Към настоящия момент съществуват стотици страници, посветени на въпроса дали причастяването трябва или не трябва да бъде често. Там обаче сякаш са оставени без достатъчно внимание два немаловажни проблема, което и продиктува написването на настоящата работа. Няма нито един век в историята на Църквата, в който св. Отци да не са подчертавали колко важно е причастяването със св. Христови Тайни и колко необходимо е това да става по-често. Но също така е вярно, че макар да са издавали канони, да са проповядвали, да са писали книги и да са призовавали, те не са наложили практиката на често причастяване. Защо обаче днес виждаме това да се случва, откъде идва вдъхновението на съвременните православни академични богослови, търсещи литургични и духовни промени в живота на Църквата и какви резултати бихме могли да очакваме?

Макар сега да се говори много за завръщане към богословието на Отците и за литургично възраждане, което ще изведе Църквата от еклесиологичната криза, но по думите на предстоятеля на Финландската Православна Църква още „в началото на XIX в. това състояние на духовна анемия започва да бъде преодолявано в резултат на едно литургично пробуждане. Въпреки че започва първо в Западна Европа^[1], то беше допълнителен стимул за православните богослови да се вгледат по-дълбоко в своите автентични корени, в учението на светите Отци и в литургическата практика на древната Църква”^[2]. Той е прав, че този процес започва първо на Запад и извън Православието, но греши като смята, че началото трябва да се търси в XIX в.

Може да се каже, че по отношение честотата на причастяване в края на първото хилядолетие в римокатолицизма е съществувал същият упадък, както и в Православието. Така едно от решенията на събора в Тур (813 г.) гласи, че ако не по-често, то поне три пъти в годината миряните трябва да приемат св. Причастие, освен ако нямат тежки прегрешения. Четири века по-късно, на ІV Латерански събор (1214 г.), както личи положението е било дотолкова влошено, че вярващите почти са били спрели да се причастяват. Съборът постановява, че „всеки вярващ от двата пола, след достигане на съзнателна възраст би трябвало с вяра, лично да изповяда всичките си грехове най-малко веднъж в годината и благочестиво да приеме св. Тайни на Евхаристията поне веднъж на Великден”^[3].

По това време някои францисканци и доминиканци безуспешно призовават за по-често причастяване, но максимумът, който успяват да постигнат е не повече от три пъти в годината.

ХІІІ в. е векът на схоластиците. Какво мислят те по този, толкова важен въпрос?

Тома Аквински, считан от римокатолиците за един от най-великите теолози в историята и един от тридесет и тримата църковни учители, одобрява ежедневното причастяване, но само, ако честотата увеличава ревността във вярата и не намалява благоговението. На въпроса: „Може ли?” той отговаря, като се позовава на бл. Августин: „Това е нашият ежедневен хляб – приемай го ежедневно, за да имаш полза всеки ден!” Но добавя и ограничение – приемащият св. Причастие трябва да пристъпва с голяма благоговение и себеотдаденост. Ако някой намира, че е в такова разположение, тогава нека пристъпва всеки ден. На практика обаче той вярва, че има твърде малко такива хора, понеже на мнозина липсва подобна посветеност, за сметка на душевните и телесни страсти, поради което не за всички е удачно да се причастяват често, но само когато са правилно разположени^[4].

Другият стълб на схоластиката, Бонавентура, съвременник и приятел на Тома Аквински, поставя такива условия пред причастяващия се, че прави честотата трудно достъпна. „Кога е добре да се причастяваш?” – пита той и отговаря – „Когато човек е винаги подготвен, душата му е чиста и с благоговение. В ранната Църква християните били чисти поради кръщелната невинност, която запазвали с горещо благочестие, както личи по притежаваните от тях дарове на Св. Дух и затова се причастявали ежедневно. Но после настъпило охладняване поради умножаването на греховете и било оставено на съвестта на всеки да съди дали да се причастява всеки ден, ако е подходящо разположен или да отложи, понеже иначе би приел св. Тайни за осъждане”^[5]. Ето защо Бонавентура определя дисциплина от три степени: ежедневно, три пъти в годината и веднъж годишно причастяване. Ако човек вижда себе си в състоянието на ранната Църква, тогава нека се причастява ежедневно, ако състоянието му отговаря на съвремието – нека се причастява рядко, а ако далече от изискванията, тогава нека по-добре да отложи, докато не си възстанови благоговението.

По това време кризата в римокатолицизма чувствително се задълбочава и се появяват различни движения, опитващи се да реформират на църковния живот. През втората половина на ХІV в. в Холандия такова е религиозното общество на т.нар. Братя на общинния живот проповядващи devotio moderna (ново благочестие), като един стремеж за промяна на обществения живот чрез евангелски мистицизъм и аскетизъм – приемане на послушание, целомъдрие и нестяжание, но без да се дават монашески обети, без да се затварят и изолират, като се отдавали на проповед, преписване на книги и създаване на училища за младите. Изиграли са голяма роля за развитието на хуманизма – именно от там са излезли такива личности като Еразъм Ротердамски, Николай Кузански и др.

Един от представителите на това движение – Тома Кемпийски оказва особено влияние върху идеята за честото причастяване, когато през 1441 г. написва своето произведение ”Подражание на Христа”, в което четвърта глава е посветена изцяло на Евхаристията и честото причастяване. Истинското благочестие според Тома Кемпийски е да си винаги подготвен за приемане на св. Тайни, но при него се появява и новият елемент, съгласно философията на движението, с което е свързан, на стремеж за съчетаване на индивидуалната полза с общинния живот.

Въпреки всички опити за противодействие, може да се каже, че към края на ХV в. кризата на Запад достига своето дъно – корупцията е широко разпространена сред йерархията под формата на индулгенции и симония, папа Сикст ІV започва да лицензира дори публични домове и въвежда продажбите на индулгенции за починали, което осигурява неизчерпаем източник на доходи, а папа Александър VІ (на границата на ХV и ХVІ в.) е баща на седем деца. Ето защо не е чудно, че когато през 1510 г. Лутер за пръв път отива в Рим, той остава потресен от това, което вижда. На 31 октомври 1517 г. заковава своите знаменити 95 тезиса на врата на църквата „Вси светии” във Витенберг и така започва Реформацията – най-тежкият удар, нанасян някога върху римокатолицизма. Отговорът е Контрареформацията – опит за реформиране на Римокатолическата църква, за да се укрепи авторитета й, за да не се губят повече хора и доколкото е възможно да се върнат назад онези, които са преминали в противниковия лагер. От самото начало честото причастяване се превръща в едно от оръжията на Контрареформацията, като средство да приобщи колкото се може повече вярващи към храма, задължавайки ги да присъстват и да са съпричастни към случващото се в него. В първите години това са все още изолирани и неорганизирани случаи, както при миланските варнавити на Антонио Мария Закхария, който през 1530 г., две години след ръкоположението си основава няколко религиозни ордена и в мъжките (т.нар. варнавити) именно с цел духовна реформа призовава за често причастяване – всяка неделя и на празник^[6]. Истинската промяна по отношение честотата на приемане на св. Причастие обаче идва с появата на Игнацио Лойола – испански аристократ, воин, ранен в двата крака при френската обсада на Пампелуна и окуцял, което провалило кариерата му. Докато се лекувал запълвал времето си с четене житията на светиите, които възприел като воини на Христа и пожелал да бъде като един от тях, решил да отиде в Палестина, но по стечение на обстоятелствата му се наложило да остане в Каталуня, където се подложил на аскеза  - живеел само на хляб и вода, стоял по седем часа на колене, извършвал бдения и накрая достигнал до състояние, при което получил видения за рая, ада, Христос и св. Богородица. Оттогава изменя коренно насоката на живота си  - първо учи философия и богословие в Алкала и Саламанка, а оттам отива в Парижката Сорбона, където завършил обучението си и се запознава със своите сподвижници Пиер Льофевр, Франциск Ксаверий, Диего Лайнес, Алфонс Салмерон, Никола Бобадиля и Родригес. През 1534 г. в църквата „Св. Мария” на Монмартр в Париж те се заклеват един пред друг, давайки обичайните монашески обети за послушание, целомъдрие и нестяжание, но добавяйки към тях и един нов – за пълна покорност към папата и като по този начин създават Ордена на йезуититите или т.нар. „Общество на Иисус”. Шест години по-късно папа Павел ІІІ официално го утвърждава като одобрява неговия устав. Този орден заема съвършено особено положение спрямо всички останали, понеже той е създаден и е посветен на борбата с враговете на римокатолицизма и по-специално на борбата с интелектуални средства.

Ако през 1556 г. (20 години след появата си) в него са влизали около 1000 човека и вече е имал към 125 учебни заведения, то през 1618 г. към него са се числяли 30 хил. души и е притежавал около 400 учебни заведения. Разпространил се много бързо – отначало към Италия и Португалия, които били изходни територии за колонизирането на Новия свят отвъд Атлантическия океан, а после и в Испания. В Германия (Бавария и Австрия) йезуитите първо взели в ръцете си Инголщадския, а после и Виенския университет. Във Франция макар да срещнали отпор от страна на духовенството и Сорбоната, но впоследствие били потърсени от тях за помощ при сблъсъците с протестантите. Заради Англия създали специално училище на континента и непрекъснато внедрявали тайни йезуити в новопоявилата се Англиканска църква. През ХVІІ в. имали своя колегия в Турция. Същевременно действали на територията Източна Индия, Китай, Япония, Абисиния, а в Америка основали цяла колониална държава – Парагвай.

Орденът бил формиран като военна, йерархична структура с абсолютна дисциплина и субординация, до степен на пълно умъртвяване на собствената воля. Освен това той притежава много от характеристиките на тайните общества – дейността му остава скрита за външните наблюдатели, съществуват тайни членове, целите на поръченията остават неизвестни както за редовите членове, така и за началниците им, като въпреки пряката си подчиненост на папата, твърде често самите йезуити определят решенията му. Така „Обществото на Иисус” прилича донякъде на службите за сигурност, занимавайки се със събиране на информация и шпионаж, а от друга страна с манипулация на общественото съзнание чрез проповед, изповед, мисионерство, но също така и чрез създаването на банки, търговски предприятия, колониални начинания и дипломатически поръчения, като се намесвали многократно дори във вътрешната политика на държавите. Известен е особеният морал на йезуитите, приспособяващ се към човешките слабости и използващ всички допустими и недопустими възможности за постигане на набелязаните цели - подход, известен с оправданието, че “целта оправдава средствата”.

Що се отнася до честото причастяване, йезуитите в борбата си срещу Реформацията са имали особен интерес от неговото въвеждане, тъй като на първо място то би изисквало много по-честа изповед. Съответно това би предоставило възможност за събиране на много повече информация и за манипулиране съзнанието на изповядваните в желаната от изповедника посока. Според една от инструкциите на “Обществото на Иисус” би следвало да се оказва предпочитание на по-важните и по-влиятелни личности, като такива, чрез които може да се прокара политиката на Ордена сред колкото е възможно по-голям брой хора. А според друга - от инструкциите би трябвало да се търсят инициативи, които освен че ще окажат по-масово въздействие, но ще са и с по-дълготраен ефект^[7]. Такива за йезуитите и до днес си остават училищата. Честото причастяване обаче постига нещо подобно - то не само събира регулярно вярващите, но и създава предпоставките за едновременното достигане на желаното послание до всеки един в общността. Вероятно допълнително влияние е оказвал и страхът от възможността да бъдеш изключен от общение при изразяването на несъгласие с някои от проповядваните възгледи. С други думи за “Обществото на Иисус” въвеждането на практиката на често причастяване е била освен стремеж за реформиране на църковния живот, по-скоро един много добре обмислен метод за налагане на своята власт и контрол над обществото.

Игнацио Лойола е първият, който търси официалното признаване и узаконяване на тази практика, залегнала включително в неговите “Духовни упражнения” - основното му произведение и наръчна книга за всеки йезуит, както и в самия Устав на Ордена. През 1540 г. Пиер Льофевр помага на Лойола в Парма да пренапишат статиите на Устава, засягащи повишеното приемане на св. Причастие^[8]. През същата година, само няколко седмици преди одобрението на Ордена от папа Пий III, Лойола пише писмо до жителите на родния си град, призовавайки ги да основат братство, което да ги задължи да се изповядват и причастяват всеки месец. Подобно е било вече съществуващото по това време “Братство на св. Тайни”, създадено от доминиканеца Томазо Стела в църквата “Санта Мария Сопра Минерва” в Рим през 1539 г. на което Лойола е бил един от първите членове^[9].

В друго писмо от 15 ноември 1543, написано от Рим до бенедиктинската монахиня Тереза Рехадела в Барселона, Лойола пише вече за ежедневно причастяване: “Що се отнася до ежедневното причастяване, ще припомним, че в ранната Църква всички са го приемали ежедневно и че до настоящото време няма декрет на св. Майка-църква, нито възражение от теолозите-схоластици срещу приемащия причастие всеки ден, стига ревността му да го подтиква към това. Дори ако индикациите не са толкова добри или склонността на душата толкова пълна, свидетелството, към което можем да се отнесем е нашата съвест. Имам предвид, че е законно за Вас в Господа, освен ако нямате някакви явни смъртни грехове, щом смятате, че душата Ви има нужда от помощ и е възпламенена от любов към нашия Създател и Господ, и приемате причастието с такова разположение, намирайки тази духовна храна да Ви успокоява, поддържа, утвърждава и запазва за по-голямо служение, благодарение и слава на Бога - тогава Вие можете без съмнение да се причастявате ежедневно и всъщност би било по-добре за Вас да постъпвате така”^[10].

До този момент всички усилия на Игнацио Лойола за налагане на по-често причастяване остават с неофициален характер. Именно тогава обаче се свиква най-значимият за епохата събор в Тренто (Италия), който бележи началото на римокатолическата Контрареформация и без всякакво съмнение е силно повлиян от йезуитите, включително по въпроса за начина на причастяване, тъй като сред водещите богослови на събора са и двама от самите основоположници на Ордена - Алфонс Салмерон и Диего Лайнес.

Съборът в Тренто, известен още като Тридентски събор (1545-1563 г.), XIX-ти Вселенски за римокатолиците, бива свикан за да прекара ясна разграничителна линия между римокатолическото и реформаторското учение за първородния грях, благодатта, спасението, Евхаристията, тайнствата, църковната власт и т.н. През 1551 г. на 2-ри заседателен период, 13 сесия бива приет “Декретът за Евхаристията”, постановяващ, че всички, носещи християнско име, съзнаващи безграничната любов на нашия Господ Иисус Христос, трябва да вярват и да почитат св. Тайнство на Неговото Тяло и Кръв с такова постоянство и твърдост на вярата, с такова благочестие и благоговение, че “да са в състояние често да приемат този свръхестесвен хляб”. Съгласно глава VIII: “Нека вярващите не считат за достатъчно да приемат Господнето Тяло само веднъж в годината, но да смятат, че причастието би трябвало да бъде по-често”^[11]. Въпросът дали е препоръчително причастяването да бъде месечно, седмично или ежедневно бил оставен без да се определя универсално правило.

Следва да се отбележи, че докато в момента няма ясно становище за честотата на причастяване общовалидно за цялата Православната Църква и съществуват големи различия между отделните поместни Църкви, между отделните епархии в границите на всяка една от тях, между отделните храмове в един и същ град, а много пъти дори между отделните свещеници, служещи в един храм, то първото такова решение с най-висок статут за римокатолицизма е отпреди почти 500 години. По този начин не само бил утвърден йезуитският възглед за необходимостта от колкото се може по-често приемане на св. Тайни, но също така Игнацио Лойола получил пълната власт, от която се нуждаел, за да пропагандира официално и безпрепятствено тази практика в такъв мащаб, какъвто позволявали ресурсите на Ордена.

Първата стъпка, която предпрема Лойола, била да възложи на взелия участие на Тридентския събор Алфонс Салмерон да състави трактат на тази тема, даващ отговор на опониращите срещу налагането на промените в честотата на причастяване. Това е първият от множеството такива трактати, издадени в следващите триста години. До началото на XX в. са известни имената на над 220 йезуитски автори, писали по една или няколко книги за Евхаристията, като 16 от тях са посветили трудовете си изключително на проблема за честото причастяване. Когато Салмерон завършва произведението си, в което събира главните свидетелства на св. Отци по разглеждания въпрос, той веднага го изпраща в Рим, а Лойола на свой ред го препраща до останалите членове на Ордена. Така практиката продължава да се разпространява. През 1551 г. Никола Бобадиля пише кратък труд по повод въпроса на някой си Вирджилио Цингуино „Дали духовникът може да откаже причастие?” и еднозначно дава отрицателен отговор, проповядвайки ежедневно причастяване^[12]. Същевременно Бонсеньоре Качагуера популяризира новата практика в Палермо, Неапол и Рим, която навлиза и в ордените на тецианци и капуцини^[13]. По това време Лойола стига до извода, че е необходима по-сериозна богословска аргументация и се обръща към друг йезуитски богослов – Кристобал де Мадрид, чиято „Книга за честото приемане на най-светите Евхаристийни Тайни” бива отпечатана в Неапол през 1556 г.^[14]. В нея той се опитва да докаже, че добродетелта и благочестието са били изисквани от св. Отци като нещо полезно, но не абсолютно задължително преди причастие, понеже те се придобиват именно чрез него. Достатъчно е да нямаш смъртни грехове и можеш да пристъпваш с вяра в неизчерпаемото Божие милосърдие всяка седмица. Макар да предизвиква буря от протести срещу причастяващите се еженеделно, книжката на де Мадрид от около деветдесет страници се превръща в едно от допълненията към „Духовните упражнения на Лойола”.

През 1563 г. Жан Льони създава в Римския колеж  „Когрегацията на Благовещение”, чиито членове се изповядвали ежеседмично и приемали причастие най-малко веднъж в месеца. Това се превръща в модел на йезуитите и за останалите училища, съгласно концепцията им за оказване на предпочитание на такива начинания, които са с по-широко влияние и дълга продължителност. През 1574 г. същото се случва в колежа в Милано, а в периода 1593-1648 г. се създават и се спонсорират от Рим още шест различни конгрегации от този тип^[15]. От друга страна 20 години след смъртта на Лойола Джовани Телиер създава и първото братство, обгрижващо затворите, чрез което там започва установяването на ежемесечно причастяване^[16].

Към края на XVI в. се отпечатват още два трактата по разглеждания въпрос. Първият са издадените през 1598 г. „Размишления за по-честото причастяване със св. Тайни” на аскетическия йезуитски писател Фулвио Андрозио от около 400 страници, преведени почти веднага на няколко езика, където той подчертава необходимостта от правилно разположение при пристъпване към евхаристийните Тайни и посочва единайсет мотива за по-често причастяване, свеждащи се основно към първите два: 1. за да се съединяваме по-често с Бога; 2. за да лекуваме чрез това тайнство като с лекарство болестите на душата си^[17]. През същата 1598 г. излиза и трактатът „За честото причастяване” на Роберт Белармин – италиански йезуит и кардинал, една от водещите фигури на Контрареформацията. Според него по този начин се постига силен успех в духовния живот, но което е по-важно, той бил убеден, че тази практика е единственият, най-сигурен и непровалим път за реформиране на римокатолицизма. Ето защо той настоявал за ежедневното приемане на св. Причастие.

Каква била реакцията на духовенството?

През 1569 г. епископът на Пиаченца (Италия) повдига въпроса дали изповедникът има власт да позволи често причастяване, след което директно издал заповед никой в диоцеза му да не се причастява по-често от девет дни. Две десетилетия по-късно епископът на Бресция (Италия) също се опитал да ограничи вярващите до приемане на причастие не повече от три пъти седмично, но се оказал неспособен да се справи със ситуацията и апелирал към св. Престол с искане да бъде намерено официално решение на проблема: „Честото причастяване стана толкова обичайно през последните няколко години в Бресция, че миряните – обикновените хора и дори семейните, с една дума хора, чиито умове са напълно заети с нещата от този свят, недоволни от ежеседмичното причастяване дръзват да го приемат всеки ден. В резултат от тази практика благоговението в част от тези, които се причастяват е намаляло, а от друга страна мнозина са скандализирани да видят женени мъже, търговци и други, за които се знае, че нямат особено религиозно благочестие, да пристъпват ежедневно към св. Олтар”. Той споделя, че е опитал по няколко начина да изцери злото, като предложил причастяването да е разрешено в няколко дни от седмицата (средите и петъците) и накрая пита: „Може ли епископът с оглед декретите на Тридентския събор да определи св. Причастие да бъде разрешено само в установени дни, за да бъде избегната злоупотребата с ежедневното приемане на св. Евхаристийни Тайни?”.

Официалният отговор от Конгрегацията по делата на духовенството от 24 януари 1587 г. е второто становище, което остава не по-малко значимо за римокатолическата каноническа история от решенията на събора в Тренто. Този документ отначало похвалва епископа на Бресция за стремежа му да опази честта на св. Тайнство, но после категорично отхвърля въвежданата от него дисциплина, като го насърчава съгласно декретите на Тридентския събор да окуражава вярващите да се причастяват възможно по-често, подтиквайки ги обаче към по-гореща подготовка. Определянето на честотата бива оставено на преценката на изповедника^[18].

През първата половина на XVII в., следвайки вече написаното от Салмерон, де Мадрид и Андрозио се появяват още няколко трактата.

От 1607 г. е „Инструкцията за свещениците” на картузианеца Антонио де Молина, където се пояснява разбирането на автора, че е светоотеческо учение щом някой не съзнава да има смъртен грях или има такъв, но го изповяда, понасяйки епитимия с желанието да се поправи, тогава да се причастява спокойно^[19].

През 1611 г. в Мадрид се издава трудът „Memorial compostelano” на бенедиктинеца Педро Марзиля, получил йезуитско образование и поради това възприел схващането, че всички християни трябва да се причастяват колкото се може по-често. Творбата му бива представена на австрийския принц Максилиян като отговор на анономния опит да се прекрати практиката на често т.е. ежедневно или през повечето дни на седмицата причастяване на миряните.

През 1619 г. отново в Мадрид излиза и „Апологията на честото причастяване” на францисканеца Хосе де Санта Мария^[20].

По същото време обаче започва и истинската, организирана опозиция на налаганите нововъведения, основно в лицето на янсенизма, който още с възникването си се противопоставя на догматическото и аскетическото учение на йезуитите за благодатта, морала, привързаността към папата, в това число и на принципите за честото причастяване. Янсений е човек, на когото било отказано да се присъедини към „Обществото на Иисус” и остава негов враг завинаги. Така през 1622 г. той осмива Игнацио Лойола при канонизирането му, през 1624 г. и 1626 г. на два пъти отива в Испания, за да предотврати откриването на йезуитския университет в Мадрид, а от 1627 г. започва словесна война срещу Ордена, продължаваща и до ден днешен^[21].

Основната роля в борбата против честото причастяване обаче се дължи не на него, а на Антоан Арно – възпитаник на небезизвестния абат янсенит Сен Сиран. Където Янсений се оказва спекулативен, там Арно е повече практичен, но също толкова непримирим спрямо йезуитите, колкото него. През 1643 г. той написва монументалния си труд „За честото причастяване”^[22], съдържащ около 700 страници, към който бил проявен такъв интерес от страна на противниците на разглежданата практика, страдащи по това време от липсата на достатъчно аргументи на фона на множеството йезуитски трактати, че първото издание било изчерпано само за няколко дни. След шест месеца се наложило да го преиздават за четвърти път, а към средата на XVIII в. в Лион се стигнало до единадесето преиздаване. Книгата била приета положително от клира, особено висшия, и представена на света с писма от 15 епископи и 21 доктори по богословие. Историята на написването й е добре документирана. Повод за това става срещата на две дами от висшите аристократически кръгове на парижкото общество – принцеса Ан дьо Гемен, която се изповядвала при Сен Сиран и маркиза Мадлен дьо Сабл, с духовник йезуит. След спор за достойнството на изповедниците си маркиза дьо Сабл убедила своя о. Сезмезон да напише на хартия какви са предимствата на честото причастяване и той направил извадка от издадената няколко десетилетия по-рано работа на Антонио де Молина. Когато Сен Сиран получил за мнение написания труд го препратил на 30 годишния Арно, окуражавайки го да опровергае застъпените там възгледи.

В „За честото причастяване” Антоан Арно настоява йезуитите да проявяват последователност и щом искат завръщане към древната практика на често причастяване, тогава да върнат и съпровождалата я система на древните епитимии. Ако първата част на този труд разглежда учението на св. Отци, а третата ревизира подготовката за причастие, то втората представлява обширна дисертация за пенетенциалната система на ранната Църква. Никъде обаче Арно не казва, че се стреми да изобличи честотата на причастяване, дори напротив – където Сезмезон посочва, че св. Отци говорят за често причастяване, там и Арно неизменно се съгласява, но силно подчертава, че е задължително причастяващият се да пристъпи с едно точно определено вътрешно разположение, което трябва да бъде изисквано, за да бъде причастието спасително. Именно това обаче прави честотата трудно постижима^[23].

Доколко е успял Арно ясно проличава от свидетелството на неговия съвременник йезуита Винсент де Пол: „Вече не виждаме хора да се причастяват често, както го правеха преди, дори и на Великден. Няколко енорийски свещеници тук в Париж се оплакват, че има много по-малко причастници от предишните години. В „Св. Сулпиция” има с 3 000 по-малко, а енорийските свещеници на „Сен Никола дю Шардоне” казват, че има над 1 500 непричастили се. Същото е при останалите. Едва може да се види в църквите някой или малцина да отиват за св. Причастие в първата неделя на месеца или на празници, освен малкото йезуити”^[24].

Поради всичко това става напълно разбираема гневната реакция от страна на „Обществото на Иисус”, което всячески се опитва да докаже колко е опасен Арно, щом смята, че Римокатолическата църква е в грешка поради покайната си разслабеност, при положение, че този начин на по-често причастяване е одобрен в цяла Европа от папата и епископите, и би било непоправима слепота пред всеобщата практика на целия свят да се предпочитат идеите на един млад човек без опит в духовното ръководство на душите. Макар за да не бъдат засегнати някои епископи, Рим да не осъжда Арно, необходимите мерки биват предприети от френското правителство. Лошо разположената към янсенизма кралица Ана заповядва Арно да даде публичен отговор за учението си в Рим, но среща съпротива от страна на парламента, апелиращ за галиканската си свобода и на Сорбоната, протестираща срещу несправедливостта към един от професорите си. Тогава йезуитите оказват натиск върху кралицата и премиера кардинал Мазарини и на 14 март 1644 г. Антоан Арно се предава на съда на Римската курия и папата.

Същевременно епископите, които до този момент го поддържали и осъзнали, че се подкопава авторитета им, с общо писмо месец по-късно застават твърдо срещу йезуитите: „Някои хора са установили принципи опасни за папската и епископската власт, превръщайки използването на тайнствата в опасна злоупотреба и вместо да приложат истинските лекарства за изцеление на нравствените болести налагат разслабления и снизхождения. Когато епископите предлагат лечение на тези болести, въпросните хора имат наглостта да говорят неуважително за тях от амвона. Това се случва особено във връзка с книгата за честото причастяване”. Така Арно избягва съда и Папският престол осъжда учението му чак след половин век, когато папа Александър III поставя под забрана 31 янсенитски положения, осем от които пряко насочени срещу учението на Арно против честото причастяване.

И докато във Франция се появява янсенизмът, който усилено противодейства на тази практика, то в Испания тя дотолкова се утвърждава, че на места придобива напълно екстремен характер. Така е например при Хуан де Вега, който през 1659 г. публикува „Апологетичен, нравствен и схоластичен отговор за честата употреба на тайната изповед и за необходимите неща, за които трябва да бъде даван съвет, както при честото приемане на това тайнство, така и при св. Причастие”. Макар той да поддържа Салмерон, но отива далеч отвъд самите йезуити – според него: „Може, понеже няма закон, който да забранява”^[25].

следваща >>

Бележки:

^[1] курсивът в текста е мой, бел. авт.

^[2] Финладски, Павел Архиеп., Нашата литургия, София, 2005, с. 83.

^[3] Concilium Lateranense IV, COD, p. 245.

^[4] Aquinas, Thomas, Summa Theol., III, Q. Ixxx, a.1, ed. J.P.Migne (Paris 1861), 4:807.

^[5] Bonaventure, Doctores seraphici S.Bonaventurae opera omnia, vols. 1-4, Commentaria in quatuor libros sententiarum Magistri Petri Lombardi (Quarachi: Colegii S.Bonaventurae, 1882-1889), pp. 4:295-297.

^[6] O’Malley, John W., The First Jesuits, Harvard College, 1993, p. 152.

^[7] ConsSJComm [622 d,e,f;623 g].

^[8] “Оrdine et aiauto di persevere nella vera vita christiana et spirituale”, Monumenta Historica Societatis Iesu (MHSI): Fabri Monumenta, 48:39-43.

^[9] Fontana, V. M., Monumenta domenicana, Rome, 1675, p. 459.

^[10] Loyola, Ignatius, The Spiritual Exercises and Selected Works, New Jersey, 1991, pp. 340-341.

^[11] The Council of Trent, The canons and decrees of the sacred
and oecumenical Council of Trent, Ed. and trans. J. Waterworth, London: Dolman, 1848, p. 83 <http://history.hanover.edu/texts/trent/ct13.html>

^[12] O’Malley, John W., op. cit., p. 155.

^[13] ibid., p. 150.

^[14] De Madrid, Cristobal, De frequenti usus sanctissimi sacramenti Evharistiae, Rome, 1557 <http://books.google.bg/books?id=eYZQAAAAcAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false>

^[15] Conffraternities & Catholic Reform in Italy, France, & Spain (Sixteenth Century Essays & Studies), vol. 44, Eds. Donnelly, John P., Maher, Michael W., Kirksville, MO, Thomas Jeferson University Press,  1999, pp. 80-81.

^[16] Paglia, Vincenzo, “Vita religiosa nella confraternita della pieta dei carcerati, sec. XVI-XVII”, Ricerche per la Storia Rilegiosa di Roma, 2 (1978), pp. 89-90.

^[17] Androzzi, Fulvio, Certaine Devout Considerations of Frequentig the blessed Sacrament: Meditations upon the Passion, Scolar Press, 1606.

^[18] Dogherty, Joseph, From Altar-Throne to Table: The Campaigne for Frequent Holy Communion in the Catholic Church, Scarecrowpress, Inc., 2010, pp. 67-68.

^[19] Dogherty, Joseph, op. cit., p. 9;see also: De Molina, Antonio, Instruccion de Sacerdotes, Barselona, 1610 <http://books.google.bg/books?id=dGZKAAAAcAAJ&pg=PA6&lpg=PA6&dq=antonio+de+molina+instruction+de+sacerdotes&source=bl&ots=_cuGqP4QOa&sig=4q-FKlX0rNFKDy3AfeT3fQR_XBI&hl=bg&sa=X&ei=HGNbUK3qLMTIswa4joDwDg&ved=0CEAQ6AEwAw#v=onepage&q=antonio%20de%20molina%20instruction%20de%20sacerdotes&f=false>

^[20] De Santa Maria, Jose, Apologia de la frecuencia de la sagrada communion, Madrid, 1619.

^[21] Von Pastor, Ludwig, The History of the Popes, London, 1938, p. 152.

^[22] Arnauld, Antoine, De la frequente communion, Paris, 1643: <http://fr.wikisource.org/wiki/De_la_fr%C3%A9quente_Communion...>

^[23] Hardon, John A Fr.., S.J., American Religious Life in Historical Perspective, ch. 6, “The Euharist”, <http://www.therealpresence.org/archives/Religious_Life/Religious_Life_044.htm>

^[24] Abercrombie, Nigel, The Origins of Jansenism, Oxford, 1936, p. 204.

^[25] Ferreres, Juan B. Fr., S.J., The Decree on Daily Communion, A Historical Skech and Commentars: <http://archive.org/stream/thedecreeondaily00ferruoft/thedecreeondaily00ferruoft_djvu.txt>