Гръцкият великонационализъм и етнофилетизмът

Но да се върнем към процесите в Цариградската патриаршия, за да видим как стига тя до това печално положение на най-прогресивен и активен пропагандатор на идеите на модернизма, ревизионизма и икуменизма през XX в.

През XVIII и XIX век в умовете на прогресивните гърци набира сили т. нар. Мегали идея. Някои отнасят нейното възникване към Палеологовата епоха, но нас ни интересуват конкретните й измерения към края на турското робство и как бива използвана тя от фанариотите. Те се опитали да съвместят практически несъвместимото: националистическият потенциал на елинизма с привързаността към вселенските традиции на Византия и Православната Църква. Били обзети от желанието да възсъздадат Византия във вид на Нов гръцки Рим, който да стане център на гръцката цивилизация, а после тази цивилизация на свой ред да се разпространи по целия свят. При това странно смешение, разбира се, национализмът взел връх над вселенскостта. Тук ще припомним думите на патр. Генадий Схоларий, който, когато бил попитан за националността му, отговорил: „Аз не наричам себе си елин, защото не вярвам в това, в което са вярвали елините. Бих могъл да се нарека византиец, защото съм роден във Византия. Но предпочитам да се нарека просто християнин”. И наистина гърците във Византийската империя наричат себе си „ромеи” и чак в края на епохата на Палеолозите започва да се появява понятието „елин” вече като отражение на стремежа за съединяване на Византийската традиция с културата и традициите на древна Елада^[5].

Цената, която Църквата платила заради подчинението си на фанариотите, се оказала наистина неимоверно висока. Тя вече била принудена да се застъпва все повече и повече за интересите на етническите гърци за сметка на грижата за Православието като цяло, както и за другите православни народи. Споразумението между завоевателя на Константинопол Мехмед II и патр. Генадий Схоларий поставило всички православни люде в Империята под властта на Патриаршията. По-ранните патриарси се придържали към вселенските си обязаности и по тяхно време поместните църкви на сърбите и българите (Печката патриаршия и Охридската архиепископия) запазват до голяма степен своята самостоятелност. Запазват църковнославянското богослужение, а служителите от клира са в повечето случаи сънародници на пасомите си. Такова положение обаче не устройвало вече фанариотите и те настоявали за по-строг контрол. През 1766 г. бил сложен край на самостоятелността на Печката патриаршия, а през 1767 била отнета и автокефалията на Охридската архиепископия. Сръбската и Българската църкви били поставени под властта на екзарх, назначаван от Патриаршията. Предприети били незабавни мерки за етническо прочистване на клира. Всички сръбски архиереи на новоприсъединената Печка патриаршия били незабавно изгонени, а местата им заели гръцки архиереи. Подобни действия с по-голяма или по-малка сила се предприемат и в местата населени с българи. Нашата църковна история съдържа достатъчно свидетелства за издевателствата над българското православно население от страна на гръцкото духовенство, така че тук няма подробно да се спираме на тези мрачни страници от нашата история.

След тези нови завоевания фанариотите и техните великонационалистически идеи набират още по-голяма сила. Елинистите признавали за културен език само гръцкия, а просветата според тях трябвало да се извършва единствено по примера на гръцките училища и по гръцки книги. Гръцките иерарси толкова обичали да цитират Платон и Аристотел, че правели това, дори когато въпросните цитати нямали никакво отношение към обсъжданата тема.

Гръцкият националистически елемент започнал да прониква и там, където съвсем не се очаквало той да има място. Архиерейските постове в Иерусалимската патриаршия, населена предимно с араби, започнали да се заемат от гръцки архиереи. В България като архиереи били назначавани българи само в изключителни случаи и на нежелани от гърците места, като вместо гръцкия архиерей бил поставян евтино струващ български викарий, който управлявал вместо гърка, като последният си стоял в Константинопол. Що се касаело до училищата в Иерусалимската патриаршия, там съвсем нямало такива. Местните гръцки архиереи сметнали, че не си струва да бъдат полагани усилия за образование на арабите. Ситуацията в България била по-различна. Църковнославянската литургия била заменена с гръцка, обучението в училищата се водело по старата методика, но на мястото на българския насила налагали изключително трудния за българите древногръцки. И българските свещеници се научили да произнасят гръцките молитви като папагали без изобщо да ги разбират. С парите на заможни български търговци се откривали гръцки учебни заведения в български градове, където изобщо нямало гръцко население. Руският пътешественик архим. Антонин (Капустин), докато обикалял земите, населени с българи, влязъл в едно училище, където пред децата имало гръцки книги и ги попитал: „А на български можете ли да четете?” „Още не”, отговорили те. И това било в някакво малко частно училище^[6].

Известни са и много случаи на изгаряне на български книги, като това се случвало дори на безметежния Атон. Елинистите казвали: „Славянската книга или съдържа това, което го има и в гръцките книги, или пък е писана от някой българин или сърбин, следователно нищо не струва”. Веднъж на Атон гърците изгорили такова огромно количество славянски книги, че на огъня бил изпечен манастирският хляб^[7]. Можем да продължаваме това описание на масовото насилствено погърчване още дълго, но тук само ще добавим един интересен щрих, говорещ сам по себе си за отношението на гърците към всичко негръцко.

Сърбин - Константинополски патриарх

Това е нещо нечувано в по-новата история на Константинополската патриаршия. През 1475 г. на тази катедра застава единственият не грък, заемал някога този пост през турското робство – патриарх Рафаил I. По произход той бил сърбин и за гърците било крайно оскърбително, че на патриаршеската катедра застанал някакъв си славянин. Трябва да се знае, пише Лебедев, че гърците винаги презирали всичко, което се намира извън пределите на тяхната преблагородна нация. Гръцкият историк Кигалас го нарича човек „преварварски”, с което ясно показва отношението на гърците към славяните. Патриарх Рафаил, както се подразбира, не бил избраник на гърците, а заел поста по височайшата воля на Мехмед II. Вероятно в този случай султанът действал под влияние на своята майка -  сръбската принцеса Мара, която пожелала да види на този пост неин близък човек. Това назначение било посрещнато със силна опозиция от останалите клирици на Патриаршията. Архиереите отказвали да служат заедно с патр. Рафаил и се съгласявали само от страх пред султана. Когато дошъл моментът патриархът-славянин да внесе обещаните на султана две хиляди дуката, оказало се, че в хазната на Патриаршията нямало нищо. Всички цариградски християни, клирици и архонти решили да не му оказват никаква помощ и след като той не могъл да внесе сумата, бил затворен в тъмница, според Кигалас не от турците, а от гърците, които сами го хвърлили там от ненавист. Патриархът помолил да му позволят да ходи по улиците и да събира пари с надеждата, че ще му се удаде да се сдобие с необходимата сума. Позволили му, но вързали на врата му тежка желязна верига и един турчин го развеждал с нея из улиците на столицата като куче. Отвратително зрелище, унижаващо не само човешкото достойнство, но и високия сан! Няма да намерите обаче у гръцките историци нито една дума на състрадание към този нещастен човек. Напротив, те се надпреварват да му приписват какви ли не грехове и слабости, като например, че човек никога не можел да го завари трезвен, когато отиде при него и че дори на службата на Велики Петък бил толкова пиян, че докато седял на архиерейския трон заспал и жезълът паднал от ръцете му. „И по тази причина, пише летописецът, целият свят го намразил.”^[8] Както виждаме жълтата тенденциозност и недобросъвестност при описанието на живота на известни или неудобни личности не е от вчера. Последвалата скоро след това смърт сложила край на страданията на патр. Рафаил I.

От този срамен епизод също става ясно кои са днес истинските наследници по дух на някогашните фанариоти и архонти, ако си припомним техните писания и действия спрямо представителите на клира.

Фанариотите, масонството и борбата за независимост

Докато централната власт в Отоманската империя била силна, гръцкият национализъм можел да бъде държан под контрол. Но през XVIII в. силата на тази централна власт започва драстично да намалява. Местните турски управители на провинциите започнали да въстават срещу султана, разчитайки на поддръжка сред гърците. По горите и планините тръгнали бунтовници, които в славянските страни наричали хайдути, а в гръцките - клефти. Духът на въоръжената борба за освобождение завладяла умовете на по-образованите гърци. Идеите на Френската революция също придобили популярност и актуалност. Това е и времето, когато из цяла Европа плъзват тайните общества. Въпреки че няма данни за наличие на масонски ложи по това време в Отоманската империя, някои фанариоти станали масони по време на пътуванията си на Запад, а през 1811 г. била основана масонска ложа на о. Корфу и от това време нататък масонството започнало вече да играе съществена роля в Гръцката история.

Връзката на фанариотството с масонството допринесла за още по-голямо засилване на националистическите настроения. На бял свят се появяват и първите литературни съчинения, в които Църквата и нейният висш и низш клир са подложени на унищожителен сарказъм. Песните на народния поет Ригас правят от бунтовните клефти герои и образци за подражание. Положението сред фанариотите било твърде подобно на това сред българските революционни дейци. Старите фанариоти се надявали на постепенното отслабване на Империята и на естественото преминаване на властта в ръцете на гърците, а младите ги теглило към революционната борба, която е така привлекателна и за партията на днешните „млади” в България.

Взаимоотношенията между Патриаршията и фанариотите се усложнявали все повече и повече. Фанариотите знаели, че не могат да разчитат на открита поддръжка от страна на Патриаршията. Патриаршията осъзнавала, че не може открито да се противопостави на революционните планове на фанариотите, макар да имало налице някои опити да се обуздаят революционните страсти с патриаршески послания. Тази патова ситуация, разбира се, била по-удобна за фанариотите и към края на 1820 г. всичко изглеждало готово за начало на открита освободителна борба.

Тази борба започва през 1821 г. и преминава през твърде сложно развитие: освобождаване на Пелопонес, обявяване на независимост през 1822 г., опити на турците да си върнат териториите, вътрешногръцки междуособици и гражданска война, намеса на Великите сили и накрая всичко завършило с образуването на неголямо по площ Гръцко кралство с пръв носител на короната баварският принц Ото.

Не бива да се забравя обаче, че цената на гръцката независимост е мъченическата смърт на Цариградския патриарх Григорий V. Рано сутринта на 22 април 1821 г., той бил обесен на главната порта на Патриаршията. С него са обесени двама митрополити и дванадесет епископа, последвали екзекуции на още много клирици на Патриаршията, след което дошъл ред и на миряните. Всички домове на фанариотите били опустошени и влиянието на фанариотите в значителна степен намаляло.

Ала пораженията, които фанариотският дух вече бил нанесъл върху Цариградската патриаршия били потресаващи. От институция, явяваща се обединител и представител на целия рум миллет (всички православни християни) в Империята, сега тя вече не е представител дори на всички гърци. Случва се нещо изключително важно. Рум миллет дори на формално ниво се разпада. И този разпад съвсем логично и промислително започва от главния виновник – гърците. Защото всъщност реалният разпад на рум миллет започва доста по-рано, тъй като обособяването и самопревъзнасянето на гръцкия миллет е точно това – начало на разпад. Гърците първи отделиха себе си от останалите и пожелаха да се въздигнат и господаруват над тях. И затова над самите гърци се сбъднаха Христовите думи: „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен” (Лука 14:11).Но и този исторически урок бива проспан от тях и те и до днес по подобие на евреите продължават да стискат като удавник сламка идеята за избрания народ, която им носи само нещастия и отчуждение. Защото тази сламка се превръща в камък, който вместо да ги спаси, ги завлича на дъното.

При така създалата се ситуация Цариградската патриаршия вече не би трябвало да има никакво формално право да претендира за управление на бившите територии на Търновската и Печката патриаршии и на Охридската архиепископия, защото подчиняването им под властта на Цариградската патриаршия е било по силата на споразумението между Мехмед II и патр. Генадий Схоларий, че Константинополският патриарх е обединител и представител на всички православни християни в Империята и гарант за тяхната лоялност към турската власт. Гръцките освободителни действия и реципрочната мярка на султана - обесването на патр. Григорий V обаче, съвсем ясно показват, че споразумението е нарушено, че вече не е в сила и следва да се възстанови положението преди него. Но не, Цариградската патриаршия отказва да приеме реалността, ала колкото и да си стиска очите пред очевидното, след немалки перипетии се отделят и гърци, и сърби, и придобиват самостоятелност. На фона на тези събития инатът, който тя проявява спрямо българите, е наистина изумителен. Да, не отричаме, че в борбата за църковна независимост българите действат в голяма степен неразумно и мнозина от тях са завладяни от същите фанариотско-масонски националистически идеи, които съсипаха самата Цариградска патриаршия. Вярно е, че предложенията на българската страна не са докрай издържани и могат формално да бъдат атакувани от каноническа гледна точка, както е вярно и че в разгара на борбата се допускат на моменти истински безумия, като поменаването насред църква на султана вместо патриарха по време на т. нар. Български великден. По-голямата част от вината за тези нарушения обаче носи именно Цариградската патриаршия, бидейки провокатор на подобни действия. И днес тя носи основната историческа вина за множеството разколи, появили се през ХХ век заради огромните й отстъпления от чистотата на вярата. Ала тогава най-голямата неправда била именно в това, че Цариградската патриаршия продължава да настоява да владее територии, които по никаква църковно-правна логика в този исторически момент вече не й принадлежат. Този така характерен гръцки инат стига дотам, че след учредяването на Българската екзархия, специално за българите бива изфабрикувана една ерес, наречена етнофилетизъм, която според някои днешни "анализатори" била... „най-голямото историческо изкушение на Православието”. Да се смееш или да плачеш, когато Цариградската патриаршия обвинява и днес другите православни църкви в ереста на етнофилетизма, докато в същото време нарича еретическата римокатолическа „църква” сестра на православните! И не апостасията, осъществявана чрез реформата на календара, икуменизма, модернизма, ревизионизма, оспорване авторитета на Съборните правила, осветскостяването, изопачаването на Православното свещено предание, а „ереста на етнофилетизма” се оказва най-голямото историческо изкушение за православните християни по света!

Всъщност понятието етнофилетизъм е спекулативно, защото тази ерес нито има своите ересиарси, нито изложено някъде систематично еретическо учение. На свиканата през 1930 г. Всеправославна предсъборна комисия в манастира Влатадон гръцката общественост декларира новата позиция на държавата и Църквата по въпроса за схизмата, в която между другото се казва: „Сега със свикването на заседание на предсъборното присъствие на Православните църкви в манастира Влатадон над Солун, се удава удобен случай да се уреди по приятелски начин и този въпрос, като бъде поканена да участва там със свои представители и Българската автокефална църква. Тази църква, въпреки схизмата, не е престанала да стои твърдо в основите и догматите (к. м.) на Източно-православната християнска църква.”^[9] Самите гърци признават, че схизмата не е заради догматическо отклонение! Срамно е, че се намират днес българи - фанатични гръкофили и гръкопоклонници, които обвиняват БПЦ в тази измислена ерес. Ако наистина такава ерес беше налице, присъединяването на Българската църква би следвало да стане след ясно и категорично отричане и предаване на анатема на ереста от нашите представители, както обикновено е прието да се постъпва. Нищо такова обаче не е поискано от Църквата ни. Ето защо винаги, когато някой от Цариградската патриаршия заговори за етнофилетизъм, трябва да е кристално ясно, че зад това се крият политически, нецърковни мотиви и най-вече неистовият стремеж да се наложи приматът на Цариградския патриарх.

Ако представителите на Патриаршията не се откажат от разбирането, че самоосъзнаването на един от православните етноси като различен от останалите е ерес, то те трябва задължително да започнат процеса по очистване от ереста със самоотлъчване и самоанатемосване, бидейки най-заразени от нея, пък и за горното имат даже прецедент в собствената си история, на който да се опрат. По времето, когато на Константинополската катедра бил патриарх Дионисий II (1537 и 1545-1555) на събор в Патриаршията възникнала огромна препирня между участниците по повод взаимоотношения на патриарха и негов подчинен, при което патриархът излязъл със следното оригинално решение: той прочел пред събора написана от него грамота, в която предавал на отлъчване всеки, който поменава него, патриарха, на богослужение като патриарх, след което обявил за отлъчен и самия себе си^[10]! Ако наистина в Цариград са принципни и последователни, биха могли да последват примера на своя предшественик. Нищо чудно такова решение да бъде посрещнато с адмирации от огромно множество православни християни, на което са му омръзнали тежките отстъпления от Православието на цариградските патриарси, вършени от тях през последните стотина години и постоянните им претенции за първенство над всички останали църкви.

И все пак как се стига до днешното плачевно състояние на Цариградската патриаршия? Тя не престава да се изживява и назовава като вселенска и като майка на всички православни християни по силата на всеизвестното принципно пренебрежение на гърка към реалността. Но след като изиграва решаващата си роля за съсипването на православната вселенска идея чрез повреждането й посредством гръцкия великонационализъм, в края на XIX в. Патриаршията загубва и всички необходими лостове, с които практически да осъществява подобна идея. Султаните (впоследствие и новите управляващи в Турция) вече гледат на нея с подозрения, влиянието на фанариотите е отслабнало, спечелила си е огромна неприязън сред негръцкото население навсякъде по света, дори взаимоотношенията й със самите гърци трудно могат да се нарекат братски. Оказва се, че единствените, които имат желанието и способностите да й помогнат са... масоните. В началото на XX в. нейното обвързване с масонството е толкова силно и стабилно, че няма как да бъде скрито. През 1921 г. Патриаршеският престол бива зает от члена на масонската ложа „Хармония” Мелетий Метаксакис. Оттук нататък чрез решения на Патриаршията масоните успяват да прокарат много свои идеи и инициативи, целящи унищожаването на Православието.

Манифестът

Преди да се върнем обаче към нашите архонти - истинските, а не бутафорните, ще се спрем на един много съдържателен текст, който критиците на архонтството публикуваха като своего рода манифест, излагайки накратко принципите и целите на своята борба. Той е анонсиран в Православие.бг под датата 6 юли 2012 г. като коментар (№ 12) към статията „За архонтите – как една светска титла беше присадена на църковна почва” и гласи следното (текстът е кирилизиран, но правописът е оставен непроменен): „Тия (синодалните архиереи - ск. м.) дето са го решили това (архонтството) са хора близко до атеизма, за некои съм сигурен че са атеисти, некои са просто психопати а други а мижитурки и мекотели. <…> тия владици май вече нямат нужда от статии и културно изобличение от интелигентни хора, а имат нужда от СОПА И БОЙ. Говедото от статии и високи богословски/ ситорически трудове не разбира. То разбира от БОЙ. Звучи екстремно (изненадваща самооценка!), но братя, на фона тази дебелоока наглост, друго решение не виждам!”

Манифестът е публикуван под благозвучния, изписан на латиница ник „Дебел лост”, с който очевидно се визира оръдието на бъдещото наказание.

Първите, подписали манифеста, са собствениците и редакторите на въпросния сайт, в чийто духовно-надзорен съвет е една от бъдещите жертви на Дебелия лост – Русенски митрополит Неофит, титулуван по-горе като „говедо”. За пишещите коментари в Православие.бг важат правилата, че коментарите им не бива да съдържат „цинични думи и изрази, да изразяват вулгарно отношение или омраза към личности или по някакъв начин обиждат православната вяра и църква”. Както се вижда по отношение на православната вяра и църква в лицето на нейния клир, [охарактеризиран като „говеда”, „по-недостойни от пачаврите от Pussy riot” в коментар № 3 на Georgi Traikov под друга статия там], това си остава само пожелание; правилата важат, единствено ако обидиш личности като списващите този сайт.

След това подписал манифеста е авторът на статията Алексей Стамболов, за което говори фактът, че е оставил горните призиви без никакъв коментар. Иначе, когато е засегнато личното му достойнство или негови любимци, е способен на енергични протести, изразяващи се в заядливи коментари и кулминирали в цяло отворено писмо. Явно не само Двери.бг „обличат личните си войни и конфликти с църковна терминология и превръщат личните си конфликти в проблем на цялата Църква”. Но докато Алексей превръща личните си конфликти в проблем на една църква, Двери го задминаха, превръщайки ги в проблем на всички църкви. В писмото Алексей не без излишна скромност заявява, че работи без хонорар и в същия дух продължава: „Вие ме познавате добре от години като автор и преводач на материали с богословско и историческо съдържание. Едва ли някой може да ме обвини било в нецърковност или антицърковност, било в пристрастност и липса на обективност”, след което от текста му по-нататък става ясно, че онези, които са публикували безценните му преводи може би наистина не са го познавали, защото във въпросното писмо друго освен антицърковност, пристрастност и липса на обективност кажи-речи няма. 

Следващият в списъка е свещ. Стоян Бербатов, който зад своя английски ник forerunner, което значи предтеча(неизвестно чий), подписа и манифеста на езика на Монти Пайтън с жизнерадостното „yes” (нищо че е известен ревнител за употребата на българския език). Преди това о. Стоян организира протестна свещеническа подписка срещу архонтството в Двери.бг. и логично допускаме, че малката му свещеническа бригада също би се присъединила към "миролюбивите" послания на Дебел лост.

Няма начин съгласен с тази идея да не е и екипът на Двери.бг. Привързаността на дверяните към подобни инициативи е добре известна на православната общественост, още повече, че те отдавна се считат в правото си не само да критикуват агресивно и оскърбително с менторски тон представителите на висшия и низш клир, да заклеймяват като разколници-зилоти всички несъгласни с тях, но и да прибягват до саморазправа – по-често виртуална, което обаче не им пречи да се домогват до църковно-административна или дисциплинарна.

За Горан Благоев и неговото предаване „Вяра и общество” пък въобще няма да отваряме дума, защото той е телевизионният рупор, изричащ от екрана словата на братята си по оръжие от горните два сайта.

След всичко това не е чудно, че владиците изобщо не горят от желание „да си говорят с миряни” като тези по-горе, въпреки така формулираното горещо желание, изразено в телевизионен ефир от представител на един от тези два сайта.

Митологията

Като всяка антицърковна пропаганда и тази на архонтофанариотите прибягва до услугите на демагогията и митологията. Ето кратък преглед на някои от техните митове:

Мит 1: Колосите на модернизма от рода на протопрезв. Александър Шмеман, о. Георги Флоровски, протопрезв. Николай Афанасиев, протопрезв. Иоан Майендорф, митр. Антоний Сурожки, прот. Александър Мен, митр. Иоан Зизюлас и т.н. са общоприети авторитети за всички православни църкви.

Коментар: Истината е, че едва през последните години започнаха да се полагат огромни усилия тези и други модернисти да бъдат наложени като непререкаеми авторитети в Църквата наравно и дори над светите отци с намерението да се превърнат творенията им в „живо предание”. Книгите им обикновено се издават от разни издателства, финансирани от „Световния съвет на „църквите”, икуменическата масонска YMCA-PRESS, (която е осъждана дори от Ватикана), или други подобни организации, но се четат от тесен кръг християнстващи интелектуалци и от хора, които жадуват да блеснат с познания в някой интернет форум. В повечето случаи техните книги събират прах в някой склад, докато чакат ежегодната си промоция за доставка на половин цена.

Мит 2: Изобличението на идеите на модернизма от позициите на православното светоотеческо богословие е, както пише Двери.бг, „идеология, която е създадена в разколническа среда и е намерила адепти сред маргинални кръгове в каноничните църкви”.

Коментар: Значи според модернистите модернизмът вече е изместил Православието и го е маргинализирал, при което онези, които изобличават модернистките идеи и автори са маргинали и разколници, а това е нагла лъжа, която няма нищо общо с реалността! Неизвестно защо критиката на модернизма е представена по презумпция като разколническо занимание. Всеизвестен факт е, че разколническите сайтове охотно публикуват модернисти като прот. Ал. Шмеман, о. Г. Флоровски, митр. Антоний Храповицки, о. Иоан Романидес, д-р Ал. Каломирос и др. под. Досега никой от средите на разколниците не е подлагал модернизма на сериозна, стойностна, научна и систематична критика. Там се задоволяват, с малки изключения, само с повърхностна и примитивна антиикуменическа разколническа пропаганда. Ярко доказателство за безпочвеността на този мит е и фактът, че авторите-критици на модернизма са верни чеда на каноничните поместни православни църкви, а не разколници.

Мит 3: Тук пък имаме откъс от фанариотския епос: всички издадени руски и български преводи на светоотеческите творения са грешни. Точни са само преводите на гръкофилите-модернисти.

Коментар: Техните преводи обаче не са достъпни, нито налични. Гръкофилите също като гърците знаят само да се пъчат с познания и умения, но когато трябва да свършат нещо полезно, никакви ги няма. Добре е казал за такива гръцкият философ Никос Диму: „Гъркът пренебрегва реалността. Живее два пъти над финансовите си възможности. Обещава три пъти повече, отколкото може да направи. Знае четворно повече, отколкото в действителност е учил”. Затова и тук са налице характерните за гръцкия манталитет преувеличения и откъснатост от реалността. Гръкофилите силно надценяват своите познания, но още по-силно преувеличават недостатъците в трудовете на другите. Иначе и руските, и българските преводи на творенията на светите отци са достатъчно добри, за да могат спокойно да се ползват от читателите. Това съвсем не означава, че са лишени от грешки, но такива не липсват и в гръцките преписи. Понякога един недотам добър руски превод е с доста по-малко грешки от един гръцки препис, например. Не прави грешки само този, който не пише или превежда. Навярно затова гръкофилите-модернисти не запрятат ръкави да превеждат, а само вдигат врява за лошото качество на чуждите преводи.

Мит 4: Великият драгоман проф. Иван Желев, предводителят на истинските български архонти, е най-обикновен преводач.

Коментар: Това пък е митология с обратен знак. При митологизацията обикновено мухата става слон, селянинът - герой, джуджето - великан и т.н., но тук е обратното. Авторът на този мит - дългогодишният професионален митотворец на Двери.бг - Златина Каравълчева, положи сериозни усилия да ни убеди, че слонът е муха, героят – селянин и великанът – джудже, правейки лингвистични издевателства върху словосъчетанието „άρχων διερμηνεύς” – главен преводач (велик драгоман), но в началото обещахме на читателите да разгледаме въпросната длъжност в контекста на фанариотската традиция, за да видим какъв е нейният периметър на действие.

Великият драгоман по фанариотско време първоначално наистина не е бил нищо повече от преводач. Но скоро някои от тези преводачи станали съветници на Високата Порта, а други - министри и започнали да се ползват с огромни привилегии. Великите драгомани носели многозначителни титли като „пазители на тайните на империята”, „тайни съветници” и тям подобни. Ето тази длъжност много повече съответства на длъжността на проф. Желев, бидейки по-близо до реалността и до нещата, които се знаят за него. Впрочем поставянето му под прикритието на "обикновен преводач" ни връща към времето на "Голямото Викане" срещу агентите с досиетата. Тогава канонадата срещу владиците в Двери.бг беше с впечатляваща интензивност, докато в същото време най-активният агент с едно от най-богатите досиета - проф. Желев този път в битността му на агент Ангелов - кротко и мъдро се спотайваше в самите им недра.

А вие, г-жо Каравълчева, друг път недейте така! Хем истината изкривявате, хем проф. Желев обиждате. Обикновен преводач! Та нима вие и останалите горделивички наследници на някогашните архонти бихте се оставили да ви предвожда нищо и никакъв обикновен преводач?!

Заключение

След този подробен преглед е ясно защо не бива християните да въстават като някакви хайдути и да реват като идиоти, активизирани от невъздържаните призиви на неколцина неразумни люде срещу решението на Св. Синод за въвеждането на тази нова офикия. Трудно може да се повярва в безкористността и правотата на хора, които всеки път, когато нещо не им хареса, вдигат шум до Бога. Нали затова и св. ап. Иаков предупреждава, че „плодът на правдата се сее в мир от миротворците” (Иак. 3:18). Пък и нима можем да се боим от росата, когато ни заплашва потоп; на фона на веровите отстъпления архонтството е проблем, който не бива да се преекспонира и да засенчва другите. Реалните архонти-фанариоти, срещу които трябва да се обявим са други – онези, които заграбват позиции в Църквата, каквито не им се полагат, за да осъществяват в нея дейности далеч по-разрушителни от тези, които биха могли да извършат и вършат новобогаташите, които между другото поне съзиждат по някоя и друга църква. Ако се обявим срещу архонтството, което Св. Синод прие, при претеглянето на всичките „за” и „против”, повечето от доводите „против” се оказват изсмукани от пръстите.Наистина има някои неща, които са смущаващи. Видяхме, че архонтството във фанариотския му вариант е твърде негативно явление и че самото звание е компрометирано, с което не краси своя носител, а напротив. Неясна е нуждата от въвеждането му при положение, че ако става въпрос за офикии за дарителство и заслуги към Църквата или въобще за проява на достойна християнска позиция, налице са например ордени, звания от рода на „ктитор” и др., които биха могли да се ползват.Така вярващите може да останат с впечатлението, че се угажда на „височайши” прищевки, което пък докарва вреда на Църквата. Вреда, която не съответства на ползите, свързани със съответния архонт, защото вредата е духовна, а ползата – материална. Но също така е факт, че получилите официално това звание нямат интелектуалния капацитет, мотивите, идеологическата подготовка, за да навредят, така че засега сериозна опасност да влияят върху управлението на Църквата няма, тъй като архонтската форма тук е изпразнена от съдържание. Е, няма гаранция, че на един по-късен етап, няма да се изпълни с такова.

Ако обаче теглим чертата и видим колко поразии нанесе от 2007 г. досега примерно Слави Бинев, който дори не е законен архонт, освен че е новобогаташ и се държи като парвеню, друго в обвинителния акт няма какво да се запише. Нека после за сравнение видим за периода на своето съществуване от 2005 г. до днес какво направи примерно сайтът Двери.бг заедно и поотделно като членове в разрушителната си дейност срещу Църквата, Преданието, Православието, авторитета на клир и миряни и пр. и ясно ще видим кой е по-опасен.

Що се отнася до хората, на които званието архонт се присъжда, това че е присъдено в някои случаи на хора с лоша репутация си е отговорност на самия архиерей, както това важи и за ръкоположенията му, където също няма безусловна гаранция, че всички ръкополагани са достойни. Но Господ така е устроил нещата в Своята Църква. Можел ли е да направи Той, щото по време на ръкоположение недостойният по свръхестествен начин да пада умъртвен, за да няма ръкоположения на недостойни? Можел е, но не го е направил, а е възложил цялата отговорност върху ръкополагащия. Ето с тази особеност на църковното устройство ще трябва да се съобразим, иначе ставаме богоборци.

Ако сме несъгласни с дадено решение на Светия Синод, какво правим, когато оставяме нечути? Ще дискутираме разумно или ще докажем на света, че сме своеобразен апарат, настроен само да предава, но не и да приема, показвайки на света пропуските във възпитанието ни от първите седем години? Видя се, че и в това отношение протестиращата агитка на истинските архонти се провали. Провали се и защото тези хора се възприемат като архонти-първенци, а не като обикновени миряни, каквито са! Спомняме си от историческия преглед, че архонтите-фанариоти съвсем не считаха, че са обикновени миряни, а такива, с чието мнение Патриаршията трябваше задължително да се съобразява, а ето че и домораслите им последователи решиха да им подражават в това отношение. Реалността обаче е променена и агитката от протестиращи ще трябва да промени отношението си към Св. Синод и Църквата въобще. По-голямата част от миряните не приемат подобен агресивен начин на комуникация със Синода и всички разбраха, че такива протести не са нищо друго, освен медийни акции под надслов „Голямото Викане”, където викащите се разделят на две групи: посветени викащи - такива, които знаят защо викат и непосветени викащи, които си мислят, че знаят, но далеч не са наясно с истинските цели на „играта”, а са само пълнеж в агитката. Посветените обикновено дават тон, докато непосветените се скъсват да реват, без сами да знаят защо, докато не им изхвръкнат очите.

Проблемите в нашата църква не са един и два, но, поставяйки ги на обсъждане и търсейки решение, трябва да се въоръжим с търпение. Ето например симонията е била проблем, с който Константинополската патриаршия се е борила дълго време и борбата е била с променлив успех. В отговор на запитвания на синайски монаси по въпроса за симонията патр. Генадий Схоларий ги увещава да не се съблазняват от това явление и че това е една печална необходимост. „При нас, пише той, е още по-лошо, защото архиерейската длъжност се купува и продава от християни. Аз се стараех да изкореня това зло, като давах добрия пример, ръкополагайки много архиереи без каквото и да било заплащане, но не постигнах голям успех”^[11]. И това го пише ревностният борец срещу унията патр. Генадий Схоларий – човек, който в никакъв случай не може да бъде упрекван в малодушие или конформизъм, а и е заемал йерархическа позиция, която му дава изключително широки правомощия. Но ето че и той в този случай не си е позволил да извади меч и да сече, а действа с търпение и с личен пример. Борбата срещу симонията е много трудна и едва на събор през 1572 г. се взима решение за пълното й изкореняване. Въпреки това и след събора случаи на симония не липсват. Но примерът на патр. Генадий е много полезен за нас - съвременните бързо живеещи, бързо действащи и бързо вземащи важни и съдбоносни решения хора. Има случаи, когато трябва да намалим скоростта. Има случаи, когато дори трябва да поспрем. Защото увлечени в потока на все по-бързо движещото се време забравяме, че когато се касае за Църквата, касае се за вечността.

<< предишна

Бележки:

^[5] J. Voyatzidis, „La Grande Idee‟, Le Cinq-centieme anniversaire de la prise de Constantinople, L’Hellenisme contemporain (fascicule hors serie), pp. 279-285. цит. по Steven Runciman, The Great Church in Captivity, Cambridge University Press, 1968, стр. 194.

^[6]„Из Румелии”, стр. 113, цит. по Исторiя Греко-Восточной Церкви под властiю турокъ, Лебедев, А. П., Сп. Б. 1903, стр. 127.

^[7]Проф. В. Григорович, Очеркъ путешествiя по Европейской Турцiи, стр. 97, Казан, 1848, цит. по Исторiя Греко-Восточной Церкви под властiю турокъ, Лебедев, А. П., Сп. Б. 1903, стр. 128.

^[8]Historia Patriarchica, стр. 113 – 114,  цит. по Лебедев, А. П., Исторiя Греко-Восточной Церкви под властiю турокъ, Сп. Б. 1903.

^[9]”Църковен вестник”, 1930, бр. 6.

^[10]Лебедев, А. П., Исторiя Греко-Восточной Церкви под властiю турокъ, Сп. Б. 1903, стр. 285.

^[11]Пос. съч., стр. 214.