк е бил убеден, че колкото повече се отдалечава от патр. Митрофан и другите латиномъдърстващи, толкова повече се приближава до Бога и до всички светии, и че отделяйки се от заблудените, той се съединява с Истината и със светите отци: „Аз съм дълбоко убеден, че колкото повече се отдалечавам от него и привържениците му, толкова повече се приближавам до Бога, праведниците и светите отци. Отделянето от тях е съединение с Истината и със светите отци и богослови на Църквата”^[30].

<< предишна || следваща >>

Битва за Православие, Издательский Дом «Святая Гора».

Превод: свещ. Божидар Главев

* Из пасхалните песнопения, в случая радостно, с вяра в серцето – бел. прев.

** от-себя-тина – да говориш „от себе си”, да мъдруваш, без да се опираш на Традицията – бел. прев.

Бележки:

[1] Дякон Силвестър Сиропул – велик еклесиарх и дикеофилакс на Константинополската църква, участник и автор на спомени за Фераро-Флорентинския събор. – бел. ред.

[2] На събора бил направен опит за възсъединяване на Църквата с цел сближаване на Византия със Запада пред лицето на общата турска опасност по инициатива на Иоан VIII Палеолог и папа Евгений IV. През 1437 г. съборът за обсъждането на унията се събрал във Ферара. На него присъствали папата, императорът, Константинополският патриарх Иосиф, пълномощници на Източните патриарси и няколко гръцки епископи. На събора присъствал и Киевският митрополит Исидор, Суздалския епископ Авраамий и около 100 духовници и светски лица. От страна на западните владетели не дошъл никой. Заради чумата през 1439 г. съборът бил преместен във Флоренция. След дълги спорове за „филиокве” бил подписан акт, признаващ латинския прочит на Символа на вярата, но този акт не бил подписан от ползващия се с огромен авторитет Марк Ефески. След връщането в Константинопол императорът се натъкнал на силна опозиция срещу унията, която се обединила около Марк Ефески. Александрийският, Антиохийският и Иерусалимският патриарх също били против унията. В Русия привържениците на унията също не били приети - бел. ред.

[3] Марк Евгеник (1392-1444) - митрополит Ефески, православен богослов, участник на Фераро-Флорентинския събор, единственият, който не приел унията. През 1734 г. е канонизиран и прибавен към лика на светителите. Паметта му се чества на 19 януари/1 февруари и на 23 юни/6 юли - бел. ред.

[4] Висарион, архиепископ Никейски и Исидор, митрополит Киевски и на цяла Русия (впоследствие станал католически кардинал) - едни от главните участници на Фераро-Флорентинския събор и привърженици на унията - бел. ред.

[5] По подобен начин и днес държат в неведение вярващия народ, който не забелязва, че унията вече се внедрява стъпка по стъпка чрез съвместни молитви, съслужения, литургии и взаимно признаване на църквите, така че, когато официално бъде обявено евхаристийното общение, това ще бъде потвърждаване и ратификация на вече състоялото се обединение. Не се ли причащават и днес някои православни от обща чаша заедно с монофизитите в Антиохия, Америка и на други места, а в някои случаи и заедно с латиняните - бел. авт.

[6] Вж.: "Les Memoires” du Grande Ecclesiarque de l’ Eglise de Constantinople

Sylvestre Syropoulos sur le concile de Florence (1438-1439) τοῦ V. Laurent,

Paris 1971, σελ. 144 βιβλ. 9,10). – бел. авт.

[7] Пак там.

[8]  λατινόφρονες – „латиномъдърстващи” или „латинстващи”, тоест представители на пролатинската партия в Православието, филокатолици - бел. ред.

[9] Вж.: Ι. Καρμίρη, Τα Δογματικά και Συμβολικά Μνημεία της Ορθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας, τόμ. 1, σελ. 423 - бел. авт.

[10] Василий Велики (Василий Кесарийский (ок. 330-379) – отец на Църквата, епископ на гр. Кесария (Мала Азия). Брат на св. Григорий Ниски - бел. ред.

[11] Вж.: Τὸ κείμενο ἐν PG 32, 665 και ἐν Πηδάλιον, Αγαπίου Ιερομονάχου καιΝικοδήμου Μοναχού, Αθήναι, 1990, σελ.587 - бел. авт.

[12] Εγκύκλιος, εν Ι. Καρμίρη, αυτόθι, σελ. 423-425 - бел. авт.

[13] Серафим (Тикос) - архиепископ Атински и на цяла Елада, бивш предстоятел на Еладската църква 1973-1998 гг. - бел. ред.

[14] Пета песен на Канона на Пасхалната утреня - бел. ред.

[15] Виж заявлението на Цариградския патриарх Атинагор: „Не бива да се молим в храмовете за „съединение на всички”, а в същото време да страним от това съединение. Едно от двете – или сме искрени, когато се молим за съединение на Църквите, или сме лицемери. Богословите трябва да намерят решение. Що се касае до „филиокве”, това според мен не се явява препятствие”, вж: Ορθόδοξος Τύπος» φύλ. 121 (10-6-1970) σελ. 5, и Αρχιμανδρίτου Σπυρίδωνος Μπιλάλη, Η Αίρεσις του filioque, τόμος Α, Ιστορική και κριτική θεώρησις του filioque, Αθήναι, 1972, σελ.11 - бел. авт.

[16] Теологумен – богословска мисъл изказана от един или няколко отци на Църквата, но не получила съборна санкция - бел. ред.

[17] Вж.: Αρχιμανδρίτου Βασιλείου Στεφανίδου, Εκκλησιαστική Ιστορία, απ’ αρχής μέχρι σήμερον, Αθήναι 1959, σελ.344. На стр. 344 от тази книга четем: „В отношенията между Западната и Източната Църкви това учение си останало теологумен, тоест въпрос, който подлежи на обсъждане” - бел. авт.

[18] Светител Фотий I (ок. 810 или ок. 820-890) – Константинополски патриарх от 858 до 867 и от 877 до 886 гг. Произхождал от семейство на ревностни християни. Неговият баща приел мъченическа смърт в защита на светите икони. Свети Фотий получил блестящо образование, заемал длъжността първи държавен секретар. При него усвоявали науките младият наследник на престола Михаил и бъдещия просветител на славяните равноапостолният св. Константин-Кирил Философ. Изобличавал римските папи за властолюбието им и за пръв път ги обвинил в ерес за добавката в Символа на вярата наречена „филиокве”. Познавач на античната литература, автор на много богословски съчинения и писма. Паметта му се чества на 6/19 февруари - бел. ред.

[19] Вж.: Αρχιμανδρίτου Βασιλείου Στεφανίδου, Εκκλησιαστική Ιστορία, απ’ αρχής μέχρι σήμερον, Αθήναι 1959, σελ.354 - бел. авт.

[20] Синкретизъм – безкритично съединение на разнородни вероучителни и култови разбирания - бел. ред.

[21] Схизма (др. гр. σχίσμα – разцепление, разкол, разпра) – разкол в Църквата - бел. ред.

[22] През 1993 г. било подписано Баламандското съглашение с католиците, в което католическата църква се признавала за „църква-сестра”, а всички нейни тайнства - за действителни. От страна на РПЦ съглашението било подписано не от епископ, а само от игумен Нестор (Жиляев), а също и от някои епископи на поместните църкви - бел. ред.

В Баламандското съглашение вземат участие представители на Константинополска, Александрийска, Антиохийска, Руска, Румънска, Кипърска, Полска, Албанска и Френска православни църкви. Отсъстват представители на Иерусалимска, Сръбска, Българска, Грузинска, Гръцка, Чешка и Словашка православни църкви - бел. прев.

[23] В своето „Изповедание на вярата”, изложено на Фераро-Флорентинския събор, свети Марк цитира св. Василий Велики, който казва, че намиращият се в общение с инакомислещите подлежи не само на отлъчване, „но даже и брат не бива да бъде наричан”. И по-нататък пише: „Всички учители на Църквата, всички Събори и всички Божествени Писания ни увещават да избягваме общение с инакомислещите” Ι. Καρμίρη, Τα Δογματικά και Συμβολικά Μνημεία της Ορθοδόξου Καθολικής Εκκλησίας, τόμ. 1, σελ. 425 - бел. авт.

[24] V. Laurent. "Les Memoires” du Grande Ecclesiarque de l’ Eglise de Constantinople

Sylvestre Syropoulos sur le concile de Florence (1438-1439) τοῦ V. Laurent,

Paris 1971, стр. 444 - 446 – бел. авт.

[25] Става дума за предшественика на днешния предстоятел на Еладската църква архиепископ Христодул (Параскевиадис, 1939-2008) - бел. ред.

[26] Така нарече той по време на своята неотдавнашна визита на о. Тинос, „тези, които тънат в самозаслепление, не желаейки да поддържат инициативата на нашата Православна църква по урегулирането и хуманизирането на отношенията с другите християнски вероизповедания и религии”. Δελτίο Τύπου της Ιεράς Συνόδου (3/10/2006) - бел. авт.

[27] Козма Етолийски († 1779) - иеромонах, равноапостолен, свещеномъченик. Оставил множество поразителни по точността си пророчества за бъдещето на човечеството - бел. ред.

[28] Βλ. Κοσμά του Αιτωλού, Δι­δαχές (και βιογραφία), Αθήναι 1979, σελ. 142 - 143 (Διδαχή 1, 37 - 38) και επισκόπου Αυγουστίνου Καντιώτου, ένθ’ ανωτ., σελ. 38 - бел. авт.

[29] 2 Тим. 2:9 – бел. авт.

[30] Απολογία προ της τελευτής αυτού PG 160, 536. В „Послание до монах Теофан” светителят пише следното: „Разбрах, че бил ръкоположен от латинстващите за Атински митрополит някакъв монах от Монемвасия, който там служи заедно с латиняните и незаконно ръкополага, когото намери. Затова моля твоя светиня като възприел ревността по Бога, като Божи човек и приятел на Истината и истински ученик на свети Исидор, да съветваш Божиите свещеници по всякакъв начин да избягват общение с него и да не съслужават с него, нито въобще да го поменават, като го смятат не за архиерей, а за вълк и наемник и въобще да не служат в латинските църкви, за да не дойде върху нас гневът Божий, както дойде върху Константинопол по причина на извършващите се там беззакония”. Τω οσιωτάτω εν Ιερομονάχοις και πνευματικοίς και εμοί εν Χριστώ ποθεινοτάτω και σεβασμιωτάτω δεσπότη και αδελφώ κυρ Θεοφάνη εις τον Εύριπον,Patrologia Orientalis 17, 481 - бел. авт.