И така, след произнасянето на присъдата от Хамовническия съд по «делото за Pussy Riot», дойде време да си отговорим честно на въпроса: можеше ли да се случи такова богохулство в главния храм на Руската Православна Църква само допреди пет години по времето на патриарх Алексий II. Та нали и преди пет, и преди десет години пак ги имаше същите тези либерално-атеистични средства за масова информация (СМИ), които днес оказват информационна поддръжка на «Бунта на влагалищата» като неотменима съставна част от протестите на опозицията.

Това пак си бяха същите хора с либерално-атеистична и нетрадиционна ориентация, (само че тогава още не наричаха себе си представители на «креативната класа»), които не криеха своите дълбоки антипатии към Църквата и Православието, а днес подписват обръщения от името на «деятелите на културата» в защита на арестуваните кощуннички. Те и преди не обичаха нашата Църква, само че едва сега цялата информационна машина на либералните СМИ обяви истинска война на Православието (виж например статията на Игор Ейдман - «Смажете гадината!»)^[1].

Авторитетът на Руската църква обаче допреди няколко години беше толкова неоспорим, че провеждането на подобен нецензурен протест на амвона на храма „Христос Спасител” би било просто немислимо. Но тогава какво се промени през последните три години в отношенията на Църквата и обществото? Какво се промени в представите на обикновения лаик за Руската Православна Църква? Обикновеният човек вижда как Църквата в лицето на някои нейни представители не се гнуси от разкоша и живее по законите на мира сего, как все повече тя се претопява в дружбата си с този свят, пренебрегвайки ясното предупреждение на апостола: «не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога» (Иак. 4:4). Вижда срастването на църковните структури с бизнеса и чиновничеството, още повече, че често придобитите от Църквата средства отиват за финансова поддръжка не на паството и най-нуждаещите се енориаши, а при някои точно определени елитни църковни структури. Вижда как представители на Църквата участват в светски мероприятия, в различни телевизионни шоупрограми, возят се в шикозни лимузини със съпътстващите ги приключения по магистралите и т.н.

Затова в очите на хората се създава един изкривен образ на Руската църква като на някаква съвършено светска бизнес-елитна политическа структура, при която светска структура са съвсем допустими отношенията, царящи в светското общество, лишено от понятието за сакралното. След като самата Църква така неудържимо потъва в пределите на този свят, за да играе някаква роля по правилата на този свят, то и като рикошет получава симетричен отговор, понякога от страна на най-неочаквани и екстравагантни представители на мира сего в разноцветни балаклави^[2], виждащи в Църквата само равен на себе си политически съперник или бизнес партньор. Бедата е в това, че сакралността на Църквата често се руши от самите нейни представители.

В тази връзка възниква и закономерният въпрос: не са ли виновни за нарастващите антиклерикални настроения в нашето общество, в частност оскверняването на православни храмове, и самите инициатори на новата църковна политика, мъчещи се да провеждат тотална «мисионеризация на цялата страна»? Може ли най-после да се намерят причините за тези грешки и те мъжествено да бъдат признати?

За мнозина става вече съвършено очевидно, че практикуваните в последно време способи за масова мисия, при която Църквата все повече се слива с този свят, в резултат на което се размиват традиционните форми на православната духовност, изобщо не оправдават себе си и само отблъскват нашите съграждани от Църквата. Като резултат от концепцията на подобна „мисия” получаваме съвършено антимисионерски резултат: много вярващи днес се отвръщат от Църквата, налице е голям отлив на някога симпатизиращи й наши съграждани, които са останали излъгани в своите очаквания. Авторитетът на свещеноначалието стремително пада, мнозина са разочаровани от самата Църква и като резултат – социолози, експерти, а и самите свещенослужители отбелязват в последно време повсеместен ръст на антиклерикални настроения.

Православният публицист Владимир Семенко пише по този въпрос: «Последните години на нашето ново патриаршество преминаха под знака на либерално-модернистски църковни реформи. Много ни се говори за „откритост”, за „новата мисия” на Църквата (в частност чрез субкултурата), за „православието с човешко лице”, за това, че като се откажем от „фанатизма” и разкараме всички онези „ревнители”, ние (тоест Църквата) ще станем по-привлекателни за този свят и така „ще привлечем хората”.

Всички тези любими за църковните деятели действия като намаляване на аскетическите изисквания, разслабление на евхаристийната дисциплина, търпимост към свободата на нравите и ненаситността сред духовенството, и пр. и пр.) никога и никого още не са довели до нещо добро, така че тази „нова мисия” може да доведе и непременно ще приведе не към въцърковяване на света, а към осветскостяване на самата Църква, както това вече стана у католиците…

И ето че в акцията на Pussy Riot Господ ги изправи пред огледало: искате да сте по-близо до света, искате „ново християнство”, „търпимост и откритост”, искате многообразие на културните форми? Не искахте „фанатизма” на ревнителите, а искахте мисия чрез субкултурата. Противопоставяхте на традиционно настроения църковен народ, на всичките тия заспали, според вас, консерватори, които все още са мнозинство в Църквата, напредничавата и „прогресивна”, динамична „църква на бъдещето”. Ожесточено преследвахте всеки, който смееше да ви се противопостави и който ви досаждаше с приказки за Традиция и свети канони. Е, получихте си го! (Как го беше казал Пелевин: „Защо направи така? – Исках да усетя пълнотата на живота … – Е, усетù я тогава!”) Искахте да си поиграете със субкултурата и даже приемахте специални документи, кардинално преобразувайки обучението на бъдещите пастири. Е, сега субкултурата сама дойде при вас! Ако тия от Pussy Riot ги нямаше, трябваше да бъдат измислени, за да се вразумят самозабравилите се църковни реформатори! Акцията (грешка!) – „пърформънсът” „Pussy Riot” е материализиралият се вирус на църковния модернизъм, тровещ църковния организъм отвътре и затова никак не беше случайно, че идеолозите на реформите начело с никнещия къде ли не протодякон Кураев така активно се хвърлиха да защитават развратните девойки».

Иеромонах Арета (Гарбузов) пише: Отец Андрей Кураев бе доста мек в своите оценки, да не кажем странен. Той предложи да нахрани девойките с блини и «да ги пощипне» – вероятно като някакъв вид пастирско вразумление. Дори отец Всеволод Чаплин предположи, че не би било излишно отец протодяконът да се покае за казаното. Но да се кае за какво – ще попита съвсем основателно отец Андрей? Та нали в този случай той не показва нищо ново в своя мисионерски подход. В продължение на много години, работейки на мисионерското поприще, той демонстрира завидна нечувствителност към  «особеностите» на аудиторията – било то на рок концерт или на байк шоу. И съвсем не е чужд на «мисионерски жестове» на границата на приличното, (а често и извън нея) за един православен свещенослужител.

«Вятърът на „мисионерския диалог” и на „разговора със света на неговия език” духа отдавна. Днес вече никой няма да се учуди, ако свещеник проповядва на рок концерт. Имаше и мисионерско байк шоу”, и изложба на „актуално изкуство” в притвора на храма, и откриване на „арт клуб” в сградата на Московската духовна академия. Съществуваше, за щастие не за дълго, и „мисионерска” рок група „Екзорцист”, в която като солисти последователно се смениха православен иеромонах-„екзорцист” и небезизвестният Никита Джигурда^[3].

„Диалог” – все по-често чуваме тази дума. Но диалогът предполага равноправие. Обмен на мнения. Така че ако говорим сериозно за диалога със субкултурата, не бива да се чудим на симетрични жестове от нейна страна.

Свещеници отиват на рок концерт? Е, пънкарите и „актуалчиците”^[4] направиха ответна визита и „загряха” амвона! Дали неформалите са ни разбрали неправилно или може би ние не доизпипахме концепцията с „диалога”? Побързахме с леката ръка на игумен Сергий (Рибко) да припишем на цялата рок култура „търсене на истината” и „живот, непримирим с лъжата”. Побързахме да се сприятелим с „актуалното изкуство” като с някакъв културен феномен. Подценихме „неподозираните възможности” на байк шоуто.

Проповед за Христа е необходима, това не може да се отрече. Дори днес тя е по-нужна от всякога. И няма никакви ограничения по някакъв формален признак. У Христа няма „доведени деца”. Но ние трябва да оценяваме добре мащабите на пропастта между Светата Христова Църква и „светът, който лежи в зло”. Механичният опит „да се хвърли мост” между Църквата и света е обречен на фиаско. Този опит се явява системна грешка, защото мисията не е диалог в собствен смисъл. Също така не предполага и равноправие, ако трябва да сме точни. Още повече, когато става дума за субкултурата, поникнала при отровен от греха източник. Мисията по своята природа е монолог, блага вест за Христа Спасителя, Разпнат и Възкръснал, за „Светлината, в която няма никаква тъмнина”.

Задачата на мисията е да просвети хората с „Тихата Светлина”, а не да се води по нечий вкус. На практика даже нерядко става обратното, когато мисията, насочена „към външните”, да се окаже сериозно изкушение за „вътрешните”. Особено за църковната младеж, която с удоволствие следва риториката на нашите мисионери за това, че „за чисти всичко е чисто”. Да, апостол Павел „за всички станал всичко, щото по какъвто и да е начин да спаси някои”. Но той никога не е повличал към грях своето паство и не го е теглил към езически сборища.

Ако произнасяме думата „диалог” само от педагогически съображения, за да не отблъснем тези, които не са готови за „твърда храна”, да не се чудим, ако нашата „малка хитрост” бъде разкрита. И в отговор ще получим това, което получихме в храма на Христа Спасителя.

Светът стремително се секуларизира, при това деградирайки нравствено. Той постепенно губи способността да възприема Църквата като сакрално общество, водено от Бога, и все повече я разглежда като организация, осъществяваща „ефективен мениджмънт”. В това число и във въпросите на своята мисия, в която вижда само банална вербовка на нови адепти. И ако по отношение на Светата Христова Църква неформалите все още биха били готови да проявят известен пиетет, то по отношение на една „организация”, такъв едва ли ще изпитат, въпреки че й отиват на гости.

Днес все още съществува една остатъчна инерция на благожелателно отношение към Църквата, но тя се изтощава с всяка изминала година, така че да не се чудим, ако скоро настъпи нова „безбожна петилетка”. И в тази връзка си струва да помислим за преразглеждане на някои мисионерски подходи, които въпреки че са нови, вече съвсем не са ефективни».

В заключение ще кажем, че обезателно трябва да се привличат невярващи в Църквата, но не с такива методи, които използват днешните апологети на «най-новото мисионерство» – проповедниците на осветскостяване на Църквата и настройването на Православието според стихиите на мира сего с какви ли не способи, защото тези методи могат завинаги да отблъснат нашите съграждани от Нея. Проблемът с нашите «мисионери» е именно в това, че в своята гордост те забравят или не искат да разберат, че само с личния пример на християнски живот хората могат да бъдат привлечени в Църквата. И главното, че в крайна сметка те биват обръщани към Истината от Самия Бог и всякакви човешки усилия най-често остават напразни: «Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й» (Пс. 126:1). 

Затова да припомним накрая думите на о. Серафим (Роуз): «Православието именно затова е живо, защото свети на другите и няма никаква нужда да се учредява някакъв специален „мисионерски отдел”».

Благодатный огонь

Превод: Десислава Главева

^[1] „Écrasez l’infâme” превеждан като „смажете гадината” – лозунг на Волтер, насочен против католическата „църква”. В текста се има предвид статия в същия дух в Эхо Москвы – бел. прев.

^[2] балаклав или балаклава маска с дупки за очите и устата като на антитерористите, използвана и от кощунничките от Pussy Riot – бел. прев.

^[3] Никита Джигурда – руски актьор, сценарист, режисьор, певец – бел. прев.

^[4] «Актуалчици» - така биват наричани представителите на съвременното актуално изкуство (от акт, действие); дейците на това изкуство считат за съществени и важни самите себе си, без да имат никакво сериозно основание за това. Второто значение на думата "актуален" е "съществуващ, проявяващ се в действителността". Актуалчиците обаче имат предвид изкуството като актуализация на непроявеното, съществуващото не в митическата "действителност", а вътре в нас – бел. прев.