Митрополит Антоний (Храповицки) - в света Алексей Павлович Храповицки (1863-1936) – крупен руски богослов-модернист, основател на „нравствения монизъм”.

Адогматическите възгледи в стил „философия на живота” се оформят у митр. Антоний под влияние на „почвеничеството” на Ф. М. Достоевски, славянофилското учение за Църквата и пантеистическите мисли на В. С. Соловьов.

Присъствал на публичните изяви на Достоевски на литературните вечеринки в Санкт Петербург. Митр. Антоний пише за Достоевски в одобрение на неговия светски мистицизъм: Той гледа в бъдещето светло и радостно и питае неудържима и непоколебима надежда, че не само в бъдещия живот, но и във формите на живота, който ни окръжава, при наличието на намиращите се в нас нравствени съкровища, настъпва общо възраждане, подобно на това, което някога донесло на земята християнството през първи век.

Митр. Антоний изучава също трудовете на В. С. Соловьов, слуша неговите лекции в Санкт Петербург през 1886 г. лично се запознава с него. По думите на официалния му биограф „основните идеи в учението на Соловьов, изложени в неговите първи трудове, били твърде близки на владика Антоний. Самият митр. Антоний пише: „Аз много пъти се срещах с В. С. Соловьов в периода от 1886 до 1895, а и след това до неговата смърт не прекъснах познанството си с него”. Особено ласкаво митр. Антоний се изказва за фундаменталния модернистки труд на Соловьов „Оправдание на доброто”.

Храповицки изразява съжаление, че в Санкт-Петербургската Духовна Академия не предоставили философската катедра на Соловьов, за да може да развращава студентите.

През 1881 г. митрополит Антоний постъпил в същата (СПбДА), където се сближил с бъдещия еп. Михаил Грибановски. В трети курс под ръководството на А. Е. Светилин пристъпва към написването на съчинението „Психологически данни в полза на свободата на волята и нравствената отговорност”. Тук за пръв път се среща монистичната идея за „единното естество”, което въпреки учението на Църквата, според митрополита било „разсечено от злото на множество самозатворени в себе си егоизми”. Затова и спасението се разбира от митрополита като отказ от егоизма в името на любовта. Религиозната вяра, според него, е такъв способ на познание, както и всички останали, но в него участва „пълнотата на душата” и затова религията трябва да познава всички явления в света в тяхната пълнота. Всички тези идеи митрополит Антоний възприема от В. С. Соловьов.

Още в тези ранни години митр. Антоний отхвърля учението на Свещеното Писание за Изкуплението и Христовата Жертва, твърдейки, че Православното догматическо богословие от XVIII-XIX вв. го било заимствало от католиците и протестантите. В частност той абсурдно и антиисторично твърди, че св. Филарет Московски се намирал „под схоластично влияние, оформено на базата на католически и протестантски идеи, възникнали на основата на римската философия”.

Кандидат на богословието.

През 1885 г. приема монашеско пострижение, ръкоположен е за иеродякон, после за иеромонах, оставен в СПбДА като професорски стипендиант и назначен за подинспектор. През 1886/87 г. преподава Омилетика, Литургика и Църковно право в Холмската семинария. През 1887 г. е назначен за преподавател в СПбДА. През 1887-1889 гг. е изпълняващ длъжността доцент, а след това - доцент в катедрата по Свещено Писание на Стария Завет. От 1889 г. изпълнява длъжността инспектор на СПбДА. Тук един от числото на неговите ученици е митр. Сергий Страгородски, който възприема от митр. Антоний идеите на „нравствения монизъм”.

През 1887 г. започва работа по разрушаването на православната проповед, която работа продължил през целия си живот. По-конкретно смятал, че „християнската проповед никога не е била само обективно предаване на догматите и заповедите помимо вътрешното участие на душата на проповедника... Такава била преди всичко проповедта на Спасителя Христос”. Въпреки очевидното свидетелство на Писанието митр. Антоний твърди, че Господ „не излагал някакво определено учение, но поучавал, убеждавал и действал не толкова с убедителността на Своето учение, а чрез личната Си любов към хората, чрез личната Си убеденост” (!). На това основание митр. Антоний съветва „повече да се обръщаме към живота, повече да се стараем просто да привлечем хората към истинското християнство, а не да постигаме пълно съвършенство. И да отделяме за догматите незначително място в проповедите”.

През 1888 г. за разширеното си и преработено кандидатско съчинение е възведен в научна степен магистър по богословие.

През 1890 г. е назначен за ректор на Санкт-Петербургската семинария и възведен в сан архимандрит. През 1891 г. (на 27-годишна възраст) става ректор на Московската Духовна Академия. По думите на о. Киприян Керн, в историята на руската духовна школа митр. Антоний завинаги ще остане освободителят от умъртвяващата схоластика на Макарий и Филарет.

През 1893/94 г. митр. Антоний тясно си сътрудничи с бъдещия митр. Сергий Страгородски в разрушаването на Православното учение за спасението. Именно митр. Антоний подтиква архим. Сергий да издаде и защити като магистърска дисертация съчинението „Православното учение за спасението” (1895).

В годините на ректорството на митр. Антоний в МДА Н. Грот го запознава с Л. Н. Толстой. Митр. Антоний смята аморалиста Л. Н. Толстой за „талантлив ревнител за изправянето на обществените нрави”! След отлъчването на Толстой от Църквата, митр. Антоний се позовава на „искрено изразената от него мисъл за дълбокото падение на руското общество”, която била изразена в пиесата „Плодовете на просвещението”. Отричането от Л. Н. Толстой на основните догмати на християнството митр. Антоний оправдава с това, че „никой още не е постигал учението на Христос в съвършенство... Цели исторически епохи, цели велики народности разработили (евангелската истина) далеч не в цялата й пълнота, а само част от нея”. Като заслуга на Л. Н. Толстой митр. Антоний вменява и това, че той се бил запознал с християнското учение „достатъчно подробно и не би ни лишил от надеждата, че може да усвои цялото евангелско учение, ако не бе починал скоропостижно в Астапово”.

Подходът на митр. Антоний към пострижението на студенти довел до конфликт с московския митрополит Сергий Ляпидевски. Митр. Сергий смятал, че не бива да се постригват за монаси кандидати под 30 години, а в същото време средната възраст на випускниците в Духовната академия била 23-24 г. Конфликтът станал причина за преместването на митр. Антоний в Казан на длъжността ректор на Казанската Духовна академия (1895).

Там той се сближил с В. И. Несмелов, който съставил свой самостоятелен вариант на „нравствения монизъм”.

През 1897 г. е хиротонисан за епископ Чебоксарски, викарий на Казанската епархия, а от 1 март 1899 г. става първи викарий с титул епископ Чистополски.

На 14 юли 1900 г. е преместен на Уфимската и Мензелинска катедра. На 22 април 1902 г. е назначен на Волинската и Житомирска катедра.

От 1906 г. е архиепископ. От март до декември 1906 г. митр. Антоний бил член на Предсъборното присъствие при Светейшия Синод, където бил председател на VІ отдел „По делата на вярата: за единоверието, старообрядчеството и други въпроси на вярата”, тъй като смятал единоверието за важна част от мисионерската дейност.

През 1906-1907 гг. митр. Антоний бил член на Държавния Съвет. Във връзка с негово изявление на 4 май в Държавния Съвет, твърдял, че бил оклеветен и никога не се е изказвал в защита на смъртното наказание.

През 1909 г. в писмо до П. Б. Струве приветства излизането на сборника «Вехи»: „Ние не знаем от какво да се възхищаваме повече: от научността или от разумността на Вашите доводи, или от любящия глас на Вашето обръщение към инакомислещите, или от Вашата вяра в силата на човешката съвест дори у тези, които я отричат и на теория и на практика, или накрая от Вашата суворовска храброст, Вашето възторжено мъжество, с което Вие подобно на повярвалия Савел се обръщате към своите събратя по отминалото лъжовно увлечение”.

В известното си писмо до Н. А. Бердяев (1909 г.) митр. Антоний се разграничава от патриотизма на К. Н. Леонтиев, Катков и Победоносцев, противопоставяйки срещу това „патриотизма” на Хомяков, Киреевски и Достоевски. Съвсем произволно приписвал на първите, че на тях им е „скъпо Православието, не защото то е Божествената Истина, донесена на земята от Спасителя на света, а защото то се явява основната и най-благородна опора на руската държавност”. За себе си митр. Антоний казва, че „никой не би наредил в числото на моите най-важни интереси иудофобството или достоуважаемия Съюз на руския народ.

Както митр. Антоний твърди в това писмо, по въпроса за евреите той се е изказвал само като критика против погромите и подготвя издаването на идиш на статията „Еврейският въпрос и Библията”. През 1903 г. произнася известната си проповед в деня на Жените мироносици, където призовава „да видим предаността на иудеите на своя закон, пазенето на съботата, верността към жените им, трудолюбието, любовта към децата, да видим тяхното послушание. И сред евреите има развратници, но те били се научили на това „от европейските и руските нихилисти”.

„Да, - пише митр. Антоний, - трябва да уважаваме евреите-караими и евреите-талмудисти, но горко и на нас и на самите евреи от евреите-нихилисти. Той увещавал евреите да не заимстват западни идеи.

Въобще в духа на „почвеничеството” митр. Антоний смятал, че за патриота е необходимо да съчетае национализма, тоест любовта преимуществено към своя народ, с космополитизма, тоест либералната любов към „цялото човечество”. Митр. Антоний не се поколебал да припише това невъзможно съчетание на Самия Спасител, за Когото дръзко пише: „Спасителят също бил еврейски патриот и Неговото учение не изключвало любовта преимуществено към отечеството и своя народ, но заповядал такава любов да бъде съединена с любов към цялото човечество.

В тези години митр. Антоний учи, че задгробната участ на мъртвите е разкриване на тяхната вътрешна настроеност: „Добрите хора безпрепятствено ще се развиват в блажено общение с Бога, а злата настроеност в пакибитието ще представлява вечно развитие на злото”. Тоест митр. Антоний твърди, че и след Страшния съд ще остане място за „развитие на злото” при това „вечно”!

През юли 1908 г. митр. Антоний председателства Четвъртия Всеруски мисионерски конгрес в Киев, а през януари 1912 г. – Първия Всеруски единоверчески конгрес. През 1911 г. излиза второто издание на неговите съчинения, а на 14 юни същата година „предвид научните достойнства на съчиненията” бил удостоен от съвета на Казанската Духовна академия с научната степен доктор на богословието.

От 1912 до 1916 г. като член на Светейшия Синод дейно участва в подготовката на Поместния събор. През 1912-1913 гг. митр. Антоний участва в работата на Предсъборното съвещание, посветено на въпроса за възстановяване на Патриаршеската институция.

В продължение на много години води кореспонденция с о. Павел Флоренски. През 1914 г. дава положителна оценка на откровено еретическата дисертация на о. Павел Флоренски, публикувана под название „Стълб и крепило на истината. Опит за православна теодицея в дванадесет писма”.

През 1916 г. митр. Антоний, като управляващ Харковската епархия, не допуска до печат в харковското списание „Вяра и разум” критична статия, съдържаща осъждане на ереста на о. П. Флоренски, написана от един влиятелен иерарх.

На 19 май 1914 г. бил назначен на Харковската и Ахтирската катедра.

На 16 март 1917 г. приветства отмяната на смъртното наказание от Временното правителство, наричайки това високохристиянска мярка.

На 1 май 1917 г. е уволнен от катедрата, като му е определено местожителство във Валаамския манастир, където пише своето основно съчинение „Догматът за Изкуплението”, в което излага учението на „нравствения монизъм”.

През 1917 г. отново е избран за архиепископ Харковски и Ахтирски.

Митр. Антоний участва в Поместния Събор на РПЦ през 1917-1918 гг. При избора на кандидатите за патриаршеския престол митр. Антоний получил най-голям брой гласове - 159.

На 28 ноември 1917 г. е възведен в сан митрополит, на 7 декември е избран за член на Свещения Синод.

През май 1918 г. митр. Антоний е избран на Киевската катедра. Тогава при правителството на гетмана Скоропадски, разрешава в центъра на Киев да бъде отслужен молебен за анатемосания поради измяна гетман Мазепа. По думите на официалния му биограф, митр. Антоний „ценял Мазепа за неговата църковноправославна народна дейност и не съчувствал на Петър І за антиканоническите и антицърковни реформи в Русия”.

Митр. Антоний изпраща на св. патриарх Тихон телеграма с ходатайство за съборно снемане на отлъчването от гетман Иван Мазепа, тъй като Мазепа бил отлъчен не заради престъпление против вярата и Църквата, а за престъпление от държавен характер (измяна на царя), освен това Мазепа обичал Православната църква и й бил предан и от него били построени много храмове и манастири. Отговорено му било, че Събранието на архипастирите во главе с Патриарха не може да благослови такова деяние.

През декември 1918 г. по разпореждане на правителството на С. Петлюра митр. Антоний бил арестуван заедно с архиеп. Евлогий Георгиевски. Като причина за ареста архиереите, признаващи както гетмановското правителство, така и петлюровската директория, смятали своето противодействие на плановете за обявяване на автокефалия на Украинската Църква. Петлюровците държали затворниците в униатския манастир в Бучач. През пролетта на 1919 г. арестуваните били преместени в католически манастир близо до Краков. През лятото на 1919 г. митр. Антоний и архиеп. Евлогий били освободени при посредничеството на френската военна мисия. Известно време митр. Антоний прекарва в Лвов, където се ползва от гостоприемството на униатския митр. Андрей Шептицки.

През 1919 г. митр. Антоний бил избран за председател на Временното висше църковно управление на югоизтока на Русия (ВВЦУ). През ноември 1920 г. напуска Русия и заминава за Константинопол.

Той смятал, че задграничната дейност на ВЦУ трябва да бъде прекратена като неканонична и руското паство да се предостави на грижите на поместните църкви, но независимо от това се съгласил да оглави ВЦУ зад граница.

През април 1921 г. заминава за Германия, където взема участие в конгреса на руските монархисти в Бад Райхенхале (Бавария). Избран е за почетен председател на Висшия монархически съвет.

От 21 ноември до 2 декември 1921 г. председателства Първия Общ Задграничен Събор в Сремски Карловци. Съборът приел възвание за възвръщане на престола на цар от династията Романови и обръщение към Генуезката конференция с призив за борба срещу болшевиките. По думите на митр. Антоний той бил само „изпълнител на приетите при това не по моя инициатива постановления от Събора. Възванието за възстановяване на династията Романови било инициирано от „монархическите кръгове на Събора; посланието до Генуезката конференция било прието по инициатива на архиеп. Анастасий. Не съм бил инициатор нито в единия, нито в другия случай”.

На 2 септември 1922 г. Архиерейският Събор на РПЦЗ излязъл с решение за премахването на ВЦУ, но вместо него учредил Временния Свещен Архиерейски Синод на РПЗЦ. Митр. Антоний възглавил Архиерейския Синод.

През 1924 г. бил публикуван „Опит за християнски православен катехизис”, написан от митр. Анторий през 1919 г. Както пише архиеп. Теофан Полтавски „катехизисът на митр. Антоний не се отличава с точност, а в някои въпроси дори отстъпва от догматическото учение на Православната Църква. Това се отнася най-вече за неговото догматическо учение за Изкуплението... Отхвърляйки общоприетото учение за спасението на човешкия род чрез изкупителната жертва на Голгота, митр. Антоний създава своя собствена теория за спасението на човешкия род чрез състрадателната любов на Спасителя Христос чрез посредството на единното човешко естество.

По думите на архиеп. Теофан митр. Антоний „предлага ново учение за първородния грях, което всъщност почти напълно унищожава Православното църковно учение за първородния грях”. В своя катехизис митр. Антоний, в частност твърди, че хората грешат, защото Бог ги е обложил с греховна природа. Той пише: „Знаейки отнапред, че всеки от нас ще прояви Адамовото своеволие, Бог при нашето рождение ни облага с болна, смъртна и паднала природа, тоест с природа снабдена с греховни наклонности, от които ние познаваме нашето нищожество и се смиряваме. Дори младенците... са обложени с паднала греховна природа, явявайки се на света, съгласно Божието предзнание, потомци на падналия Адам.

Катехизисът на митр. Антоний бил приет с възторг както от неговите ученици и последователи, така и от митр. Евлогий Георгиевски, който пише: „Спаси Господи за катехизиса! С неговото съдържание аз съм запознат още от 1919 г. от ръкописа, който Вие ми четяхте по време на престоя ни в манастира. Разбира се, разграничаването от схоластиката и новото, а всъщност древното светоотеческо освещаване на православното учение сега са ценни повече от всякога и катехизисът трябва незабавно да бъде въведен като учебник в нашите руски задгранични учебни заведения. Това е голям и прекрасен подарък и за учителите, и за учениците”.

Поддръжниците на митр. Антоний  предлагали да се замени в преподаването Пространният Християнски Катехизис на Източно-Православната Църква с „Опитът за катехизис” на митр. Антоний. През 1925 г. Архиерейският Синод на РПЦЗ приел решение за тази замяна. Един месец след протестите на архиеп. Теофан Полтавски и еп. Серафим Соболев, това решение бива отменено. Това не прекратило пропагандата на „нравствения монизъм” в средите на руската емиграция. След две години митр. Антоний се обърнал към архиеп. Теофан с писмо, в което молел той повече да не взема участие в заседанията на Синода и се сдобил с отстраняването му от работата на Синода.

По това време митр. Антоний изразява поддръжката си за новосъздадения Парижки богословски институт, независимо от това, че той бил осъден от РПЗЦ като модернистко и икуменическо учебно заведение. Митр. Антоний благословя учредяването на този институт и дори чете лекции там, за което получава благодарностите на митр. Евлогий Георгиевски: „Аз съм дълбоко признателен на Ваше Преосвещенство за доброжелателното отношение към моето начинание”. По думите на митр. Евлогий „лично митр. Антоний се отнасял благожелателно към института, особено след като лично се запознал с работата в него през 1926 г., отбелязвайки това в частни беседи и в печата”.

Независимо от осъждането на американската организация YMCA от Събора на РПЦЗ като явно масонска и антихристиянска, митр. Антоний нееднократно благославя това движение, като нещо във висша степен полезно. Митр. Антоний сам публикува свои трудове в издателството YMCA PRESS, защото по неговите собствени думи „никаква антиправославна пропаганда там той не срещал в последните 4-5 години, нито в изданията на Обществото, нито в субсидирания от него Парижки богословски институт. Дейците на YMCA Густав Кулман и Доналд Лаури митр. Антоний обявил за „приятели на Православната Църква и вяра, чието влияние върху руските студенти нас само може да ни радва”.

През 1925 г. заедно с други богослови-модернисти митр. Антоний взел участие в знаменития Хоповски конгрес на РСХД (руското подразделение на YMCA) в Сърбия.

Сътрудничеството на митр. Антоний с YMCA продължава и след това. На 10 април 1926 г. митр. Антоний чете доклад „Ф. М. Достоевски и младото поколение” на събрание на РСХД в Париж. Тогава митр. Антоний приел поканата да отиде на конгреса на РСХД в България, чиято Православна Църква също била осъдила YMCA като антиправославна организация. По решение на Архиерейския Синод митр. Антоний бил принуден да отмени пътуването си.

През 1927 г. в лекция, произнесена в Белградския университет „За същността на съдържанието на Откровението на св. Иоан Богослов”, митр. Антоний заявява, че „книга Откровение съдържа в себе си не предсказание за определени събития, както е прието да се мисли (и както учи Православната Църква!), а представлява назидание за християните, увещание към мъченичество, изобразява борбата на доброто със злото, която протича във всички поколения от човешката история и обикновено довежда до тържествуване на злото на земята”.

Осъждането на грешниците от Господа на вечни мъки на Страшния съд митр. Антоний предлага да бъде разбирано като „тяхна неспособност да възприемат вечната радост в своята душа. Вечният живот в пакибитието трябва да се разбира в смисъл, че там... няма да се изменят заобикалящите условия и обстоятелства.

Относно „Декларацията” на митр. Сергий Страгородски от 1927 г. митр. Антоний заема двойствена позиция. Съгласявайки се с постановленията на РПЗЦ, осъждащи „Декларацията”, митр. Антоний съчувствал на своя ученик: „Митр. Сергий се сдоби с посрама. В църква народът викал насреща му: „изменник, Иуда!” и го изгонили, като разкъсали облачението му... А за митр. Сергий все пак ми е жал: липсва му сила на волята, а главата му е светла и сърцето - добро (1930 г.). А също: „Жал ми е за бедния митр. Сергий, когото ругали и освирквали в московската църква, тоест в храма; той, разбира се, не е такъв, какъвто го изкарват неговите ругатели, макар постъпките му за последните три години да са нецелесъобразни (1932 г.).

През 1924 г. великият княз Кирил Владимирович се обявил за Всеруски император. Митр. Антоний през 1929 г. се признал за негов поданик, независимо от предшестващото решение на Архиерейския Събор на РПЗЦ, че Съборът „не може да даде църковна санкция на такъв акт от изключително общодържавно и всенародно значение, изискващо благословението на цялата Руска Църква в лицето на висшето представителство на нейната власт – Поместния Църковен Събор и Всеруския патриарх”.

Митр. Антоний става основател на школата на „нравствения монизъм”, към която се отнасят митр. Сергий Страгородски, о. Иустин (Попович), еп. Григорий Грабе, Александър Каломирос, а в днешно време към нея принадлежи и А. И. Осипов.

За него:

По повод статията на митр. Антоний Храповицки „Догматът за Изкуплението”: Част Първа. Глава Втора

Свщмч. Виктор Глазовски. Новите богослови.

Прот. Милош Парента. Отзив за съчинението на митр. Антоний (Храповицки) “Догматът за Изкуплението”.

Архиеп. Теофан Полтавски. Доклад за учението на митрополит Антоний (Храповицки) за догмата за Изкуплението.

Архиеп. Теофан Полтавски. Доклад пред Архиерейския Синод на Руската Задгранична Църква (16 февруари/1 март 1927 г.).

Архиеп. Теофан Полтавски. Незакономерните действия на митр. Антоний (Храповицки).

Архиеп. Серафим (Соболев). По повод Катехизиса на митрополит Антоний.

Митр. Вениамин (Федченков). За «Катехизиса» на митр. Антоний (Храповицки). Преписка с архиеп. Теофан Полтавски.

И. Г. Айвазов. Догматът за Изкуплението.

Иером. Серафим (Роуз). Докладна записка до Епископ Нектарий Сиатълски.

Р. А. Вершилло. За Благия Съдия.

Архиеп. Теофан Полтавски и неговите доклади за обществото YMCA, масонството и Парижкия богословски институт.

Антимодернизм. ру

Превод: свещ. Божидар Главев